Решение № 18452 от 01.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18452 гр. София, 01.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. И.ОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20261110111145 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава двадесет и пета, чл. 316 ГПК.

Делото е образувано по подадена от Славянобългарски манастир „Св. Г. З.“, БУЛСТАТ **** ****, представляван от Г. Й. К., чрез адв. С. К., срещу „МГ Х.“ ООД, ЕИК **** ****, представлявано от управителя Г. С., искова молба, с която е предявен по реда на чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК иск с правно основание чл. 233, ал.1, изр. 1 ЗЗД за опразване на наето помещение – самостоятелен обект в сгР. с идентификатор **** **** по КККР на гр. **** ****, с предназначение на обекта – за търговска дейност, брой нива на обекта – 1, с площ съгласно кадастрална схема 63 кв.м., който обект съгласно документ за собственост съставлява **** ****, находящ се в гр. **** **** с площ 63 кв.м., състоящ се от търговска зала, два склада, тоалетна, заедно с 14,09 % ид.ч. от общите части на сгР.та и съответните ид.ч. от правото на стоеж върху мястото.

Ищецът твърди, че е придобил право на собственост върху процесния имот въз основа на саморъчно завещание, оставено от Д. – Е. Р. Г. от 07.08.2024 г., която починала на 05.06.2025 г. Твърди завещанието да е било обявено, както и да е било вписано в книгите по вписванията, водени от Служба по вписванията гр. София. В исковата молба се сочи, че между праводателя на ищеца и ответника е бил сключен договор за наем на 16.01.2023 г. именно за магазин 14 за срок от една година, като договорът предвиждал автоматичното му продължаване за нов едногодишен период.

Поддържа, че е осъществил опити за комуникация с наемателя, но съгласие за бъдещото ползване на имота, не е било постигнато, с оглед което и отправил едномесечно предизвестие за прекратяването на договора, получено от ответника на 14.11.2025 г. Въпреки че срокът на предоставеното предизвестие изтекъл, ответникът продължил да ползва имота и не го освобождавал. Анализирайки клаузите на наемния договор сочи, че договорът се счита прекратен от 16.01.2026 г. на основание чл. 8.1.3, вр. чл. 7.1 от договора. С оглед обстоятелството, че договорът за наем между страните бил прекратен, се моли ответникът да бъде осъден да опразни, освободи и предаде на 1 ищеца наетото помещение, както и да присъди сторените в производството разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК от името на ответника чрез адв. Р. Л. е депозиран отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като недопустим и неоснователен. Оспорва се активната процесуална легитимация на ищеца – липсвали документи относно съществуването, регистрацията и правната форма на ищеца. Освен това починалата имала и законни наследници, с оглед което и счита, че ищецът не може да докаже по несъмнен начин правата си на наемодател по договора, а съдът следвало да провери наследствените права на починалата. Не било доказано и валидното прекратяване на договора за наем. Ответникът навежда доводи, че в настоящото производство на изследване подлежали въпросите за действителността на завещанието, обхвата на завещателното разпореждане, че същото е породило действие, че не е накърнена запазена част на наследник по закон. Заявява, че оспорва действителността на завещанието и правното му действие, както следва: да е написано и подписано от завещателката, както и изразява съмнения относно това дали завещателката е могла да разбира свойството и значението на завещателния акт към момента на съставяне на завещанието, с оглед влошеното здравословно състояние.

Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски.

Съдът, след анализ на събраните по делото доказателства поотделно и взаимовръзка, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото като доказателство е приет договор за наем от 16.01.2023 г., сключен между Д. – Е. Р. Г., като собственик и наследник на Р. Н. Н., в качеството на наемодател и „МГ Х.“ ООД, като наемател, с който е отдаден за временно възмездно ползване следния недвижим имот: помещение с площ 63 кв.м. на адрес: гр. **** ****, със срок 1 година срещу месечна наемна цена от 350 лева месечно, платима до 5-о число на месеца. Съгласно чл. 6.1 от договора при забава в плащането на наемната цена или консумативните разноски за ползването на имота, продължила повече от 30 дни, наемодателят има право да прекрати договора с едностранно писмено предизвестие. Съгласно чл. 7 от договора същият се прекратява при изтичане на срока, както и с едностранно писмено предизвестие на изправната до неизправната страна с предоставяне на 30-дневен срок за изпълнение, както и с двумесечно писмено предизвестие, на която и да е от страните.

На 14.11.2025 г. на ответника е връчена срещу разписка нотариална покана за освобождаването на имота, съгласно която ищецът е отправил изявление за прекратяване на договора за наем и е предоставил едномесечен срок за освобождаването на недвижимия имот магазин 14.

Не е спорно, че Д. – Е. Р. Г. е била единствен наследник на своя брат Р. Н. Н., починал на 28.06.2022 г., собственик на процесния недвижим имот, който е отдаван под наем на ответника по силата на предходен договор за наем, сключен през 2004 г.

Със саморъчно завещание от 07.08.2024 г. Д. – Е. Р. Г. е завещала на ищеца недвижими имоти, сред които и магазин с площ 63 кв.м., стара имотна партида: **** ****, местност **** ****, с адрес: гр. **** ****.

С протокол за обявяване на саморъчно завещание от 22.08.2025 г. на И. Д., нотариус с район на действие СРС, е обявено оставеното за съхранение при нотариуса саморъчно завещание на Д. - Е. Р. Г., починала на 05.06.2025 г.

Пред настоящата инстанция е прието заключението на съдебно-почерковата експертиза, изготвена от вещото лице Г. Б. Д., съгласно което завещанието е било написано и подписано от Д. – Е. Р. Г..

При така установеното от фактическа страна, по приложението на правото съдът приема следното:

2

По възраженията на ответника, че ищецът не е правосубектен и не притежава правоспособност да е страна в производството, с оглед което и същото е недопустимо:

Правоспособността на едно юридическо лице, както и неговото възникване, устройство и представителство, се уреждат от правото на държавата, в която то е учредено или регистрирано. В случая манастирът е разположен на територията на А.

(С. Г.), с оглед което неговият статут като юридическо лице се определя от правната система на Република Г..

Съгласно чл. 105 от Конституцията на Република Г. полуостров А. е автономен регион под името „С. Г.“, който в съответствие със своя статус представлява самоуправляваща се част от гръцката държава. С. Г. се управлява от нейните 20 суверенни манастира, сред които е и Славянобългарският манастир.

Съгласно Органически устав на С. Г. от 1924 г., ратифициран с Нредба-закон от 1926 г., манастирът е самостоятелно юридическо и притежава пълна правосубектност, включително правото да придобива имущество, да сключва договори и да участва в съдебни производства. Законов представител на манастира е неговият игумен, който упражнява представителната власт пред съдебни и административни органи.

Следователно и доколкото гръцкото право признава на манастира статут на юридическо лице, българският съд е длъжен да зачете тази правосубектност и да приеме, че същият може да участва като страна в производствата по ГПК.

Отделно от изложеното, по силата на Закона за регистър БУЛСТАТ (чл. 3, ал. 1, т. 10), чуждестранни юридически лица, които притежават недвижими имоти или осъществяват стопанска/нестопанска дейност в България, се вписват в регистъра БУЛСТАТ, а ищецът е вписан по реда на този закон, което също потвърждава статутът му на юридическо лице. Предвид разпоредбата на чл. 27, ал. 1 ГПК като чуждестранно юридическо лице, манастирът разполага с пълна гражданска процесуална правоспособност и може да страна в съдебни производства в Република България.

Ето защо и съдът намира, че е сезиран с допустим иск, който следва да бъде разгледан по същество.

По иска с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е правоприемник по завещание (заветник) на процесния недвижим имот въз основа на оставено в негова полза от наемодателя по договора за наем, сключен с ответника, с оглед което и в това си качество е встъпил като страна в наемното правоотношение, че приживе праводателката на ищеца е предала процесния имот на ответника въз основа на валидно сключен между тях договор за наем, който вече е прекратен, а в тежест на ответника е да докаже, че е върнал имота на наемодателя, за което обстоятелство ответникът не излага твърдения и не сочи доказателства.

Във връзка с наведените възражения за недействителност на завещанието и оспорването на неговото авторство, ищецът носи тежестта да установи, че завещанието е написано и подписано от завещателя.

По възражението за унищожаемост на завещателното разпореждане съдът с определение № 27091/27.07.2026 г. е обявил на страните, че намира същото за недопустимо заявено в настоящото производство, доколкото ответникът в качеството му на страна по процесния наемен договор не е легитимиран да се позовава на унищожаемост на завещанието.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК с доклада по делото съдът е обявил, че са безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между Д.

Е. Г. и ответникът е бил сключен договор за наем на процесния недвижим имот, по силата на който на ответника е предадена фактическата власт върху наетата вещ на ответника, която се упражнява и към датата на подаване на отговора на исковата 3 молба. До приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция ответникът не е въвел твърдения и не е установил да е настъпила промяна по отношение на субекта, който упражнява фактическата власт върху имота.

Съгласно разпоредбата на чл. 233 ЗЗД наемателят дължи връщане на вещта след прекратяването на наемното правоотношение.

В случая от събраните по делото писмени доказателства е установено, че ответникът е бил страна по договора за наем, сключен с Д. – Е. Р. Г. на 16.01.2023 г. за срок от една година с възможност за мълчаливото му продължаване за следващи периоди от по една година. Не е спорно между страните, че Г. е починала на 05.06.2025 г., както и че към посочения момент договорът за наем е бил действащ.

Установено е на следващо място, че ищецът се легитимира като носител на правата и задълженията, свързани с процесния имот, по силата на оставено в негова полза завещание от страна на Г., която е била страна по наемния договор, сключен с ответника.

За доказани в производството съдът намира и твърденията на ищеца за прекратяване на процесния договор за наем най-късно на 14.01.2026 г. – с изтичането на двумесечно предизвестие съгласно клаузата на чл. 8.1.3 т договора.

Ответникът, както се посочи и по-горе, не твърди и не установява да е предал фактическата власт върху имота на ищеца, с оглед което и не е изпълнил задължението си да върне вещта съгласно чл. 233 ЗЗД.

Следователно и претенцията е доказана по основание и следва да бъде уважена.

Във връзка с доводите на ответника срещу основателността на предявения иск, вкл. и относно материалната легитимация на ищеца да иска връщане на фактическата власт върху вещта, предоставена съгласно договора за наем, съдът следва да допълни мотивите на съдебното си решение със следното:

Искът по чл. 233 ЗЗД носи характеристиките на облигационен, а не вещен иск.

По същия съдът не дължи да изследва обема на правото на собственост на наемодателя, а качеството му на страна по сключения договор за наем. Както изрично е посочено в решение № 1290 от 19.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5453/2007 г., IV г. о., ГК, искът за връщане на вещта няма за предмет защита на правото на собственост, а се основава на неизпълнение на задължението да се върне имотът по прекратената облигационна връзка. Затова и доводите относно това дали починалата е имала наследници по закон, накърнена ли е запазена част от наследството на нейн наследник и т.н. са въпроси, които излизат извън предмета на спора. По делото е установено, че ищецът се легитимира като страна по договора за наем с предмет процесния имот въз основа на оставеното в полза на манастира завещание, с което имотът е завещан. След смъртта на завещателката носител на правата и задълженията, свързани с процесния магазин, е ищецът, който може да упражнява облигационните права, свързани с имота, вкл. да прекрати договора за наем и да иска връщането на недвижимия имот. В случая не може да бъде споделена тезата на ответника, че единственото легитимирано да иска връщането на имота лице било наследник по закон на починалата, с оглед което правата на заветника следва да бъдат отречени. Ищецът в качеството си на заветник може да упражнява правата по наемния договор именно защото договорът за наем е бил сключен от завещателката, а по силата на оставеното завещание са му прехвърлени правата във връзка с имота, за който е бил сключен договорът за наем.