Определение № 260877 от 08.02.2022, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 13339/2018
- Вид
- Определение № 260877
- Подписан
- 08.02.2022
- В сила
- 27.04.2022
- Състав
- ЗЛАТКА НИКОЛОВА ЧОЛЕВА, ЕЛЕНА ТОДОРОВА ИВАНОВА, РОЗАЛИНА ГЕОРГИЕВА БОТЕВА
Цитирани разпоредби
- чл.124,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.241,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.250 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.276,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78,ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78,ал.3 и ал.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78,ал.3 и ал.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.83 · Граждански процесуален кодекс
- чл.83,ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.83,ал.2,т.1 и т.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.83,ал.2,т.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.81,ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.37 · Закон за правната помощ
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………………………..гр.С., 08.02.2022г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-В състав в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Розалина Ботева като разгледа докладваното от съдията
–докладчик гр.дело № 13339 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258- чл.273 от ГПК и по реда на на чл.274 –чл.279 от ГПК вр. с чл.248, ал.3 от ГПК.
Образувано е по:
1/ Въззивна жалба с вх.№ 5053839/10.04.2018г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решението на СРС,41 състав под № 72467 от 24.03.2017г. по гр.дело № 5681/2016г. в частта, с която е отхвърлена претенцията за законна лихва от 319,79лв,. натрупана върху главницата за периода
02.09.2015г. / датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/ - до датата на плащане на главницата- 30.01.2017г.
С разпореждане от 06.03.2018г. по гр.дело № 16817/2017г. настоящият съдебен състав е констатирал, че в обжалваното решение липсва произнасяне по искането на ищеца „Т.С.“ ЕАД – за присъждане на законна лихва върху главницата от 2 228,88лв., натрупана за периода 02.09.2015г./ датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК / - до датата на плащане на главницата. Като последица от така констатираната непълнота на първоинстанционното решение в частта на произнасянето по претенцията за законна лихва , на въззивника-ищец е дадена възможност да уточни дали с въззивната жалба заявява искане по чл.250 от ГПК – за допълване на първоинстанционното решение в частта на претенцията за законна лихва , като при липса на заявено искане по чл.250 от ГПК, на въззивника е указано да уточни правния интерес от обжалваното решение и частта , в която то се атакува.
С молба от 16.03.2018г. въззивникът-ищец „Т.С.“ ЕАД е заявил, че с депозираната от него въззивна жалба е заявено искане за допълване на първоинстанционното решение от 24.03.2017г. с произнасяне по претенцията за законна лихва върху главнизата , натрупана от момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – до датата на плащане на главницата.
С определение на настоящия съдебен състав от 06.06.2018г. производството по гр.дело №
16817/2017г. е прекратено и делото е върнато на първата инстанция за произнасяне по искането на ищеца „Т.С.“ ЕАД , заявено с въззивната жалба с вх.№ 5053898/10.04.2017г., съгласно молбата-уточнение към жалбата от 16.03.2018г.
С решение под № 433359 от 19.06.2018г. на СРС, 41 състав по гр.дело № 5681/2016г. е допълнено по реда на чл.250 от ГПК решение № 72467 от 24.03.2018г., като е признато за установено по предявен от „Т.С.“ ЕАД иск срещу П.Н.П. с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК и чл.422 от ГПК, че П.Н.П. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 319,79лв., представляваща законна лихва върху погасената чрез плащане в хода на процеса главница- цена на топлинна енергия, която лихва е натрупана за периода 02.09.2015г.- /датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/- до датата на плащане на главницата -29.01.2017г.
При наличието на така постановеното от първата инстанция произнасяне с решението по чл.250 от ГПК по претенцията за законна лихва върху главницата – цена на топлинната енергия, натрупана за периода от 02.09.2015г.- до датата на плащане на главницата, чрез уважаването й, настоящият съдебен състав намира, че за въззивника –ищец „Т.С.“ ЕАД липсва правен интерес от търсена защита с въззивната жалба с вх.№5053898/10.04.2017г.
Единствените заявени с тази въззивна жалба доводи касаят претенцията за законна лихва върху главницата, която е уважена от първата инстанция с решението по чл.250 от ГПК. Съдът намира за неоснователен довода на въззивника-ищец , заявен с молбата му от 17.01.2019г. , с който се поддържа наличие на правен интерес от съдебна защита , търсен с въззивната жалба с вх. № 5053898/10.04.2017г., който довод е основан на твърдението, че след като за законната лихва е издадена заповед за изпълнение, то тази закона лихва в размер на 319,79лв. следва да бъде призната за установена със съдебно решение. Като допълнителен аргумент въззивникът –ищец сочи факта, че с извършеното в хода на процеса плащане от ответника е погасена само главницата , като не е заплатена законната лихва и разноските по делото. След като с решението, постановено по реда на чл.250 от ГПК, е уважена в пълен размер претенцията на ищеца за дължимата му законна лихва от 319,79лв. за доказания период на забавата за плащане на главницата, правен интерес от въззивно обжалване на съдебното решение, с което претенция е уважен за ищеца липсва. Що се отнася до плащането, като факт, липсата на такъв по отношение на законната лихва в случая е ирелевантен, тъй като събирането на вземането е последица от изпълнението на съдебното решение, с което вземането за законна лихва е признато за установено като дължимо от ответника на ищеца, след влизане в сила на решението.
С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че въззивната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД с вх.№ 5053898/10.04.2017г. , следва да бъде върната като недопустима, поради липса на правен интерес и производството по делото по тази жалба- прекратено.
Производството по настоящото дело е образувано и по :
2/ Частна жалба с вх.№ 5124608/22.08.2017г., уточнена с молба от 9.10.2017г., подадена от ответника П.Н.П. срещу определението на СРС, 41 състав под № 184224/ 01.08.2017г. по гр.дело № 5681/ 2016г., с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател по чл.248 от ГПК – за изменение на решението под № 72467/24.03.2017г. в частта за разноските, които жалбоподателят – ответник е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Частният жалбоподател твърди незаконосъобразност на произнасянето на първата инстанция по отношение на разноските, които той е осъден да заплати на ищеца. Твърди, че неправилно от първата инстанция е прието, че с извършеното от него плащане в хода на процеса е погасена само дължимата на ищеца главница. На второ място, твърди, че незаконосъобразно от първоинстанционния съд не е съобразен фактът, че той е освободен , на основание чл.83 от ГПК от заплащане на съдебни разноски. Ето защо, частният жалбоподател претендира да бъде освободен от съдебни разноски.
От насрещната страна по частната жалба,
„Т.С.“ ЕАД, не е подаден писмен отговор на жалбата в срока по чл.276,ал.1 от ГПК.
Настоящият съдебен състав като взе предвид доводите на частния жалбоподател, прецени процесуалното поведение на насрещната страна по жалбата и доказателствата по делото, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството по делото е започнало по заявление по
410 от ГПК, подадено от „Т.С.“ ЕАД на 02.09.2015г. срещу П.Н.П. за издаване на заповед за изпълнение за следните суми: 2 228,88лв.-главница, представляваща цена на доставена ТЕ, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /02.09.2015г./ - до окончателното изплащане на вземането, както и за сумата от 436,43лв.- мораторна лихва за периода 31.01.2013г.-
18.08.2015г. и за разноските по делото.
Искането на заявителя е уважено и на 09.10.2015г. е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за сумата от 2 228,88лв.-главница, представляваща цена на доставена ТЕ, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /02.09.2015г./ - до окончателното изплащане на вземането, за сумата от 436,43лв.- мораторна лихва за периода 31.01.2013г.- 18.08.2015г. и за сумата от 203,31лв.- разноски по делото в заповедното производство.
В срока по чл.414 от ГПК от длъжника П.Н.П. е подадено възражение срещу заповедта за изпълнение.
С разпореждане от 10.12.2015г. първоинстанционният съд е указал на ищеца да предяви иска по чл.422 от ГПК относно вземанията и да представи доказателства за този факт по делото.
В законоустановения
1 месечен срок от ищеца „Т.С.“ ЕАД са предявени срещу длъжника- ответник П.Н.П. установителни искове по реда на чл.422 от ГПК за сумата – предмет на издадената заповед за изпълнение за главница и лихви.
В хода на исковия процес сумата за главница от 2 228,,88лв. и тази за мораторна лихва от 436,43лв. са платени , видно от фискален бон от 30.01.2017г.
С първоинстанционното решение под № 72467/24.03.2017г. предявените искове за главницата от 2 228,88лв. и за мораторната лихва от 436,43лв. са отхвърлени като погасени чрез плащане. С решението ответникът П.Н.П. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноските по делото, направени в заповедното производство в размер на 203,31лв. , /включващи 53,31лв.- държавна такса и 150,00лв.-юрисконсултско възнаграждение/, както и разноските, направени в исковото производство в размер на 153,30лв., /от които 50,00лв.- юрисконсултско възнаграждение и 153,30лв.- държавна такса/.
С молба от 15.06.3027г. , наименована „въззивна жалба“ ответникът е заявил искане по чл.248 от ГПК- за изменение на решението в частта за разноските, чрез освобождаването му от заплащане на същите, на основание чл.83,ал.2,т.6 от ГПК. Посочил е, че по делото са представени необходимите документи във връзка с това искане.
По молбата по чл.248 от ГПК не е заявено становище от насрещната страна по него „Т.С.“ ЕАД.
С обжалваното определение от 01.08.2017г. съдът е оставил без уважение искането на ответника по чл.248 от ГПК с мотива, че разноските остават в тежест на ищеца при наличието на кумулативно дадените предпоставки по чл.78,ал.2 от ГПК- ответникът да е признал иска и да не станал повод за образуване на делото. В конкретния случай първоинстанционният съд е приел, че ответникът е станал повод за завеждане на делото, тъй като е оспорила вземанията по заповедта за изпълнение с подаденото в срок възражение по чл.414 от ГПК и предвид факта, че е платил главницата и мораторните лихви в хода на исковия процес. На следващо място, е приел, че нормата на чл.83 от ГПК, на която се позовава ответникът в искането по чл.248 от ГПК, е неприложима в конкретния случай, макар по делото да са представени доказателства за силно влошено здравословно състояние на ответника и за затрудненото му материално състояние. Съдът е приел, че нормата на чл.83 от ГПК гарантира осигуряването достъп до правосъдие на гражданите, когато те не разполагат със средства за авансово внасяне на държавни такси и разноски, но не касае разноските, направени от насрещната страна процеса, с оглед изхода на спора по делото. С обжалваното определение е прието, че отговорността за разноски на страните , с оглед изхода на спора, е регламентирана от нормата на чл.78 от ГПК и доколкото в случая приложението на нормата на чл.78,ал.2 от ГПК е изключено, то ответникът следва да понесе тежестта на разноските, направени от ищеца, както е прието и със съдебното решение.
Прието е на последно място, че в конкретния случай не е налице и хипотезата на чл.78,а6 от ГПК. По тези мотиви, искането на ответника по чл.248 от ГПК е оставено без уважение.
Настоящият съдебен състав намира, че определението е частично неправилно.
Настоящият съдебен състав намира, че законосъобразно с обжалваното определение е прието, че ответникът дължи на ищеца разноските по делото за заповедното и исковото производство, след като ответникът е станал повод за образуване и на двете производства, доколкото е подал възражение срещу издадена заповед за изпълнение и е платил главницата и мораторните лихви, натрупани върху главницата до датата на подаване на заявление - в хода на исковия процес. При тази хипотеза и по аргумент за противното от нормата на чл.78,ал.2 от ГПК, ответникът дължи на ищеца направените разноски в заповедното и в исковото производство, както е законосъобразно и правилно е прието от първата инстанция със съдебното решение и обжалваното определение по чл.248 от ГПК.
Следва да се посочи, че макар и да е житейски разбираемо от съда, възражението на ответника за липсата на парични средства, /предвид тежкото му здравословно състояние, видно от решението на ТЕЛК от 17.05.2012г. и тежкото му материално състояние, установено с разпореждането на НОИ за отпусната пенсия и с оглед на възрастта му/ , то това му затруднено материално положение не го освобождава от отговорността за разноските по делото, направени и дължими на насрещната страна, съгласно и нормата на чл.81,ал.2 от ЗЗД. При липсата на парични средства и с оглед здравословното състояние на ответника, изискващо лечение, законът му предоставя правото по чл.241,ал.1 от ГПК– да поиска от съда разсрочване /изплащане на части/ на паричното задължение. В конкретната хипотеза е изключено приложението на нормата на чл.83,ал.2,т.1 и т.6 от ГПК, на която се позовава частният жалбоподател, както законосъобразно е прието с обжалваното определение от първата инстанция. Нормата на чл.83,ал.2 от ГПК обезпечава правната възможност на всяко физическо лице за упражняването на конституционно гарантираното му право по чл.56 от Конституцията на РБ - да търси и получи защита на правата си в производствата пред съда, в случаите, при които дължи авансово внасяне на такси и/или разноски, но не може да заплати същите поради затруднено материално положение. Разпоредбата на чл.83,ал.2 от ГПК, обаче е неприложима в хипотезата, при която лицето дължи заплащане на разноските на насрещната страна в процеса, тъй като в този случай приложение намира разпоредбата на чл.78 от ГПК. Страната, която е станала неоснователно причина за разглеждането на спора от съда и е загубила делото отговаря за разноските, направени в съдебното производство от насрещната страна, съгласно правилата на чл.78 от ГПК.
Разпечатката съдържа 44 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1b9c6e4a-0c5c-475b-9156-a9de7a871abe