Решение № 68 от 02.02.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 68 гр. София , 01.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на първи февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иванка Ангелова

Красимир Машев

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20201000503753 по описа за 2020 година

С Решение № 3808/26.06.2020 г., постановено по гр. дело № 12463/2019 г. по описа на СГС, ГО, V брачен състав, е отхвърлена молбата на А. П. Й., подадена чрез Министерство на правосъдието - Централен орган по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г., наричана по-нататък Хагската конвенция, срещу С. В. А. за незабавното връщане на общото на страните малолетно дете В.

А. Й. в държавата, на чиято територия е обичайното местопребиваване на детето – Кралство Нидерландия.

Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от А. П. Й. чрез Централния орган (Министерство на правосъдието), в която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт, постановен от СГС. Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е постановено в нарушение на материалния закон, както и че е необосновано, тъй като при нарушаване на правилата на логическото мислене решаващият съд е приел, че в процеса на доказване са установени особените предпоставки за постановяване на отказ за връщане на детето по чл. 13, б. „б” от Хагската конвенция. От друга страна, международно компетентният съд (в Кралство Нидерландия) е постановил майката да не променя едностранно обичайното местоживеене на детето, поради което с връщане на детето в държавата на неговото обичайно местопребиваване би се възстановило съществуващото фактическо положение преди осъществяване на процесното отвличане.

В проведеното пред САС о. с. з. на 26.01.2021 г. въззивникът поддържа искането си 1 за връщане на детето в държавата на неговото обичайно местопребиваване - Кралство Нидерландия.

Въззиваемата в писмения отговор на въззивната жалба изразява становище за нейната неоснователност, като счита, че постановеното решение е правилно. Твърди, че от събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин обстоятелството, че за детето съществува опасност за здравето му от психическо или физическо естество при връщането в Кралство Нидерландия - „предвид констатираното от съдебния експерт сексуално насилие, на което то е било подложено от баща си”, поради което са налице изключенията, уредени в чл. 13 от Хагската конвенция.

Прокурорът от САП счита за неоснователна въззивната жалба, като поддържа, че законосъобразно първоинстанционният съд е приложил изключението, уредено в правната норма на чл. 13, б. „б” от Хагската конвенция, за връщане на детето на територията на държавата на обичайното му местопребиваване.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, като разгледана по същество, се явява неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Но тъй като в настоящото производство следва във висша степен да се охранят субективните права и законните интереси на детето, предметът на делото пред въззивния съд не е ограничен от релевираните във въззивната жалба правни доводи – по същество в този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

СГС, ГО, V брачен състав е бил сезиран с молба с правно основание чл. 11 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, чл. 7, б. „f”, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел за установено по делото, че детето В. А. Й. има обичайно местопребиваване в Кралство Нидерландия, тъй 2 като то е живяло там след неговото раждане до м. 12.2018 г., когато е било доведено в Република България със съгласието на неговия баща, но незаконно задържано от неговата майка в нарушение на установения режим на съвместно упражняване на родителските права и на лични отношения на родителите с детето, респ. със запрета на майката да непроменя самоволно местоживеенето на детето извън Нидерландия, постановено със съдебно решение на нидерландски съд. СГС е достигнал до правния извод, че молителят А. П. Й. е упражнявала ефективно родителските си права, като е полагал грижи за детето преди неговото задържане, както и че той не е дал съгласие за задържане на детето в Република България, нито впоследствие е приел това задържане. Въз основа на така приетите за изяснени правнорелевантни факти решаващият съд е счел, че с неправомерното задържане на детето в Република България от страна на неговата майка – ответницата С. В. А., е осъществено нарушение на правото на бащата – молителя А. П. Й., да упражнява родителските си права. Но е приел, че в процеса на доказване са установени наведените от ответницата фактически твърдения, че връщането на детето в държавата на неговото обичайно местопребиваване би го поставило в неблагоприятна ситуация по смисъла на чл.

13, б. „б” от Хагската конвенция – съобразно установените факти от СПЕ и социалните доклади. Първоинстанционният съд е счел за изяснено правнорелевантното обстоятелство, че евентуалното връщане на детето без неговата майка в Нидерландия представлява сериозна опасност и поставя детето под заплаха от психическо и/или емоционално увреждане - от СПЕ се изяснявало, че смяната на обкръжаващата среда, която включва жилище, детска градина, говорим език, разширен семеен кръг и приятели, сама по себе си ще се отрази негативно на емоционалното състояние на детето, понеже щяло да постави пред него отново изискване за адаптиране към нова среда. От друга страна, съобразено е обстоятелството, че ако се прекъсне провежданата в България терапия, която все още не е завършена, макар и тя да е допринесла за подобряване състоянието на детето след идването му в България, то няма да е в негов интерес. Останалите съждения на СГС са насочени към неблагоприятните последици за психичното развитие на отвлеченото дете, в случай че не се завърне в държавата на своето обичайно местопребиваване без майката, като, за да обоснове своя краен съдебен акт, е взел предвид и интересите на майката - ако тя била заставена от обстоятелствата да се върне в Кралство Нидерландия, това щяло да накърни нейните свободи (като свободен гражданин на равноправна държава-членка на ЕС майката имала право да избира къде да живее и да отглежда своето дете - без значение, според първоинстанционния съд, е какви са конкретните причини за нейния избор).

Както е изяснено и от СГС, за да възникне субективното право на единия от родителите да иска връщане на незаконно задържано дете в държава, различна от тази, в която се намира обичайното му местопребиваване, следва в обективната действителност да са проявени следните положителни и отрицателни материални предпоставки (юридически факти): 1. задържането да е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителски права, предоставено както съвместно, така и поотделно на лице, институция или друг орган, съгласно законите на държавата, в която детето е имало обичайно 3 местопребиваване непосредствено преди прехвърлянето или задържането му; 2. по време на прехвърлянето или задържането това право да е било ефективно упражнявано съвместно или поотделно или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено прехвърлянето или задържането; 3. детето да не е навършило 16 годишна възраст; 4. лицето, институцията или организацията, натоварени с грижата за детето, да не са дали своето съгласие, или впоследствие да не са приели прехвърлянето или задържането; 5. да не съществува сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация и 6. детето да не се противопоставя на връщането, когато е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение (тези материални предпоставки вече многократно са изяснявани от настоящия съдебен състав по сходни съдебни производства).

Процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяване на първите три положителни материални предпоставки принадлежи на лицето или институцията, които твърдят, че детето незаконно е прехвърлено или задържано, а наличието на някоя от вторите три материални предпоставки, които са уредени като изключения, при които не се допуска връщането на детето, следва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване от лицето, институцията или организацията, които се противопоставят на неговото връщане.

Не е спорно между страните, а от събраните по делото доказателства се установява, че майката самоволно, едностранно е нарушила установения от международно компетентния съд (нидерландския съд) режим на съвместно упражняване на родителските права и на лични отношение между родителите и детето, като със съгласието на бащата го е извела през м. 12.2018 г. от пределите на Кралство Нидерландия, но не го е върнала до 10.01.2019 г. в обичайното му местопребиваване. В този смисъл, доказано е, че тя е извършила отвличане на общото на страните дете по смисъла на чл. 3 от Хагската конвенция, като незаконно го е задържала в Република България.

Следователно, спорът, който е пренесен с въззивната жалба пред САС, се съсредоточава върху обстоятелството дали са налице уредените в чл. 13, б. „б” от Хагската конвенция основания за постановяване на отказ за връщане на детето в държавата, където се намира неговото обичайно местопребиваване – Кралство Нидерландия.

Всеки един родител има право и задължение да се грижи за благополучието на своето дете, като ефективно и трайно полага усилия за неговото физическо, умствено, нравствено и социално развитие, за неговото образование, за личните му и имуществени интереси.

Именно за да обезпечи тази гарантирана и призната правна възможност на всеки родител, с Хагската конвенция нормативно са уредени способите за възстановяване на фактическо установеното състояние преди незаконното прехвърляне или задържане на детето.

Договарящите страни са въздигнали като основно благо правото на лични отношения между родителите и децата, като детайлно са уредили международноправна защита на децата от 4 вредните последици на незаконното им прехвърляне или задържане, установявайки административни и съдебни процедури, осигуряващи тяхното незабавно връщане в държавата на обичайното им местопребиваване. В този смисъл, с тази конвенция се цели да се възстанови незаконно нарушеното обичайно местопребиваване на детето, като извън нейното приложно поле са въпросите относно споровете между родителите за упражняването на родителските права - арг. чл. 19 от Хагската конвенция . Тези правни спорове следва да бъдат решени съобразно правото на държавата, в която детето има обичайно местопребиваване, като се зачетат всички негови права, вкл. и правото на всестранно и пълноценно общуване с всеки един родител. Именно в това възстановяване на фактическото положение преди незаконното отвличане на детето Конвенцията притежава превантивно-защитна функция – неправомерно да не се изменя международната компетентност на съда по обичайното местопребиваване на детето (арг. чл. 8.1., във вр. с чл. 10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност - „Брюксел IIа”).