Решение № 648 от 31.05.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 648 гр. София, 31.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Димитрова

Нина Стойчева при участието на секретаря Пролетка Асенова като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело № 20231000502064 по описа за 2023 година

Э

Производството е образувано по въззивна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД срещу решение № 260666/26.04.2023г. на СГС, ГО, 29 състав, постановено по гр.д. № 4661/19г., с което са уважени искове по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Сочи, че основният правен въпрос, който съдът е следвало да разреши е била приложимостта на ЗЗП към процесните договори. От отговора на този въпрос зависи основателността на предявените искове. Качеството на ищеца на администратор на банката е предпоставило отпускането на кредитите, но и това да е при преференциални лихви. Ако той е бил потребител, то той би могъл да ги сключи, но при други нива на лихвите. Поддържа се, че за одобряването на кредита е взето индивидуално решение от УС на банката. Решението е индивидуално, поименно и при определени от УС условия, видно от протоколите от заседанията му. Тези факти са омаловажени от първоинстанционния съд. Въведеното в т.9.3 от договорите задължение за 1 страните, а не само за ищеца, за заплащане на лихви след прекратяване на трудовия договор, не е неравноправно. След прекратяване на трудовото му правоотношение ищецът се превръща в потребител, но пак при известни предимства. Съдът е приел, че непосочването в договорите на формирането на възнаградителната лихва прави клаузата неясна, поради това неравноправна. Клаузата сама по себе си е по-изгодна за ищеца в сравнение с други кредитоискатели.

Приемайки, че ищецът е същевременно администратор на банката и потребител, не е обсъден начина, по който е прекратено трудовото му правоотношение.

Затова моли въззивния съд да отмени обжалваното решение отхвърли предявените искове. и да

В депозиран писмен отговор и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител С. С. оспорва жалбата. Счита я за неоснователна.

Съдът след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с искове по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. В исковата молба и молбите уточнения от 16.05.2019г. и 12.09.2019г., ищецът С. С. твърди, че с ответника са сключили два договора за ипотечен кредит. Първият е № 002/2602.2008г. за 162 000лв. и срок на погасяване до 03.03.30243г. Вторият договор е № 47 /26.11.2010г. в размер на 199 500 лв. и срок за плащане до 03.02.2044г. Той е работил по трудово правоотношение в банката от 30.08.2005г. до 07.11.2013г. Поради това кредитите са отпуснати при преференциална лихва. На 10.12.2012г. е влязла в сила нова Вътрешна банкова регулация относно условията за кредитиране на служители и администратори на УниКредит Булбанк“, съгласно която отпада задължението за сключване на анекс към договора за кредит за напускащи служители, а условията ще се „предоговарят едностранно“ и за вече сключени договори за кредит. Предвидено е служителите задължително да подпишат споразумение за съгласие с новите условия, а ако не го направят, това ще се счита за нарушение на трудовата дисциплина и ще бъде последвано от дисциплинарни санкции. На 10.06.2013г. ищецът е сключил такова споразумение, за обявяването на чиято унищожаемост е предявил иск, който е бил уважен от СРС, но решението е обжалвано пред СГС, а към 2 настоящият момент въззивния съдебен акт е допуснат до касация от ВКС.

След прекратяване на трудовото му правоотношение от 14.02.2014г. ответникът едностранно е увеличил годишния лихвен процент по двата договора за кредит. Условията са такива, че С. С. не би се съгласил с тях, ако е имал възможност да преговаря. На 17.08.2017г. и 29.12.2017г. е сключил договори за ипотечен кредит с „Банка ДСК“ АД за рефинансиране на двата договора за кредит, сключени с ответната банка. Заявява, че чл.9.3 от договорите за ипотечен кредит е нищожна като неравноправна. Счита, че поради едностранната промяна на лихвата по тях е надплатил вноски на отпаднало основание, както и поради унищожаемост на споразумението от 10.06.2013г. За периода 14.02.2014г. до 01.09.2017г. е наплатил по договора за кредит от 2008г. лихва от 29 745лв. и такси за управление на кредита от 3 383, 28лв. По втория договор от 2010г. за периода от 14.02.2014г. до 03.01.2018г. е надплатил 41 676 лв. лихва и 4 939, 59 лв. такси за управление на кредита. Затова моли съда да осъди ответника да му заплати тези суми като получена без основание, а при условията на евентуалност на отпаднало основание, в едно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

Ответникът в депозиран писмен отговор в срок оспорва предявените искове. Не оспорва, че между него и ищеца са сключени два договора за кредит съответно за 162 000 лв. и 199 500 лв. Те са били сключени при преференциални условия, тъй като ищецът е работил по трудово правоотношение в банката. При прекратяване на трудовия договор е предвидено право кредитополучателят да погаси кредита предсрочно без заплащане на такси, издължаването му да продължи при прилагането на лихви и комисионни, приложими за всички кредитополучатели към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. На 10.06.2013г. между страните е подписано споразумение относно последиците при евентуално прекратяване на трудовия договор. В него е предвидено, че след този момент, кредитополучателят ще дължи лихви, такси и други съгласно действащите към датата на напускане „Бюлетин за минималния размер на лихвените нива“.

Споразумението предвижда по- добри условия при прекратяване на трудовия договор от тези по договорите за кредит. В отговора се сочи, че трудовото правоотношение на ищеца е прекратено като му е наложено дисциплинарно наказание уволнение със заповед № 269/07.11.2013г., която е потвърдена от 3

СРС с влязло в сила решение. Клаузата на чл.9.3 от договорите за кредит не е неравноправна и поради това нищожна. Тя не може да се преценява с оглед разпоредбите на ЗЗП, защото е свързана с преференциални условия по договора, сключен с оглед на личността. Ищецът има качеството на администратор по смисъла на пар.1, б. „б“ от ДР на ЗКИ и при условията н ачл.45, ал.1, т.1 от ЗЗП, поради което не е имал качеството на потребител.

Условия, при които са сключени договорите, имат индивидуален характер и попадат в предвиденото в чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Не е спорно, че страните са сключили договор за банков кредит № 002/26.02.2008г. за сумата от 162 000лв. със срок на издължаване 03.03.2043г. с общи условия към него. Сключили са договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 47/26.11.2010г. за сумата от 199 500 лв. със срок на издължаване до 03.02.2044г. Не е спорно, че двата кредита са отпуснати след решение на УС на банката по протоколи № 5/07.02.2008г и № 51/24.11.2010г. от Вътрешните правила за отпускане на кредити на служители. Към двата договора има изготвени погасителни планове. Към договора за кредит от 2008г. са сключени три анекса

Не е спорно, че страните са сключили споразумение от 10.06.2013г.

На 06.12.2012г. е приета Вътрешно-банкова регулация за условия за кредитиране на служители и администратори на „УниКредит Булбанк“.

Не е спорно, че ищецът е работил по трудово правоотношение в „УниКредит Булбанк“ АД, което е прекратено със заповед №

269/07.11.2013г. като му е наложено дисциплинарно наказание „ уволнение“.

С влязло в сила решение на СРС искът за нейната отмяна е отхвърлен.

Безспорно е, че на 17.08.2017г. и 29.12.2017г. са сключени договори за ипотечен кредит с „Банка ДСК“ ЕАД, чрез които са отпуснати парични средства за погасяване на двата договора, сключени от ищеца с ответната банка. Видно от банково удостоверение от 19.09.2017г. е, че задължението по договор за кредит № 002/26.02.2008г. е изцяло погасено на 04.09.2017г.

Ответникът е представил писмени доказателства към отговора на исковата молба, обсъдени по – горе, както и Бюлетин за минималните размери на лихвените нива по кредитни продукти към 01.02.2008г. и към 01.10.2010г., Общи условия.

4

Не се спори, че с решение от 17.02.2017г. по гр.д. № 31378/16г. на СРС, 32 състав е унищожено споразумението от 10.06.2013г. То е потвърдено с решение на СГС от 21.04.2020г. по гр.д. № 8449/19г. Последното не е допуснато до касация с определение № 60431/15.07.2021г., постановено по т.д. № 1978/20г. на ВКС, ТК, II т.о.

В хода на съдебното дирене е допусната счетоводна експертиза, която е установила извършени плащания от ищеца на лихви и такси по двата кредита в ответната банка, както и размерът на надплатените от него суми за посочени периоди.

Съдът възприема заключението на счетоводната експертиза като компетентно, безпристрастно и отразяващо действителните фактически обстоятелства.

В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства.

Свидетелят Й. познава ищеца и е работила в банката до края на 2007г.

Запозната е с условията, при които са сключвани кредити със служители, защото и тя е изтеглила кредит. Те са били сключвани при преференциални условия по специална тарифа, която регламентира лихвените проценти, такси, комисионни и други банкови продукти. Всеки служител е имал възможност да сключва такъв договор за кредит. Те са били типови като само в началната заглавна страница са се попълвали личните данни на служителите, както за потребителски, така и за ипотечен кредит.

Служителите не са имали право да предоговорят условията. Лихвените нива са били доста по- ниски от тези, които са били обявени в тарифата за гражданите и другите клиенти на банката. След прекратяване на трудовото правоотношение на служители с банката се е подписвал анекс към договора за кредит, който е уреждал лихвените проценти или други условия. Този анекс се е предлагал на служителя за подпис. Според свидетеля е имало колеги, които са договаряли по- ниски нива на лихвен процент от тези за гражданите. Това е било след напускане. След като е напуснала банката през 2007г. е имала преки контакти с бивши служители и са коментирали техните взаимоотношения във връзка с ползвани кредити с „УниКредит Булбанк“.

След като свидетелят е напуснала банката условията са се запазили.

Съдът кредитира показанията на свидетеля като основаващи се на лични впечатления за фактите, които излага. Той има преки впечатления от начина, 5 по които са отпускани договори за кредит на служители.

При така събраните доказателства първоинстанционният съд е уважил предявените главни искове.

Пред въззивната инстанция е прието четливо копие на писмено доказателство, приложено към исковата молба на стр.17 и 18 от делото на СГС.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно разглеждане са обективно съединени искове по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и при условията на евентуалност на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД.

Въззивинят съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по отношение на правилността му е обвързан от посочените в жалбата основания- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

По правилността му.

Институтът на неоснователно обогатяване е уреден в ЗЗД. Той обхваща три фактически състав, посочени в чл.55, ал.1 от ЗЗД. Първият е при начална липса на основание и изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание. Още при самото получаване липсва основание за разместване на благата от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Възможно е предаването/ даването да е станало без наличието на някакво правоотношение./ ППВС № 1/28.05.1979г./ Начална липса на основание следва да я има към момента на получаването на имуществото.

Съобразно разпределянето на доказателствената тежест, съгласно чл.154 от ГПК, в тежест на ищеца е да докаже, че е дал нещо на ответника, а ответникът трябва да установи основанието, на което го е получил.