Решение № 799 от 20.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 799 гр. София, 20.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Лилия Н. Георгиева

Членове:

Петър Стоицев

Емил Дечев при участието на секретаря Елена Ив. Чотова в присъствието на прокурора К. Д. Х. като разгледа докладваното от Лилия Н. Георгиева Въззивно наказателно дело от частен характер № 20251100605091 по описа за 2025 година Производството е по реда на глава XXI от НПК.

Производството е образувано по въззивна жалба от Я. Л. С. чрез адв. К.

Ч. от САК против присъда №70 от 11.02.2025 год., постановена по НЧХД №1343/2024 год. по описа на Софийски районен съд, НО, 12 състав, с която подсъдимата Й. И. М. е призната за невиновна и оправдана за две престъпления по чл.182, ал. 2, пр. 1 вр. чл.26, ал.1 от НК.

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок за обжалване от лице с изявен правен интерес срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване.

Във въззивната жалба се твърди, че при постановяване на присъдата е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, а именно във връзка със събирането, проверката и оценката на доказателствата по смисъла на чл.320, ал.2, пр. последно от НПК. Твърди се, че е нарушен материалния закон. В заключение се иска отмяна на постановената присъда и постановяване на нова, а подсъдимата да бъде призната за невиновна за престъпленията, за които са й били повдигнати обвинения и налагане на справедливо наказание. Иска се присъждане на направените по делото разноски. С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

Настоящият въззивен състав намери, че атакуваната присъда е от категорията съдебни актове, които подлежат на протестиране и обжалване по реда на гл. 21 от НПК.

1

В хода на въззивното производство не е провеждано съдебно следствие.

На 15.10.2025г. с вх. № 119995 е било депозирано допълнение към въззивната жалба от Я. С. чрез адв. К. Ч. – САК. Излагат се аргументи, че Софийски районен съд неправилно е приел за недоказани твърденията, че подсъдимата и децата са с неизвестно местоживеене, както и че липсва комуникация между частния тъжител и децата. Според жалбоподателя тези твърдения се оборват от разпитаните свидетелите в хода на съдебното следствие. Изразява се несъгласие с възприетото от първоинстанционният съд, че съгласно Решение № 44913 от 22.02.2017г. на СРС, 83 състав и Решение № III-139-20028992 от 11.04.2022г. по описа на СРС, 139 състав липсва вменено задължение на подсъдимата да „предава“ децата на бащата, тъй като в двете съдебни не е посочен изрично начин на изпълнение на режима на лични отношения, като е установено само правото на частния тъжител да вижда всяка дете в определени периоди. Изтъква се, че за майката – титуляр на родителските права съществува абсолютното задължение да предава децата на баща им във времето на неговия режим на лични контакти и в случая е ирелевантно дали гражданския съд е уредил от къде и как да бъдат взимани или предавани децата. В допълнение се акцентира и на обстоятелството, че бащата в действителност не знае къде живеят децата. Намира, че волята на съда остава неясна, доколкото от една страна твърди гореизложеното, а от друга страна приема, че практиката по чл. 127 от СК е еднопосочна и че при така уреден режим, следва родителят в режим на лични отношения да взема и връща децата от адреса на майката. Счита, че двата извода на първоинстанционният съд са напълно противоречиви, поради което е налице нарушение на чл. 14, ал.1 от НПК, а именно принципа за вземане на решения по вътрешно убеждение от страна на съда. За неЯ. се намира и мотива на съда, че е налице гражданско-правен спор, а не престъпен състав от наказателния кодекс. Излагат се доводи, че съгласно чл. 127, ал.1, пр.2 от СК споразумението има сила на изпълнително основание по чл. 404, т.1 от ГПК и само наличието му е годно основание за развитие на процедура чл. 405 и сл. от ГПК. Това обстоятелство не се оспорва, но се твърди, че същото е ирелевантно за това дали в случая е налице осъществен състав на престъпление по чл. 182, ал.2 от НК от страна на подс. Й. М.. Според изложеното в допълнението на въззивната жалба, съдът е посочил, че на правата, дадени на частния тъжител, отговарят съответни задължения на подсъдимата, но за реализирането на нейната наказателна отговорност е необходимо наличието на ред други факти, установени по надлежния ред, но в същото време Софийски районен съд не е посочил кои са те. Изразено е несъгласие с изводите на съдебния състав, че от гласните доказателства не се установява частният тъжител да е посещавал адрес на подсъдимата или учебно заведение на децата, а твърденията, че подсъдимата не отговаря на съобщенията му са ирелевантни. Счита, че безспорно е установено, че частният тъжител не знае къде живее подсъдимата заедно с децата. Отбелязва, че самият съд не е успял да открие подсъдимата, за да я призове и е разпоредил делото да бъде проведено в нейно отсъствие. Моли да се вземе предвид, че постановените от съда мотивите не са били изпращани на 2 съдебния адрес посочен за кореспонденция. С оглед на гореизложеното моли постановената присъда да бъде отменена и да се постанови нова, с която подс.

Й. И. М. да бъде призната за виновна по повдигнатото частно обвинение за извършено престъпление по чл. 182, ал.2 от НК и да бъде справедливо наказана. Моли също за присъждането на съдебни разноски.

В хода на съдебните прения адв. К. излага идентични съображения, като изложените в допълнението към въззивната жалба, като допълва че е налице противоречие в мотивите на съдебния състав - нарушение на чл. 14, ал.1 от НПК, а именно относно принципа на вземане на решение по вътрешно убеждение от страна на съда. Твърди се, че са предприети всички мерки и по гражданскоправен и изпълнителен ред, за да се намери начин С. да осъществи контакт с децата си. Смята, че посредством разпитите на свидетелите по делото е безспорно установено, че Я. С. няма никаква връзка със своите деца и не знае къде живеят те. Изтъква, че са разбрали адреса на подсъдимата в проведеното съдебното заседание. Твърди се, че С. е блокиран от мобилния телефон на сина му Д., което прави невъзможна комуникацията на бащата с децата му, дори посредством мобилните средства за комуникация, а при единствения направен такъв опит да посети децата в училище, подсъдимата е завела дело за домашно насилие, като се снабдила със „заповед за незабавна защита“. Противно на изводите на първоинстанционният съд се смята, че защитата, потърсена чрез частната жалба не е излишна или прекомерна. В заключение се иска отмяната на първоинстанционната присъда и признаването на подс. Й. М. за виновна, както и за налагането на справедливо наказание. Претендират се разноски, като се прилага списък.

Адв. Ч. – повереник на ЧТ Я. С. моли от името на доверителя и за справедлива присъда по отношение на Й. М., тъй като в конкретния случай съда не е успял да открие подсъдимата, а за частния тъжител не е останал възможен начин да установи къде е местоживеенето на децата. Обръща внимание, че постоянният адрес на подсъдимата е адресът на техния доверител. Отправя се искане подсъдимата да бъде призната за виновна по повдигнатото й с частната тъжба обвинение за престъпление по чл. 182, ал.2 от НК, като бъде справедливо наказана.

Адв. Ч. – защитник на подс. Й. М. моли изцяло да се потвърди първоинстанционният съдебен акт като правилен и законосъобразен. Намира, че съда максимално коректно е успял да съобрази гражданскоправен спор от едно прилагане на наказателна репресия. Акцентира се на влошените междуличностни отношения между страните и водените от тях дългогодишни гражданскоправни спорове. Не счита обаче, че те доказват предявеното обвинение. Моли да се приеме, че не е налице нито едно годно доказателство, което да свързва както от обективна, така и от субективна страна извършването на конкретното престъпление. Счита, че не е налице умишлено неизпълнение на съдебно решение, както и че не е доказано нито едно действие или бездействие, с което подсъдимата да е възпрепятствала осъществяването на режима на лични отношения между бащата и децата.

Според защитата, тъжителя не е потърсил лично контакт с децата, на който и 3 да е адрес, а изпратените съобщения няма данни от кое устройство изхождат, както и че същите не са годно доказателство по смисъла на НК и НПК.

Твърди се, че получателят на тези съобщения не е бил идентифициран, което пречи на една установявана евентуална безспорност за извършено изпълнително деяние или в случая на четири такива. Отбелязва, че по делото е подадена молба през септември 2025г. до „ДСП – София“, но дори така сезирана институция не може да докаже обвинение, което е свързано с инкриминираните дати започващи от месец декември 2023г. Твърди се, че подзащитната му е не е имала възможност да участва в първоинстанционното производство и след явяването си в днешното съдебно заседание ще започне да съдейства за евентуално взаимоотношение и контакт между бащата и децата му, за да може да се изпълнява конкретен режим. Твърди се, че липсва пряк умисъл, тъй като подс. М. е съзнавала и уважавала съдебните решения, както и че няма данни последната открито да е отказвала среща, да се е укривала, включително и децата или да е създала обективна пречка за осъществяване на режима. Според защитата следва да се приеме, че комуникацията, дори да е била затруднена, това не представлява умишлено престъпление. В заключение, защитата моли да се приеме, че свидетелските показания са предоставени от заинтересовани от изхода на делото лица и следва съдът с особено внимание да ги разгледа. Прави се искане да бъдат намалени разноските на частния тъжител, както ида се постанови справедлив съдебен акт.

В правото си на лична защита, подс. Й. М. поддържа казаното от защитника си. Заявява, че не е виновна и би желала да се потвърди присъдата на първоинстанционния съд.

В предоставената й последна дума прави изявление, че не се чувства виновна.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и взе предвид разпоредбите на закона, извърши цялостна проверка на атакуваната присъда в съответствие с изискванията на чл. 314 от НПК, намери за установено следното:

Депозираната жалба Я. Л. С. чрез адв. К. Ч. от САК е постъпила в законоустановения срок и отговаря на изискванията на чл. 320 НПК, поради което е ДОПУСТИМА.

Подадената въззивна жалба е ОСНОВАТЕЛНА в искането за отмяна на първоинстанционната присъда.

При извършената цялостна служебна проверка на първоинстанционната присъда, въззивният съд намира, че същата е постановена при накърняване на основните принципи на наказателния процес закрепени в разпоредбите на чл. 12, чл. 13 и чл. 14, ал.1 от НПК, гарантиращи реализацията на неговата непосредствена задача, инкорпорирана в разпоредбата на чл. 1, ал.1 от НПК. Първоинстанционният съд не е изпълнил стриктно вменените му задължения съгласно разпоредбите на чл. 107 и чл.

4

305, ал.3 от НПК. От мотивите на съда е видно, че не е извършен прецизен и внимателен доказателствен анализ на всички събрани по делото доказателства, като не са били изследвани всички фактически данни по делото и не е посочено достатъчно аргументирано кои обстоятелства се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Въззивният съд счита, че настоящият анализ на доказателствата е неотговарящ на изискванията на НПК за мотивираност на финалния съдебен акт.

В мотивите си Софийски районен съд сочи, че възприетата от него фактическата обстановка се установява от Решение № 44913 от 22.02.2017 г. на СРС, 83 състав, Решение № III-139-20028992 от 11.04.2022 г. по описа на СРС, 139 състав, справка от Столичен инспекторат по образование и частично от разпита на св.С.а и св. К., които сочат за съзнателно укриване на подсъдимата и децата, за да се възпрепятства изпълнението на съдебните решения. Въпреки, че е посочил, че фактическата обстановка частично се установява от разпита на св. С.а и К., той не се е аргументирал в необходимата за финален съдебен акт на кои части от техните показания дава вяра, на кои не и защо. Разпоредбата на чл.305, ал.3 от НПК изисква при противоречие на доказателствата, да се изложат подробни съображения. Според първоинстанционния съд, от цитираните показания не се установява частния тъжител да е посещавал адреса на подсъдимата или учебното заведение на децата, както и че по делото са останали недоказани твърденията, че подсъдимата и децата са с неизвестно местоживеене. От друга страна, според първостепенния съд в двете цитирани по – горе решения, липсва вменено задължение на подсъдимата да предава децата на бащата, а е установено правото на частния тъжител да вижда всяко дете в определени периоди.