Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 5754 от 10.12.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 2308/2023
Вид
Определение № 5754
Подписан
10.12.2024
В сила
10.12.2024
Състав
Снежанка Николова, Соня Найденова, Гергана Никова

Цитирани разпоредби

  • чл. 280, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 283 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.284, ал.3, т.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.290, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за наследството
  • чл. 42 · Закон за наследството
  • чл.108 · Закон за собствеността

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5754 гр. София, 10.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20238002102308 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от С. И. П., представляван от адвокат В. Д., срещу въззивно решение № 7/04.01.2023 г. по в.гр.д. № 20223100502500/2022 г. на Окръжен съд – Варна.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се решението да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за рзглеждане от друг състав на въззивния съд, или да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск се уважи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК. Претендират се и разноски.

Ответниците по касационната жалба – М. А. И. и И. А. И., чрез пълномощника си адв. В. Б. от АК-В., с писмен отговор изразяват становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират разноски.

Третите лица – помагачи на страната на ответниците, а именно К. И. А.- Б., К. Р. Б. и А. Р. Б., с писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна.

Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, придружена е с изискуемото изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.

С въззивното решение е отменено решение № 2602 от 03.08.2022 г. по гр.д. № 9898/2021 г.

1 на Районен съд – Варна в обжалваната му пред въззивния съд част, в която, по иска на С. И.

П. против М. А. И. и И. А. И., е признато за установено, че ищецът е собственик на 1/13 ид. ч. от подземен гараж, целият с площ от 300,10 кв.м., находящ се на подземен етаж в сграда с идентификатор № ****, с адрес: [населено място], [улица], която идеална част е обособена за ползване на площ от 12.50 кв.м. /наименована като „гаражна клетка № 10“/, ведно с 10.58 % ид.ч. от маневреното хале, както и 7.6923 % ид.ч. от общите части на подземния паркинг, както и 1.0356% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, като ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението върху гореописания недвижим имот, и вместо него е постановил друго решение за отхвърляне на предявения иск.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 112 от 23.05.2012 г. на нотариус с рег. № * на НК, И. Х. А. и С. К. У., като съсобственици на поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], целият с площ от 360 кв.м., съставляващ имот с идентификатор № ***, са учредили в полза на „АкрополБилд“ ЕООД право на строеж върху описания имот срещу поето от дружеството задължение за изграждане по одобрен архитектурен проект на жилищна сграда, състояща се от 6 надземни нива, партер, сутерен, със застроена площ от 202 кв.м. По силата на същия договор по посочения нотариален акт, съсобствениците на земята И. Х. А. и С. К. У. взаимно са си учредили и запазили правото на строеж на конктретно посочени обекти и ид.ч., като за И. А. това са за : Магазин № 1 на първи етаж; Апартамент № 1 на втори етаж; Апартамент № 4 на трети етаж; Апартамент № 13 на шести етаж; Таванско складово помещение № 18; също и 1/3 ид.ч. от подземен гараж, целият с площ от 300.10 кв.м., отредени съответно за ползване като Гаражна клетка № 8 и Гаражна клетка № 10, последната с площ 12,50 кв.м.

Участниците в нотариалното производстсво са извършили и разпределение н аползването на подземния гараж целия с площ 300,10 кв.м. Разрешение за ползване на строеж „Сграда със смесено предназначение“ с идентификатор № ***, находяща се в [населено място], [улица] било издадено от ДНСК на 23.12.2016 г.

Със саморъчно завещание от 25.12.2012 г. И. Х. А. завещал на ищеца С. П. гараж № 10 на [улица]. И. А. починал на 01.01.2015 г., като бил наследен от дъщеря му К. А.. Завещанието в полза на ищеца било обявено с Протокол от 25.05.2015 г. на нотариус с рег. № * на НК, като е вписано в Служба по вписванията – гр. Варна на 04.11.2019 г.

С нотариален акт № 58 от 07.07.2016 г. за покупко-продажба на недвижим имот, К. А. - Б. прехвърлила правото на собственост върху гаражна клетка № 10 на В. Г.. С нотариален акт № 78 от 28.10.2016 г. за покупко-продажба на недвижим имот В. Г. прехвърлил правото на собственост върху процесната гаражна клетка на К. А. - Б., К. Б. и А. Б.. С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 101 от 27.08.2019 г., последните прехвърлили собствеността върху гаражна клетка № 10 на М. И., която я придобила по време на брака си с И. И..

От съдебно-техническата експертиза е установено, че в Акт Образец 15 от 05.08.2016 г. е описан като подземен гараж, в който са разположени 13 гаражни клетки. Към датата на завещанието 25.12.2012 г. завещаният обект бил паркомясто съгласно инвестиционния 2 проект, а към датата на откриване на наследството – гаражна клетка № 10 съгласно съгласувания инвестиционен проект с нанесени корекции само в наименованието от 22.01.2013 г. Към двете дати обектът не е самостоятелна гаражна клетка/паркомясто, мястото не е обособено като самостоятелен обект.

Въззивният съд е приел за установено от показанията на свидетелката С. У. – баба на ищеца, че И. А. завещал на нейния внук гаража в сградата в [населено място] по негово желание, тъй като той нямал свои внуци. С. П. често ходел с баба си в дома на завещателя, на който тя безвъзмездно и приятелски помагала в жилището му.

При така установените факти, въззивният съд е направил своите изводи за отхвърляне на предявения иск. Приел е, че към момента на издаване на разрешението за ползване на строеж /акт обр. 16/ от 2016 г., както и към настоящия момент, завещаният обект е паркомясто по инвестиционен проект, променено наименованието му на гаражна клетка съгласно поправка на проекта. В сградата в режим на етажна собственост отделните обекти са станали собственост на тези лица, които са посочени като титуляри на правото на собственост върху тях в договора за учредяване право на строеж, обективиран в нотариален акт № 112 от 23.05.2012 г. Частите от сградата, които към този момент нямат характер на самостоятелен обект, са станали общо притежание на етажните собственици, независимо от естеството и предназначението им. Тоест към момента на откриване на наследството на И.

А. на 01.01.2015г. процесните 1/13 идеални части са били такива от подземен гараж, като част от строеж. Към този момент, както и след приключване на строителството в сградата не е налице изграден гараж като самостоятелен обект на правото на собственост. Целият подземен етаж на изградената сграда е предназначен за паркиране на автомобили, като очертаването и номерирането на отделните места за паркиране не придава самостоятелен характер на разчертаните паркоместа, нито ги превръща в самостоятелни обекти на правото на собственост. Съдът е посочил, че не е допустимо след построяването на сградата и без съгласие между етажните собственици, една обща част от тази сграда да се превърне в самостоятелен обект на собственост. Позовал се е на съдебна практика и е приел, че паркомястото в един гараж е правно невъзможно да бъде обособено като самостоятелен обект. То не може да бъде обект на прехвърлителна сделка вън от обекта, от който това „паркомясто” е част. Заключил е, че се касае за обща част на всички етажни собственици, върху което завещателят не би могъл да има изключителни самостоятелни права.

Решаващият състав е намерил, че завещателните разпореждания могат да бъдат нищожни не само по смисъла на чл. 42 ЗН, но и когато са налице основанията по чл. 26 ЗЗД. Начинът на индивидуализация на завещания имот /„гараж № 10 на [улица]“/ не сочел на извод, че предмет на завещателно разпореждане е процесният имот, описан в исковата молба като 1/13 ид.ч. от подземен гараж, които идеални части са обособени за ползване на площ от 12.50 кв.м. и са заключени конкретно в границите на гаражна клетка № 10. Посочил е, че само имот, който е индивидуализиран по местонахождение, граници и площ, и който съществува реално в този си вид към момента на откриване на наследството, може да бъде предмет на разпореждане, респективно на завет, а заветът не пораждал правно действие на основание чл. 19, ал. 1 ЗН, ако завещаната вещ не се намира в патримонума на завещателя в 3 момента на смъртта му. Доколкото завещаният гараж № 10 не е съществувал нито към монета на завещанието, нито към откриване на наследството, нито понастоящем, но частното завещателно разпореждане е нищожно.

По иска като такъв на евентуално заявеното основание завещание на идеална част, решаващият съд е изходил от разбирането, че е налице такава начална невъзможност на предмета на завещанието, тъй като се касае за идеални части от самостоятелен обект, но не съществува правна възможност за отнасянето на тези идеални /мислени/ части към отделена в границите на общата, конкретна част от общия обект. Собственост върху идеални части от подземен гараж в сграда в режим на етажна собственост, отговарящи на 12.50 кв.м., отнесени към паркомясто или гаражна клетка № 10, не е съществувала в реалната действителност към момента на съставяне на завещанието, нито към момента на откриване на наследството на И. А., като не може да възникне и според природните закони, т.е начална невъзможност. Налице била и правната невъзможност, доколкото към момента на откриване на наследството на И. А. липсвала норма, която да урежда паркомястото или гаражната клетка в подземен етаж като самостоятелен обект на правото на собственост, нито било възможно обособяването на реална част от подземния паркинг в самостоятелен обект според приложимите и действащи към момента на откриване на наследството правила за реално обособяване на самостоятелни обекти в сгради. Паркоместата в подземен етаж на жилищна сграда не са самостоятелни обекти на правото на собственост. Върху тях било възможно да се учредява вещно право на ползване, тъй като в този случай няма изискване за реалното им обособяване като самостоятелни обекти, но така учреденото ограничено вещно право е непрехвърлимо и се прекратява със смъртта на титуляря. Затова разпределението на правото на ползване по отношение на паркоместата, респективно номерираните гаражни клетки в подземния етаж на сградата в договора за съучредяване право на строеж между съсобствениците на поземления имот и строителя, било правно ирелевантно за правния ефект на завета.

Направил е заключение, че заветът е нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липса на предмет, тъй като представлява разпореждане с неиндивидуализиран имот, който не е годен да бъде самостоятелен обект на правото на собственост и който реално не съществува към релевантния момент.

Посочил е също, че останало недоказано по делото и твърдяното владение върху имота от страна на ответниците към момента на приключване на устните състезания по делото като елемент от фактическия състав на успешната ревандикация, доколкото за него по делото не са събрани доказателства, а признание за този факт ответниците не са направили.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по решени от въззивния съд въпроси в противоречие с посочена практика на ВКС и по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК.

В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Съдът ограничен ли е да даде защита само в рамките на защитата, очертана от ответника – чрез въведените в него фактически и правни доводи в своите изявления – отговор/ въззивна жалба? – твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с Решение № 229/20.10.2011 г.