Решение № 2205 от 08.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2205 гр. Пловдив, 08.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева- Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330118009 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищцата С. И. Г., ЕГН: **********, от град П., ул. „***************“ № ****, вх.

***, ет. ***, ап. ***, чрез пълномощник адв. М. Д., е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул.

„Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от Г. Т. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 4046, представлявано от управителя П. Д., искове за признаване на установено, че договор за паричен заем № *************/ 30.05.2024 г., както и договор за предоставяне на гаранция № ***********/ 30.05.2024 г., са недействителни, като противоречащи на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

При условията на евентуалност, се моли за прогласяване на нищожност само на отделни клаузи от двата договора, съответно- клаузата за обезпечение и клаузата за гаранция.

В исковата молба се твърди, че ищцата сключила с „Изи Асет Мениджмънт” АД договор за паричен заем № *****/ 30.05.2024 г., в размер на 1 250 лева, за срок от 30 седмици- до 26.12.2024 г., при фиксиран годишен ГЛП- 45 % и ГПР- 56, 40 %, при обща дължима сума от 1 429, 95 лева. Съгласно чл. 4 от договора за кредит се предвиждало обезпечение- поръчителство, банкова гаранция или одобрено дружество- гарант, в която връзка с втория ответник веднага бил подписан договор за предоставяне на гаранция № 1

******/ 30.05.2024 г., по който се дължало възнаграждение в размер на 685, 05 лева, платимо разсрочено с погасителните вноски по кредита. Излага съображения за наличие на правен интерес от предявения установителен иск. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен.

Той не отговарял на изискванията по чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК. Предвиденото обезпечение в кратки срокове и изначално неизпълними условия за длъжника, го принуждавали да избере одобреното дружество- гарант и да му дължи възнаграждение.

Същото било в размер на половината от стойността на кредита и така ГПР не бил посочен в действителния му размер, защото в него не била включена таксата за гаранта и по този начин се нарушавала разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Цитира се и практика на СЕС за изискването за посочване на ГПР в реален размер, неизпълнението на което условие водело до нищожност на договора. Като не било включено възнаграждението на гаранта, се наблюдавала нелоялна и заблуждаваща търговска практика, като потребителят се поставял в неравностойно положение. Недействителен се явявал и договорът за предоставяне на гаранция, защото той обезпечавал нищожна кредитна сделка. С този договор не се целяло да се обезпечи кредитът, а да се осигури допълнителна печалба за кредитора и то във висок размер. Двата договора, макар и формално отделни, били взаимно свързани, с клаузи, уговорени във вреда на потребителя. Тези клаузи били неравноправни, а престациите по договорите- явно нееквивалетни. На практика предоставянето на обезпечение се превръщало в задължително условие за получаване на кредита. Действителният ГПР надхвърлял законовия лимит- петкратният размер на законната лихва и оттук- договорът за кредит следвало да се обяви за недействителен. Моли да не се възлагат разноски на ищеца според практиката на СЕС. Моли да се признае за установено нищожността на двата договора. На свой ред претендира разноски. В допълнителна молба посочва, че нямало извършени плащания по кредита. В съдебно заседание пълномощникът на страната поддържа исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия ответник, с който се оспорва иска. Твърди се, че договорът за кредит бил действителен, като дори и да се установявало неточно посочване на ГПР, каквото в случая нямало, не можело целия кредит да се обяви за нищожен. Лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора, поради което нямало нарушение на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. ГПР отговарял на законовите изисквания, като включените разходи в него били изчислени към момента на сключване на договора. Той бил коректно изчислен по специална формула и не бил по- висок от петкратния размер на законната лихва. Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, сключено с различни правни субекти и то след кредита.

Ищецът по собствена воля бил избрал поръчител- гарант, на който се дължало възнаграждение, като това не било задължително условие за отпускане на заема. Кредиторът не можел след сключването на договора да променя условията по кредита, като посочва нов различен размер на ГПР. В случая нямало заблуждаваща или нелоялна търговска практика, защото ищецът сам се бил обърнал към дружество за бързо кредитиране, бил наясно предварително с условията по кредита, включително и за обезпечението и можел да вземе информирано решение дали да сключи договор за заем. Твърди се, че клаузата за 2 обезпечение не била нищожна, като поставените изисквания в тази връзка гарантирали риска от евентуално неизпълнение на задължението. Тя била индивидуално уговорена и потребителят бил предварително уведомен за нея. Възнаградителната лихва не била в нарушение на добрите нрави, нито пък размерът й бил прекомерен, като тя представлявала цената за отпуснатите парични средства, с която потребителят се бил съгласил, подписвайки договора. Посочва се, че дължимото на гаранта възнаграждение не било постъпвало в патримониума на кредитора, а само плащането ставало чрез него, като това било предвидено за удобство на длъжника. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, с който също искът се оспорва като неоснователен. Твърди се, че договорът за поръчителство не страдал от пороците, посочени в исковата молба. Ответникът бил регистриран търговец, който сключвал гаранционни сделки по занятие. Ищецът сам избрал при кандидатстването за кредит този вид обезпечение и така между страните бил сключен този договор за поръчителство. Същият обаче бил възмезден и за услугата се дължало възнаграждение. Правилата на ЗПК се отнасяли само за договора за кредит. Този за поръчителството бил сключен в съответствие с принципите за добросъвестност и справедливост, а насрещните престации били еквивалентни, като възнаграждението било определено след извършена преценка на риска. Ищецът бил осведомен предварително и можел да прецени икономическите последици от сключване на договора, а към момента на сключване на договора знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да го осигури, като можел да избере и друг вид обезпечение- поръчители или банкова гаранция. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В с.з. ответниците не се явяват и не се представляват, но вземат писмени становища по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № *******/ 30.05.2024 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 250 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 30 седмични вноски, с краен падеж- 26.12.2024 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 45 %, при ГПР- 56, 40 % и общ размер на всички плащания- 1 429, 95 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № ************/ 30.05.2024 г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 685, 05 лева, платима разсрочено с месечните 3 вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и погасителен план към договора за паричен заем.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 428, 95 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да 4 стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 56, 40 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.