Решение № 750 от 20.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 750 гр. Пловдив, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330114639 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Р. Т. И. против „Кредит Тайм“ ЕАД, с която е предявен иск с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата от Договор за паричен заем № ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на „такса за индивидуално кредитно предложение“ в размер от 871.68 лева, тъй като с включването на сумата дължима по горепосочената клауза от договора, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България

Ищецът твърди, че с ответника е сключил Договор за паричен заем № ***, по силата на който му е предоставена сума в размер от 1000 лв. Изтъква се, че отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 10,00%, а ГПР е 10, 38%. Изтъква, че формулираното по договора задължение за заплащане на „такса за експресно разглеждане“ следва да бъде включено в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице разминаване между посочения в договора ГПР и действителният му размер.

Изтъква се, че ако сумата по обезпечението бъде включена в ГПР, размерът му би бил доста над нормативно определеният максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК .

Поддържа се, че това представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Моли се да бъде прогласена нищожността на клаузата от договора, установяваща задължение за потребителя да заплати „такса за 1 експресно разглеждане“ в размер от 871.68 лв. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който поддържа, че искът е неоснователен. Релевира се и възражение за местна неподсъдност на спора. Изтъква, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът, както и годишният процент на разходите. Сочи се, че заплащане на таксата в размер от 871.68 лв. не е претендирано от кредитора. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

Безспорни и ненуждаещи се от доказване са следните обстоятелства: между ищеца и „Кредит Тайм“ ЕАД е сключен Договор за паричен заем № ***, по който е предоставена парична сума в размер от 1000 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 1124 от 26.01.2025 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищеца и „Кредит Тайм“ ЕАД е сключен Договор за паричен заем № ***, по който е предоставена парична сума в размер от 1000 лева.

Видно от приложения по делото Договор за паричен заем № *** и приложения към него погасителен план /л.34-38/ ГПР по договора е 10.38%, ГЛП е 10%., заемната сума от 1000 лева следва да се заплати на 16 месечни вноски от по 176 лева, като общо дължимата сума е в размер на 2816 лева.

Между страните е уговорено заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 872 лева и такса за индивидуално кредитно предложение в размер на 871.68 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Кредит Тайм" ЕООД като заемодател и Р. Т. И. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съдът следи служебно за нищожност на договора, когато:1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави – в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 2

1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна клауза- в тази връзка Решение на СЕС от 30.06.2022г. по дело С- 170/ 21 и Определение на СЕС от 17.01.2023г. по дело С- 379/ 21. Предвид гореизложените принципни съображения, съдът счита че ответникът изисква заплащане на възнаграждение за присъщи му услуги.

Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадена от всеки потенциален клиент, както и изготвянето на кредитно предложение за всеки клиент. Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Предвид изложеното и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква заплащане на такса за изготвяне на кредитно предложение, пък било то и индивидуално. Дейността по одобряване на кредитната заявка (което включва в себе си разглеждането на документите, подадени от потребителя и изготвянето на кредитно предложение) и оценката на кредитния риск са действия, свързани с основната търговска дейност на дружеството и именно предвид това чл. 10а, ал. 2 ЗПК установява императивна забрана кредиторът да изисква заплащане за тях. В тази връзка, възлагането в тежест на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора, са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на кредитополучателя като икономически по- слабата страна по правоотношението. На практика, клаузата договора, изискваща заплащане на сума в размер от 871.68 лева (еднократна такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение) единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност. Това се явява и в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).

Във връзка с гореизложеното, следва да се акцентира и върху следното: съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Клаузата от договора изискваща заплащане на сума в размер от 871.68 лева (еднократна такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение) и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем налага разбирането, че по своето същество „таксата“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Както вече бе посочено, кредиторът изисква заплащане на „такса“, 3 която е иманентно свързана с обичайната му дейност по кредитно финансиране. Именно и поради това тя има характер на възнаграждение.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „такса” при формиране на ГПР по договора (обстоятелство, което съдът установи служебно при използване на интернет калкулатор https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html#det, доколкото при включване на таксата от 871.68 лева, както и тази за експресно разглеждане от 872 лева, годишният процент на разходите е в размер от 490.626%.), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за „такса“, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено към годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за „такса“ към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.

Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 10.38 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в Договора „такса за индивидуално кредитно предложение”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил 4 договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е явно, че е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база.

Разпечатката съдържа 28 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1ba0ab9a-86b5-436b-8928-66b925e2cf6f