Определение № 1010 от 08.07.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1010 гр. Велико Търново, 08.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.

Членове:

Димо Колев

Катина Минева като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно частно гражданско дело № 20264100500607 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 248 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „А.“ ЕАД гр. С., подадена чрез пълномощника му юк. С. против определение № 791/17.04.2026г. по гр.д. № 2534/2025г. на ВТРС, в частта му, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на постановено по делото решение в частта за разноските относно присъденото негова в тежест адвокатско възнаграждение в полза на ищеца.

В частната жалбата се правят оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, тъй като иска за нищожност на договор за предоставяне на поръчителство е с ниска правна и фактическа сложност, предвид големия обем еднозначна съдебна практика и с оглед редицата безспорни между страните обстоятелства относно сключването на оспорения договор, неговите параметри и платеното по него, като делото е разгледано в едно съдебно заседание, без изслушване на СИЕ. По тези съображения се отправя искане до ВТОС да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да намали и присъди адвокатско възнаграждение в полза на ищеца в размер на 102, 26 евро в равностойност на 200 лв.

В срока по чл. 276 ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата е подала отговор по нея, с който я оспорва по основателност. Излага подробни аргументи, че уговореното и платено възнаграждение е съответно на фактическата и правна сложност на делото и на положените от процесуалния й представител. С тези доводи моли за отхвърля на частната жалба и за потвърждаване на атакувания с нея съдебен акт.

Великотърновският окръжен съд, след като прецени събраните доказателства и 1 обсъди доводите в частната жалба и в отговора по нея, намира следното от фактическа страна:

По гр.д. № 2534/2025г. по описа на ВТРС, наред с исковете за нищожност на договора за потребителски кредит и за връщане на недължимо получени по него суми, срещу жалбоподателя в качеството му на дружество - гарант по договор за предоставяне на поръчителство е предявен иск за прогласяване нищожността на същия. В исковата молба са изложени твърдения, че с оглед акцесорния характер на договора за поръчителство, същият е нищожен, поради недействителността на договора за потребителски кредит, предвид нарушение на изискването на чл. 19 ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК относно максималния размер на ГПР. Добавено е, че уговарянето на възнаграждение за гаранта, води до увеличаване на дълга на потребителя по кредитния договор, което е нарушение на Директива 2008/48, както и че договора за поръчителство е недействителен, поради липсата на основание. В тази връзка до съда е отправено искане за прогласяване на твърдяна нищожност на този договор.

С отговора на исковата молба ответникът – частен жалбоподател, е оспорил иска като недопустим и неоснователен. Развил е доводи, че процесния договор за кредит не е недействителен на соченото от ищеца основание, тъй като при формиране на ГПР-то по него възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не следва да участва, доколкото сключването му не е задължително условие за отпускане на заема и следователно не попада в предметния обхват на понятието общи разходи по кредита.

Отречено е свързаността на двата договора да водят до скрито оскъпяване на кредита.

Изтъкнато е, че сключването на договора за предоставяне на поръчителство не представлява „заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68е ЗЗП.

С определение по чл. 140 ГПК съдът е насрочил делото в открито съдебно заседание, на което процесуалния представител на ищеца е участвали и е взел становище по доклада на делото и по приемането на писмените доказателства, като се е отказал от искането за допускана на ССчЕ, доколкото ответната страна е признала размер на недължимо платените суми. В това заседание делото е било обявено за решаване и с решение № 279/27.02.2026г. предявените главни искове са уважени изцяло, като в тежест на частния жалбоподател е възложено адв. възнаграждение в размер на 400 лв. по предявения срещу него иск за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство, платимо в полза на ищеца, предвид доказване на извършването му.

С обжалваното определение по чл. 248 ГПК първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на съдебното решение в частта на разноските, като е изложил съображения, че направеното от него възражение за прекомерност е неоснователно, тъй като платения от ищеца хонорар е под минималните прагове по Наредба № 1/09.07.2004г.

2

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която има интерес да обжалва определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, поради което се явява процесуално допустима. В случая допустимостта на частната жалба не е обусловена от представянето на списък на разноските по чл. 80 ГПК, тъй като същата е насочена срещу присъдените в полза на насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Фактическите състави на чл. 78 ГПК, уреждащи въпроса за отговорността за сторените по делото разноски, предвиждат задължение за страната, която неоснователно е предизвикала спора да възстанови разходите, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си. Отговорността за разноски в гражданския процес се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от изхода по спора. С възражението по чл. 78 ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна поставя пред съда въпроса за обективните предели на отговорността си, с оплаквания, че насрещната страна съществено е надценила труда на своя адвокат, като е уговорила и заплатила възнаграждение, чийто размер значително надвишава обичайния и разумния за защита по конкретното дело. Следователно с възражението по чл. 78 ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на уговореното и платено възнаграждение от другата страна.

Въведеният от закона критерий за границите на деликтната отговорност на страната предизвикала спора е обективен и е свързан с изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. Това означава, че преценката на съда се съсредоточава върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. За да е прекомерно по смисъла на закона, уговореното възнаграждение следва да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнагражденията за дела с подобна фактическа и правна сложност, при съобразяване, че от страната възложила защитата не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито се очаква да избере адвоката, оценяващ най – ниско труда си. Само ако се установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение от наложената от този пазар обичайна мяра на размера му, съдът има законовото основание да намали отговорността на страната, неоснователно предизвикала спора, в рамките на същата.

Преценката на съда се извършва към момента на сключване на договора и се основава на опитните правила. В тази преценка съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.07.2004г. и зачитайки 3 действието на решението от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, не е длъжен по силата на чл. 78 ал. 5 in fine ГПК да прилага ограничението, което те поставят, но само и след като установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В този случай платеното в повече няма за причина поведението на страна, предизвикала спора, а има за причина поведението на насрещната страна, която не е положила дължимата грижа, поради което уговорено в повече остава в нейна тежест. В този смисъл е константната практика на ВКС, намерила израз в Определение № 2995/13.06.2024г. по ч.гр.д. № 991/2024г., в Определение № 3975/30.08.2024г. оп ч.гр.д. № 2806/2024г., двете на IV г.о., на ВКС.

При съобразяване на предмета на делото, вида и количеството на свършената от пълномощника на ищеца работа, настоящият състав на ВТОС намира, че заплатения и уговорен хонорар в размер на 400 лв. в равностойност на 204, 52 евро по иска за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на поръчителство не е прекомерен и съответства на обичайно заплащаните възнаграждения за този вид дела.

В случая по предявения срещу жалбоподателя иск обикновено се заплащат адвокатски възнаграждения към и малко под праговете по Наредба № 1/09.07.2004г. В тази връзка последните могат да се ползват като ориентир за преценката на съда относно справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение. При оценяеми искове, размера на адвокатското възнаграждение е поставен в зависимост от защитавания материален интерес /арг. от чл. 7 ал. 2 от Наредбата/. С оглед цената на иска за нищожност на договор за предоставяне на поръчителство – 4284, 24 лв., съобразно правилото на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г., минималния размер на хонорара възлиза на 728, 42 лв. Следователно уговореното и платено по договора от 28.07.2025г. адвокатско възнаграждение от 400 лв. по иска срещу настоящият жалбоподател се явява в по – нисък размер от минималния по Наредба № 1/09.07.2004г. т.е и от обичайно уговаряния по подобен вид дела.

Освен, че е под размера на ориентировъчния минимум, фактическата и правна сложно на делото, както и положените от адвоката на ищеца усилия, не налагат редуциране на платеното възнаграждение в искания от жалбоподателя размер. Вярно е, че делото срещу дружеството - гарант не се отличава с изключителен обем на подлежащите на доказване факти и със значителна правна сложност. Същото така е вярно обаче, че процесуалният представител на ищеца е изложил надлежни твърдения в исковата си молба по отношение на релевантните за спора факти и е ангажирал нужните доказателства. Същият е цитирал съдебна практика за издирването на която безспорно е положил усилия, явил се е в открито по делото заседание, взел е становище по извършения от съда доклад по чл. 146 ГПК и представените от страните доказателства. Частният жалбоподател през целия процес е оспорвал основателността на предявената срещу него претенция, поради което извършената от ищцовия представител процесуална защита е съответна на правните очаквания при сключване 4 на договора за правна защита и съдействие респ. платения хонорар се явява обоснован и справедлив по своя размер.

По тези съображения и противно на оплакванията в частната жалба за обема на осъществената от пълномощника на ищеца процесуална защита, уговорения и платен на последния адвокатски хонорар в размер на 400 лв. не е прекомерен по см. на чл. 78 ал. 5 ГПК, за да се нуждае от намаляване, поради което обжалваното определение по чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на ответника „А.“ ЕООД в тази насока, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 791/17.04.2026г. по гр.д. № 2534/2025г. по описа на ВТРС, в частта му, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на „А.“ ЕООД гр. С. за изменение на постановено по делото решение № 279/27.02.2026г., в частта за разноските относно присъденото в тежест на А.“ ЕООД гр.

С. адвокатско възнаграждение в полза на ищеца.

Определението не подлежи на обжалване, на основание чл. 274 ал. 4 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5