Решение № 4019 от 09.10.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4019 гр. Пловдив, 09.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Вили Ст. Шутова като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330103541 по описа за 2023 година

Производството е образувано по депозирана искова молба от А. К. З. против „Вива Кредит“ АД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.1, ал.3 от договор за кредит от ***** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане, и клаузата на чл. 5, ал.2 от договор за кредит от ****** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка, са недействителни поради противоречие с добрите нрави, заобикалящи разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем Standart 30 №******* г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 3000 лева, която последният следвало да върне на 15 месечни вноски, при ГПР от 49,49 % и фиксиран лихвен процент от 40,32 %. В договора било посочено, че ищецът следва да заплати такса за допълнително извършена услуга по експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 2203,65 лева. В чл. 5, 1 ал.1 от договора било посочено, че ищецът следва в тридневен срок от усвояване на сумата по заема да представи едно от следните обезпечения: поръчител, физическо лице, което следва да отговаря на описани в договора, или банкова гаранция за цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане. При неизпълнение на посоченото задължение се дължала неустойка в размер на 1469,10 лева, разсрочено към всяка вноска. С Анекс към договора от ******г. била уговорена отстъпка по отношение на такса за експресно разглеждане на документите, като при заплащане преди или до всяка вноска на падежа, ищцата получавала отстъпка в размер на 146,91 лева, като в този случай вноската й възлизала на сумата в размер на 355,83 лева, а ако се сбъдне условието – на 502,74 лева. Въз основа на изложеното от фактическа страна, от правна страна се излагат съображения, че сумите за експресно разглеждане на кредита и неустойка представляват скрита възнаградителна лихва, която следва да бъде включена в ГПР. По този начин се нарушавало изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК за максималният допустим размер на ГПР.

Според ищеца, посочените клаузи били и неравноправни, доколкото водели до значително неравновесие между договорните права на страните.

Уговорената клауза за заплащане на неустойка била и нищожна поради накърняване на добрите нрави, предвид обстоятелството, че излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

С оглед изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Вива Кредит“ АД, с който се излагат съображения за неоснователност на предявените искови претенции. Досежно предявения иск за прогласяване нищожност на клаузата за заплащане на неустойка, се посочва, че за ответника не съществува забрана заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени, като ищецът има право на избор на обезпечение. В исковата молба липсвало позоваване в какво точно се изразява накърняването на добрите нрави. Изискването за представяне на обезпечение било съобразено с обстоятелството, че ищцата е получила в заем сума в размер на 3000 лева.

Отделно от изложеното, същата имала възможност да се откаже от сключване на договора в четиринадесетдневен срок от сключването му. Уговореното задължение за заплащане на неустойка не представлявало скрито възнаграждение, доколкото било условно и зависело изцяло от поведението 2 на потребителя. По отношение на претенцията за нищожност на клаузата за експресно разглеждане на документи, се посочва, че същата е договорена по желание на потребителя в съответствие с нормата на чл. 9 ЗЗД. Впоследствие, със сключения анекс, същата била индивидуално уговорена. Предоставената услуга не била свързана с управление на кредита, поради което не следвало да се включва в ГПР.

С оглед изложеното се претендира предявените искове да бъдат отхвърлени и в полза на ответното дружество да се присъдят разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение на съда от ***** год. е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че между тях е сключен Договор за паричен заем Standart 30 № ***** от *****г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер 3000 лева, която последния е следвало да върне на 15 месечни вноски при ГПР 49,49% и фиксиран ГЛП от 40,32%.

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че съобразно чл. 1, ал. 3 от Договора, за предоставена услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи на кредитора такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер от 2203.65 лв. Съобразно чл. 5, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) физическо лице- поръчител, което да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да представи бележка от работодателя си, издадена не по- рано от 3 дни от деня от представяне и да отговаря на следните изисквания- да е навършило 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус не полош от „редовен“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2) банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя. При неизпълнение в срок на посоченото 3 задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора неустойка в размер от 1469.10 лв., която кредиторът е разсрочил в чл. 5, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска.

От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. ***- ***/ се изяснява, че в ГПР по процесния договор са включени единствено разходите за договорна лихва. Посочено е, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение ГПР ще стане 158.86%, при включването на таксата за експресно разглеждане на кредита ГПР ще стане 229.90 %. Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Вива Кредит" ООД като заемодател и А. З. като ****, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 3000 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. *** от **** г., в сила от **** г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Ищецът обвързва претенцията си за недействителност на клаузата на чл.

1, ал. 3 от процесния договор за кредит с твърдение, че ответникът изисква заплащане на възнаграждение за присъщи му услуги. Съдът счита тези 4 доводи за основателни. Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадена от всеки потенциален клиент. Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите ( без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ). Впрочем, изискваната от ответника такса по чл. 1, ал. 3 от Договора в размер от 2203.65 лв. представлява пряк разход по кредита и следва да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл.

19, ал. 1 ЗПК ). От приетото по делото заключение по изготвената ССчЕ се изяснява, че при формирането на ГПР по процесния договор, кредиторът включва единствено възнаградителната лихва. Тоест, при включването на вземането за такса, ГПР по договора неминуемо би превишил лимита, императивно заложен в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Същевременно, допълнителните разходи за потребителя не се изчерпват с договореното възнаграждение в чл. 1, ал. 3 от Договора. Кредиторът изисква и заплащането на сума в размер от 1469.10 лв. - неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. В процесния случай, твърденията за недействителност на клаузата на чл. 2, ал. 1, т. 8 от Договора ( разписваща размера на ГПР ) следва да бъдат разгледани и в светлината на изискванията на чл. 5 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: физическо лицепоръчител ( което следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него. Предвид това, не само правно, но и 5 житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на цялото задължение по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 5, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Разпечатката съдържа 25 от 46 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1b9c3eda-2a24-4ab6-a1d2-593d162711b1