Решение № 1391 от 17.03.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1391 гр. София, 17.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Десислава Ст. Чернева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Десислава Ст. Чернева Въззивно гражданско дело № 20211100506293 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца Съюза на слепите в България, представляван от председателя В.Т.Д., чрез процесуалния представител адв. А. Д., против решение № 20197384 от 14.09.2020 г., постановено по гр.д. № 32331/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 150 състав, поправено с решение № 20052969 от 25.02.2021г., с което са отхвърлени предявените от Съюза на слепите в България, ЕИК *******, с адрес на управление гр.Софи, ул. *******, срещу М. М. К., ЕГН **********, с адрес в гр.София, кв.******* и Н. А. Т., ЕГН **********, с адрес в гр.София, кв.*******, установителни искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване на установено спрямо М. М. К., ЕГН ********** и Н. А. Т., ЕГН **********, че Съюза на слепите в България, ЕИК ******* е собственик по регулация и на основание изтекла придобивна давност в период повече от 30 години до дата на подаване на исковата молба на недвижим имот с идентификатор *** с площ по документи 727 кв.м., находящ с в гр.София, м. Сливница, по кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-54/30.08.2010г., идентичен с имот с бивш пл.№ 2298, нанесен в кадастрален лист 171 по неодобрения кадастрален план на София, заснет през 1994г., находящ се в землището на кв. Обеля ІІ част, „Модерно предградие“, м. „Чегаревец“, бул. „Баба Парашкева“, при съседи: от север имот с идентификатор *** и от останалите три страни имот с идентификатор ***.

В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и необосновано. Поддържа се, че е постановено при необоснованост на фактическите констатации на съда, касаещи убеждението му, че от ответниците чрез показанията на разпитания по делото техен свидетел надлежно е оборена презумпцията по чл. 69 ЗС, поради което следва да се приеме, че по делото не е доказан субективният елемент на фактическия 1 състав на владението, като в тази връзка се излагат доводи, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал показанията на св. Й. изцяло, доколкото от същите ставало ясно, че свидетелят не знае къде точно се намира процесният имот, а от друга страна, свидетелят установява, че предприятието на ищеца е продължило да отдава намиращата се в имота барака под наем на трети лица, което ясно сочело субективния елемент на фактическия състав на владението от страна на ССБ дори в периода, в който е имало опити за ограждане на процесния имот от страна на М. К.. Сочи се, че Софийският районен съд правилно намира, че по делото безспорно е установено, че още преди приключване на реституционната процедура по ЗСПЗЗ ищецът е придобил фактическата власт върху имота, което се установява от приложения приемо-предавателен протокол от 1990 г., а признание за продължаване на упражняването и след приключване на реституционната процедура се съдържа в писмо с вх. № 01-20/27.10.2006 г., адресирано до " Успех - ССБ" ЕООД, което е ценено от съда по реда на чл. 175 ГПК като признание за неизгоден факт, а именно че през 2006 г. ищецът е упражнявал фактическа власт върху имота. Предложението за изкупуване на имотите, включително и спорния, е представлявало не признание на претенциите за собственост на лицата, на което неправилно е била възстановена собствеността чрез решения на ПК, а опит да се постигне уреждане на възникнали поради неправилно издадени решения спор чрез спогодба. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че мероприятието, за което имотът е бил отчужден, не е реализирано. Жалбоподателят счита, че по делото са събрани безспорни данни, че имотът е завзет чрез ограждането му, което е установено по категоричен начин въз основа на представения позволителен билет за изграждане на ограда и КПП и протокол за приемане на изграденото в имота, а всички събрани по делото доказателства сочат, че в качеството си на собственик ищецът владее и ползва в продължение на повече от 10 години процесния поземлен имот като терен, непрекъснато от придобиването по регулация през 1965 г. досега, отделно от това, и до настоящия момент получава наем от изградените върху част от имота със субективното съзнание на собственик две складови помещения, като заплаща данък както за имота, така и за построените сгради.

По подробно изложените съображения жалбоподателят моли въззивният съд да отмени решението на СРС като неправилно и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения установителен иск, както и да му присъди направените по делото разноски.

Въззиваемите страни - М. М. К. и Н. А. Т. /ответници по делото/, не са представили отговор на въззивната жалба в законоустановения срок.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да се приеме, че същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че въззивната инстанция осъществява контрол за правилността на първоинстанционното решение по принцип в рамките на заявените в жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на императивните материалноправни норми.

При извършената проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с наведените в жалбата доводи 2 следва да се добави и следното:

Производството пред Софийския районен съд е образувано по предявени субективно съединени искове с правно основание чл. 124 от ГПК от Съюза на слепите в България срещу М. М. К. и Н. А. Т. за установяване спрямо ответниците, че ищецът е собственик на недвижим имот с идентификатор *** с площ по документи 727 кв.м., находящ с в гр.София, м. Сливница, по кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-54/30.08.2010г., идентичен с имот с бивш пл.№ 2298, нанесен в кадастрален лист 171 по неодобрения кадастрален план на София, заснет през 1994г., находящ се в землището на кв. Обеля ІІ част, „Модерно предградие“, м. „Чегаревец“, бул.

„Баба Парашкева“, при съседи: от север имот с идентификатор *** и от останалите три страни имот с идентификатор ***.

По делото е бил предявен и иск срещу И.Й.Б., като по отношение на последната производството е прекратено с влязло в сила определение от 31.01.2020 г.

Както е посочил и Софийският районен съд, по предявените положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване съобразно правилата на чл. 154 от ГПК правото си на собственост върху описания имот, придобито на наведеното в исковата молба основание – в случая по регулация и поради изтекла придобивна давност.

При така установените по делото релевантни факти и въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и на заключението на съдебно-техническата експертиза, първоинстанционният съд правилно е приел, че ищецът не доказва при условията на изискуемото пълно и главно доказване сочените в исковата молба основания, на които твърди да е собственик на спорния имот, а именно регулация и придобивна давност, по подробно изложени съображения, които настоящата инстанция споделя, поради което и при приложение на неблагоприятните последици на разпределението на доказателствената тежест следва да се приеме, че ищецът не е доказал, че е собственик на спорния имот. Във връзка с конкретно наведените в жалбата доводи по законосъобразността на първоинстанционното решение, от които въззивният съд е обвързан, настоящият съдебен състав намира за необходимо да се добави следното:

Неоснователно е възражението, че първоинстанционният съд неправилно възприема обстоятелството, че мероприятието, за което е отчужден имотът е отчужден, не е реализирано.

В случая ищецът обосновава исковата си претенция с твърдения, че е придобил право на собственост върху процесния имот по регулация, като в тази връзка по делото са представени заповед № 329/30.11.1965г. и нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по регулация № 46, том XI, дело 1956/1966г., с който Съюзът на слепите в България е признат за собственик на 101.920 кв.м, съставляващи парцел II по плана на гр.София, в който парцел съобразно заключението на приетата по делото съдебнотехническа експертиза изцяло попада и спорният по делото имот с идентификатор № ***.

Съгласно чл. 39 от ЗПИНМ (изм. бр.54/1956г.) недвижимите имоти на частни лица и обществени организации, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, се считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика съгласно правилника за приложение на ЗПИНМ, а собствеността на придадените по дворищно-регулационния план недвижими имоти към парцели на други лица се придобива по силата на самия план.

Специална хипотеза на отчуждаване е предвидена в разпоредбата на чл.55а от ЗПИНМ (отм.), съгласно която съобразно с градоустройствените изисквания от урегулирани или неурегулирани имоти на частни лица и на обществени организации могат да се образуват или групират парцели и отчуждават имоти в полза на държавата за държавно и групово жилищно строителство, както и за отстъпване право на строеж на обществени организации 3 или на жилищно-строителни кооперации. С оглед на вида, разположението и трайността на сградите отчуждаването може да се отнася само за местата без сградите. В тези имоти при нужда могат да се включват и части от улици, площади и други държавни имоти. Именно на основание чл. 55а от ЗПИНМ (отм.) и ищецът твърди да е бил отчужден в негова полза и процесният имот, който е бил със статут на земеделски преди включването му в ТКЗС.

Въпросът относно отчуждаването по чл. 55а от ЗПИНМ (отм.) и дали във фактическия му състав се включва плащане на обезщетението за отчуждения имот, за да настъпи отчуждителното действие на заповедта, е разрешен в константната съдебна практика – решение № 167/16.01.2017г. по гр.д.№ 1970/2016г. на ВКС, II г.о., решение № 671/11.10.2010 г. по гр. д. № 1717/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 22/29.06.2010 г. по гр. д.

№ 3599/2008 г. на ВКС, V г.о. В цитираните решения е направено разграничение между отчуждаването на имоти по чл. 39 от ЗПИНМ (отм.) и отчуждаването по чл. 55а от ЗПИНМ (отм.). на имоти в полза на държавата за държавно и групово жилищно строителство, както и за отстъпване право на строеж на обществени организации или на жилищно-строителни кооперации, при което плащането на обезщетение за имота не се включва във фактическия състав на придобиването на правото на собственост. В този случай, съгласно чл. 55а, ал 3 от ЗПИНМ (отм.), отчуждаването на имотите настъпва по силата на решението на ИК на ОНС за това отчуждаване. Прието е, че разпоредбата на чл. 55а от ЗПИНМ (отм.) представлява специална такава по отношение нормата на чл. 39, ал. 1 от същия закон, тъй като урежда един специфичен случай на отчуждаване за конкретно посочени в нея мероприятия на регулационния план - за държавно и групово жилищно строителство или за отстъпване право на строеж на обществени организации или на жилищно-строителни кооперации.