Решение № 2662 от 12.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2662 гр. Пловдив, 12.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330103577 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Т. Т. М., с ЕГН: ********** против „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК: 205559807, с която е предявен положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл.26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 10а, чл. 21, ал. 1 и чл. 33 ЗПК и по чл. 143 и чл.146 от ЗПП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6, т. 1 от сключения между страните Договор за потребителски паричен кредит № *****************г., предвиждаща заплащане на еднократна такса за разглеждане в размер на 252 лева, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от ** г., по силата на който на ищеца били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 12,27 % и ГПР 42,85 %. Сочи се, че съгласно договорът заемателят дължи и такса за разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на 252 лева, която той следва да престара заедно с месечната погасителна вноска.

Излагат се съображения, че тази клауза е нищожна, като същата цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника без да е извършена конкретна услуга, като таксата представлява скрит разход по договора за кредит и цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4, предвижда същата да се кумулира към погасителните вноски към кредитора, 1 като по този начин води до скрито оскъпяване на същия. Моли иска да бъде уважен и претендира присъждането на разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „Ютекредит България“ ЕООД, с който се поддържа становище за неоснователност на предявения иск . Излагат се подробни съображения, като се твърди, че уговорената между страните такса за разглеждане непредставлява скрит разход по кредита и е нея не се оскъпява същият, като се възразява, че кредитополучателя се е запознал с преддоговорната информация, като се е запознал и приел и общите условия на ответника „Ютекредит България“ ЕООД. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Релевира възражение за прихващане на вземането на „ЮТЕКРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД по договор за потребителски кредит № 62586 от ** г., което към 01.06.2023 г.е в размер на: изискуемата главница 895,62 лева, възнаградителна лихва в размер на 21,49 лева, за периода ** г. – 15.09.2022 г., и обезщетение за забава в размер на 275,29 лева, за периода 17.01.2023 г. – 30.05.2023 г., ведно със законната лихва за забава за периода от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане на вземането, с размера на предявената искова претенция в размер на 252 лева, до размера на по-малкото от двете вземания. Претендира присъждане на направените разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От представените по делото писмени доказателства безспорно се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски паричен кредит № *****************г., по силата на който замодателят – ответник е предоставил на заемателя – ищец сумата в размер на 1500 лева при фиксиран лихвен процент по заема 12,27 % и ГПР 49, 85 %.

Съгласно чл. 6, т. 1 от сключения между страните Д оговор за потребителски паричен кредит № *****************г., ищецът се задължавал да заплати на ответника сумата от 252 лева, представляваща такса за разглеждане на документи.

От заключението на в.л. Л. К. по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, което настоящият съдебен състав кредитира като обективно, компетентно и добросъвестно изготвено, се установява, че включените разходи на заемодателя при изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ в размер на 49, 85 %, са договорна лихва в размер на 101, 09 лева плюс такса за разглеждане – 252 лева.

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между него и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а другият е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

2

Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена само една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че клаузата на чл. 6, т. 1 от Д оговор за потребителски паричен кредит № *****************г. заобикаля закона и накърнява правата на насрещната страна по облигационното правоотношение.

В чл. 6 ал. 1 от договора е записано, че кредитополучателят дължи еднократна такса за разглеждане, дължима в деня на подписване на договора.

Тази такса е уговорена във фиксиран размер от 201, 60 лева, като съдът приема, че липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Тя води единствено до неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за добросъвестност при сключване на договорите, като е и в нарушение на добрите нрави.

На следващо място, изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Въпросната такса за разглеждане представлява услуга, която по естеството си е свързана с усвояването на кредита. Разглеждането и изплащането на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита, изразяваща се в разглеждане на искането за кредита, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., но това са все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл въпросната услуга представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит- разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин потребителят плаща реално за права, които той има, което пък е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

На трето място, изцяло недоказани са твърденията на ответника за това, че клаузата е била индивидуално договорена и, че предварително ищецът е бил запознат с нея. Не се представя попълненото от заемателя предложение за сключване на договора за заем, за да е видно дали в него е посочен размерът на таксата за разглеждане, а оттук- да се направи и извод дали лицето е било запознато с размера на предвидената такса преди самото сключване на договора и съответно- дали е информирано за това. Не е представена и електронна кореспонденция между страните, каквато се твърди, че имало изпратена посредством имейли.

Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е посочено, 3 че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът не доказва индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи в предвидения в договора размер. Оттук- така предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, като по изложените съображения в тяхната цялост предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи.

По депозираното от страна на ответника възражение за прихващане с негови насрещни вземания съдът не следва да се произнася, доколкото предявеният иск е установителен за прогласяване нищожност на договорна клауза, като липсва насрещно вземане, с което да се прихване вземането на кредитодателя – ответник.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищeцът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, както и депозит за вещо лице по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза в размер на 200 лева, които суми следва да му бъдат възстановени от ответника, като законна последица от решението.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на ЕАД Е. И. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ. Предявени са два кумулативно съединени иска, които обаче протизтичат от едно и също правоотношение, като защитата и по двата иска е идентична – с обосноваване недействителност на сключения между страните договор за потребителски кредит и при недоказване на основание за получаване на сумите от страна на ответника, ще се доведе до уважаване и на двете претенции.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ЕАД Е. И., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑4 2 7 / 1 6 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи 4 на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, процесуалният представител на ищеца не се е явил, а делото не се отличава с фактическа или правна сложност, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД Е. И. следва да се определи възнаграждение в размер от 300 лв. с ДДС, което да бъде заплатено от ответника.