Определение № 1198 от 15.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1198 гр. София, 15.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20248002902322 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. В. Н. срещу решение № 665 от 04.06.2024 г., постановено по в.гр.д. № 103/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 8-ми граждански състав, в частта, с която след частична отмяна на решение от 24.07.2023 г., постановено по гр.д. № 16151/2018 г. по описа на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 4 състав, П. В. Н. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 16 305, 22 лв., представляваща неплатена остатъчна главница, дължима на основание договор за кредит за текущо потребление от 23.11.2011 г., обявен за предсрочно изискуем на 24.09.2019 г., която сума представлява сбор от дължими месечни вноски за главница за периода от 02.10.2018 г. до края на срока на договора - 23.11.2021 г., изтекъл в производството, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 07.09.2018 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснато нарушение на материалния закон, както и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че в него апелативният съд е направил изводи в нарушение на норми от правото на Европейския съюз /ЕС/, които националният съд е длъжен да прилага и които не позволяват съдът да връчва в хода на процеса частни документи. Това са изводите, че договорът за цесия, по силата на който първоначалният ищец се легитимира като 1 титуляр на предявеното вземане за главница, дължима по договор за кредит, сключен на 23.11.2011 г., е съобщен на длъжника в хода на процеса с връчване на приложеното към исковата молба уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, както и че цялото задължение за главница, което е възникнало в негова тежест по договора за кредит, е станало предсрочно изискуемо с връчването в хода на процеса на исковата молба, съдържаща изявление на кредитора за упражняване на правото си да го обяви за предсрочно изискуемо. Счита, че те са основани и на записванията в нередовно водено счетоводство на кредитора, което също е неправилно. Касаторът посочва, че за правилното разрешаването на делото е необходимо да бъдат приложени норми от правото на ЕС, които трябва да бъдат тълкувани от Съда на Европейския съюз /СЕС/, което обаче не е съобразено от въззивния съд, който е отхвърлил искането за отправяне на преюдициално запитване с бланкетни мотиви. В касационната жалба е направено отново искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, като са формулирани четири въпроса.

Като приложение към касационната жалба е представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което касаторът се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 и т. 3 ГПК, като счита, че в обжалваното съдебно решение въззивният съд се е произнесъл по два материалноправни и три процесуалноправни въпроса.

Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал правни въпроси, по които въззивният съд да се е произнесъл, а е нахвърлял бланкетни оплаквания. Счита, че обжалваното решение е и правилно. Излага съображения, че изводите на въззивния съд за това, че договорът за цесия, с който първоначалният ищец е придобил спорното вземане по договора за кредит, е съобщен на ответника и има действие спрямо него, както и че предявеното вземане е изискуемо и подлежи на изпълнение, са правилни, като съответстват на установените в производството факти и на разрешенията, дадени в практиката на ВКС.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане във въззивното производство с оглед обжалваната част от 2 първоинстанционното решение е само предявен от П. В. Н. срещу „Банка ДСК“ АД, заместила в процеса на основание чл. 227 ГПК първоначалният ищец „ОТП Факторинг България“ ЕАД, иск за присъждане на сумата от 16 556, 94 лв., представляваща неплатена и предсрочно изискуема част от главницата по договор за кредит, сключен на 23.11.2011 г., което вземане е прехвърлено на „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия от 16.09.2014 г., като в останалата част, с която са уважени искове за присъждане на главница с настъпил падеж, на възнаградителна лихва и на наказателна лихва, дължими по този договор, първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила. Направен е извод, че договорът за цесия, по силата на който първоначалният ищец „ОТП Факторинг България“ ЕАД е придобил спорното парично вземане, е съобщен надлежно на ответника, който е длъжник по него, в хода на процеса с получаване на препис от исковата молба, към който е приложено уведомление до длъжника за извършената цесия. Ето защо и този договор е породил действие спрямо ответника и легитимира „ОТП Факторинг България“ ЕАД като носител на вземането. Съдът е посочил още, че този въпрос не е релевантен към момента на провеждане на въззивното производство, тъй като в хода му дружествотоцесионер „ОТП Факторинг България“ ЕАД е прекратено чрез вливане в „Банка ДСК“ АД, което дружество е страна по договора за кредит, от който е възникнало вземането и цедент по договора за цесия, и в резултат на това преобразуване „Банка ДСК“ АД става частен правоприемник на първоначалния ищец в правата и задълженията му по договора за цесия. В обжалваното решение са изложени и съображения за това, че вземането за главница по сключения договор за кредит е обявено за предсрочно изискуемо на 24.09.2019 г. с връчването на ответника на препис от исковата молба, в която се съдържа изявление на кредитора за това, като към тази дата са били налице и обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока, предвид констатацията, направена в заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, че последното погасяване по процесния кредит е извършено на 03.10.2012 г. За да достигне до този извод, съдът се е позовал на задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, както и на практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК за това дали и кога поражда действие изявлението на банката за обявяване на един кредит за предсрочно изискуем, когато то е инкорпорирано в исковата молба. Приел е за неоснователни възраженията на ответника, че разрешенията, дадени в тази съдебна практика, както и в практиката на ВКС, допускаща възможността уведомлението за извършеното прехвърляне на вземане да бъде връчено на длъжника в хода на исковия процес, като приложение към исковата молба, противоречат на норми от правото на ЕС, с които са установени принципите на ефективна съдебна защита и правото на справедлив процес. Въззивният съд е отчел, че в хода на процеса в периода от 02.09.2018 г. до 23.11.2021 г. са настъпили уговорените в договора за кредит падежи на 3 всички вноски от главницата, които обстоятелства е съобразил на основание чл. 235, ал. 3 ГПК и с оглед на това е заключил, че предявеното вземане е станало изискуемо и с осъществяване на тези факти. Предвид това и като е взел предвид постъпило плащане за погасяване на задълженията по кредита след крайния срок на договора, доказано от заключението на изготвената ССЕ, съдът е счел, че неплатената част от задължението за главница, което е възникнало за ответника по процесния договор за кредит, е в размер на 16 305, 22 лв., до която сума предявеният осъдителен иск е основателен, а решението на първоинстанционния съд, с което той е отхвърлен, е неправилно и трябва да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго, с което искът в тази му част да се уважи. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 16 556, 94 лв. този иск е неоснователен, какъвто краен извод е направил и първоинстанционният съд.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение:

На първо място трябва да се посочи, че в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на вероятна недопустимост на решението на Софийски апелативен съд, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Наличието на този порок на решението е обосновано с това, че при постановяването му са нарушени императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Нарушенията на материалния закон и съществените нарушения на съдопроизводствените правила от съда са пороци, които водят до неправилност на едно съдебно решение, а не до неговата недопустимост, поради което обжалваният акт не би могъл да бъде недопустим на заявените от касатора основания. Настоящият съдебен състав извърши и служебна проверка за вероятна недопустимост на обжалваното решение, при която се констатира, че въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, като са били налице всички положителни процесуални предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск и не са съществували процесуални пречки за това. При произнасянето си съдът не е допуснал и нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Ето защо трябва да се заключи, че липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение и то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът посочва, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по няколко материалноправни и процесуалноправни въпроса. Наред с това той се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.

2, предл. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без обаче да конкретизира някакви решения 4 на СЕС, на които противоречат разрешенията, дадени в обжалвания акт, и без да излага съображения защо счита, че отговорът на някой от поставените от него правни въпроси би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение на основание чл.

280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело, като касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на този въпрос, а касационният съд не може да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.

В първата част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че в обжалваното решение има произнасяне по материалноправни въпроси. В него обаче не са формулирани никакви въпроси, които да се отнасят до прилагането или тълкуването от въззивния съд на конкретна материалноправна норма. От обстоятелствената част на изложението е видно, че в него са развити само оплаквания на страната за неправилност на извода на въззивния съд, че по делото е установено, че договорът за цесия, на който първоначалният ищец „ОТП Факторинг България“ ЕАД основава качеството си кредитор на спорното парично вземане, възникнало от договор за кредит, е съобщен на длъжника по вземането по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД с получаване в хода на процеса на препис от исковата молба, към която е приложено уведомление за това, както и на извода, че изявлението на кредитора за обявяване на цялата дължима главница по договора за кредит за предсрочно изискуема е достигнало до длъжника също с получаване в хода на процеса на препис от исковата молба. Тези оплаквания по съдържание съвпадат напълно с изложените в касационната жалба касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат по никакъв начин да бъдат разграничени от тях. Ето защо в изложението липсва обстоятелствена част, от която касационният съд да може да конкретизира някакъв правен въпрос, по който има произнасяне в обжалваното решение и който да не е от значение единствено за неговата правилност, като не е допустимо сам да извежда такъв. Това е достатъчно основание да се заключи, че в случая не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на апелативния съд по материалноправни 5 въпроси.