Решение № 5111 от 21.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5111 гр. Пловдив, 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330108231 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Й. К. А., ЕГН **********, с адрес:

******, против „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, бул. „3-ти март“ № 83, представлявано от ****** Л. Л., с която е предявен иск за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца парична сума в размер на 50 лева – недължимо платена по договор за паричен заем № ******/20.04.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда – 07.05.2025 г. до окончателното й изплащане.

На основание чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение в размера на предявения осъдителен иск, като същият е увеличен от сумата от 50 лв. на сумата от 871 лв., чието присъждане се иска.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Адессо Кредит България“ ЕООД бил сключен договор за паричен заем № ******/20.04.2022 г., по силата на който на ищеца бил предоставен заем в размер на 800 лева, която сума следвало да върне с договорна лихва от 159,64 лева - 35%, и ГПР 41,20%. Била начислена неустойка в размер на 720,36 лв. за това, че в тридневен срок от подписване на договора, заемателят ни учредил обезпечение на паричните си задължения измежду банкова гаранция и поръчителство на две физически лица. Описаните суми следвало да бъдат върнати с погасяването на 12 месечни вноски за периода от 20.05.2022 г. до 20.04.2023 г., всяка в размер от 140 лева. За периода от датата на подписване 1 на договора до датата на депозиране на исковата молба в съда, ищецът изплатил всички гореописани суми. Твърди, че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК в договора не е посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. В договора била предвидена и неустойка, която представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита. Счита, че ако същата бе добавена към общата сума за плащане по договора, ГПР би да надвиши 50%.

С това било допуснато нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна. Оттук нищожен бил и договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Неустойката предвидена в договора, била нищожна, като уговорена в нарушение на добрите нрави и прекомерна. Ищецът я намира и за недействителна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала и на чл. 71 ЗЗД, както и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, поради което и била нищожна. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, че в договора е посочен ГПР и общата дължима от потребителя сума, както и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на същия, като били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ако пък се приеме, че не са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следвало да се има предвид, че посочените в нормата на чл. 11, ал. 1 ЗПК реквизити могат да се съдържат и в други съпътстващи сключването на потребителския договор документи, а именно Общите условия към договора. По твърдението, че ГПР не отговаря на действителната стойност, излага, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е относима само към изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит, но не и към верността на това съдържание. Неоснователни били оплакванията на ищеца в тази насока, като посочената законова разпоредба не била нарушена. Счита, че разходите за неустойка изрично се изключват от разходите, формиращи ГПР и не влияят върху неговия размер. В случая се касаело именно за такъв разход, свързан с неизпълнение на задължението на заемателя по чл. 4, ал. 1 от договора за заем за предоставяне на допълнително обезпечение. В този смисъл, разходът за неустойка изрично се изключвал от разходите, формиращи ГПР и не влияе върху неговия размер. Не било налице и нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК. Неустойката също не била нищожна, като не били нарушени и добрите нрави. Размерът на неустойката бил функция основно от договорения срок на действие на договора, в който ищецът пожелал до ползва предоставената му в заем сума. Освен това този размер ответникът намира за съответен на неизпълнението на ищеца като длъжник по договора, като нарушение на правилата на добрите нрави не било налице. Страните се съгласили за начина на формиране на неустойката, поради което не била в противоречие с добрите нрави. Същата не била и неравноправна като необосновано висока по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Твърди и, че на длъжника била предоставена възможност да внесе 2 корекция в размера на задължението си по договора, като намали размера на дължимите лихва, разноски и неустойка, при предсрочно погасяване на кредита, което е в съответствие, а не в противоречие с принципите на справедливост и добросъвестност, които стоят в основата на правилата на добрите нрави. Заявява, че както поемането на акцесорното задължение, така и обезпечаващата изпълнението му неустойка не били наложени и поставени от заемодателя като условие за сключване на договора. Клаузата била индивидуално уговорена. Ищецът могъл в срок от 14 дни да се откаже от договора, което той не сторил. Неотносимо било оплакването за заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Не била удачна и препратката към новелата на чл. 71 ЗЗД. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Релевира възражение по отношение на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Не се спори, а и е представен сключен между Й. К. А., като кредитополучател, и „Адессо Кредит България” ЕООД, като кредитодател, Договор за паричен заем № ****** от 20.04.2022 г. за сумата от 800 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 35%, годишен процент на разходите – 41,2%. Съгласно чл. 4 от Договора, кредитополучателят се задължавал да осигури едно от посочените в договора обезпечения, които са описани в обстоятелствената част на исковата молба, а именно банкова гаранция или поръчител/и. При непредоставяне им в срок, на основание чл. 4, ал. 2 от Договора се начислявала неустойка в размер на 720,36 лева, която ищецът следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка.

Приета по делото е и справка за извършени плащания по кредита, представена от ответното дружество, видно от която кредитополучател е платил общо 1671 лв. за погасяване на начислените му задължения от кредитор. Същата не се оспорва от ищеца и се цени от съда съобразно разпоредбата на чл. 175 ГПК, като обективираща признание на неизгоден за страната факт – плащане на сума, тежестта за установяването на което е за насрещната страна.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищеца и „Адессо Кредит България” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на договор за потребителски кредит от дата 20.04.2022 г., с визираното по-горе съдържание, при което Й. А. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това положение той, като по-слабата и уязвима страна в правоотношението, се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП. В светлината на тази материално правна обусловеност на правоотношението между страните, специалните правила за 3 търговците са относими само към ответника – търговско дружество „Адессо Кредит България” ЕООД, като в отношенията му с ищцата – потребител се прилага специалната нормативна закрила за потребители.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в чл. 4, ал. 2 от процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 4 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. По делото обаче е отделено за безспорно, че процесната неустойка не е включена при изчисляване на процента на разходите.

Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК. Така, определеният размер на неустойката пък надхвърля обезпечителната, обезщетителната и санкционната й функции, като тя се превръща в скрит източник на печалба за кредитора. Доколкото посочения в договора ГПР е 41,2 %, при отчитането на който не е взета предвид неустойката, което обстоятелство е отделено за безспорно, то с включването й при неговото изчисляване, същият ще надвиши и законоустановения лимит, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитопулчателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за получения от него финансов ресурс.

Съгласието на кредитополучателя с условията по договора, липсата на изричен отказ от договора и неговото изпълнение не санират пороците на клаузата за неустойка, като правото на ищеца да търси прогласяването на нищожността на клаузи в потребителски договори не може да се дегорира от собственото му временно пасивно поведение и предприемането на действия, съобразени с уговореното в клаузите.

Следователно сключеният между страните Договор за паричен заем № 4

****** от 20.04.2022 г. е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Видно от представената от ответника справка за извършени плащания, която се цени съобразно разпоредбата на чл. 175 ГПК, ищецът Й. А. е платил на кредитора „Адессо Кредит България” ЕООД общо сумата от 1671 лв. Предвид недействителността на процесното правоотношение, то сумите, заплатени над главницата от 800 лв., подлежат на възстановяване от кредитора, като получени без основание.