Определение № 24857 от 05.12.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 24857 гр. София, 05.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-В, в закрито заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Герасим Анг. Пенчев като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20251100512202 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.274 – чл.278 ГПК във връзка с чл.248 ГПК.

С определение с рег.№ 38 386 от 16.09.2025 г., постановено по гр.д.№ 5 990/2025 г. по описа на СРС, ГО, 159 състав е оставена без уважение молбата на ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД с вх.№ 222466 от 25.06.2025 г. по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 11049/10.06.2025 г. в частта за разноските, като неоснователна.

Така постановеният акт в частта относно разликата над сумата от 100,00 лева до сумата от 300,00 лева е обжалван от „Профи Кредит България“ ЕООД, гр.София, като се поддържа, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно, и че неправилно съставът на СРС е отхвърлил молбата на дружеството за намаляване на присъдения адвокатски хонорар на процесуалния представител на насрещната страна. Твърди, че съгласно ТР № 6/06.11. 2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и физическата и правна сложност на делото, както и че присъденият адвокатски хонорар е прекомерен, тъй като производството, развило се пред СРС по посоченото дело, не е сложно нито като фактическа, нито като правна страна. Счита и че съдът следва да съобрази възприетото в решения на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дело С-427/2016 и С-428/2016 и решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С-94/2004 и С-202/2004 на Голямата камара, задължителни за националните съдилища, съгласно които същите не е задължен да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. на ВАдС.

Заявено е искане определението на СРС от 16.09.2025 г. да бъде отменено в обжалваната част и да се постанови друго, с което да се измени размерът на присъденото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника до размера на сумата от 100,00 лева.

В законния срок е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна по нея – адвокат Г.Г.Ч., процесуален представител на ответника И.С.Л., с който същата е оспорена с доводи за нейната неоснователна. Релевирани са съображения за правилност и законосъобразност на обжалвания акт на СРС.

Въззивният съд като взе предвид доводите на страните, изискванията на закона и приложените по делото доказателства, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл.248, ал.3 ГПК във връзка с чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустими. Разгледана по същество същата е неоснователна.

По силата на нормата на чл.248, ал.1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните 1 може да допълни или да измени постановеното решение в частта за разноските.

Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.

От приложения по първоинстанционното дело договор за правна защита и съдействие № 167943, сключен на 03.05.2025 г. между ответникът И.С.Л. и неговия процесуален представител адвокат Г.Г.Ч. се констатира, че с този акт съконтрагентите по него са се договорили, че възложената защита в това производство ще се осъществява безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА в случаите на оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие по ал.1 на същата норма, в кръга на които попадат и тези на оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на близки на адвоката /т.3, пр.2 на ал.1/, ако насрещната страна в съответното производство е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати.

При прилагане на горепосочената Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. ДВ бр.14/2025 г./, обаче следва да се съобрази и решението на Съда на ЕС от 23.11.2017 г., постановено във връзка с отправени запитвания относно тълкуването на чл.56, параграф 1 и чл.101, параграф 1 ДФЕС, както и на Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22.03.1977 г. относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги по съединени дела С-427/2016 и С428/2016. С него Съдът на ЕС е приел, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че националната правна уредба като разгледаната в главните производства, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката, да договарят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет в Република България и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в понисък от минималния размер, би могла за ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Прието е и че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да осигури изпълнението на тези легитимни цели.

В същия смисъл са и постановките на решение на Съда на ЕС, Втори състав от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на чл.101, параграфи 1 и 2 от ДФЕС във връзка с чл.2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16.12.2002 г. относно изпълнението на правилата за конкуренцията, предвидени в чл.101 и чл.102 от ДФЕС и чл.47 от ХОПЕС, в което е прието, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба.

Предвид обстоятелството, че горепосочената Наредба е приета от професионална организация на адвокатите – Висшият адвокатски съвет /ВАдС/, както и чрез въведените с чл.7 и чл.9 от нея изисквания за минималните размери на адвокатските възнаграждения не се отчита общият интерес, спецификата на конкретното дело, неговата фактическа и правна сложност, конкретните процесуални действия, които са извършени и положените от процесуалния представител усилия за защита на страната, а единствените критерии са видът на исковете и техният размер, съдебният състав счита, че определените с нея правила налагат ограничения, които не отговарят на легитимни цели, включително и установените с чл.101, параграф 1 ДФЕС. А както е прието в мотивите на цитираното решение на Съда на ЕС от 23.11.2017 г., имащо задължителна сила за съдилищата в страната /чл.633 ГПК/ с приоритет над вътрешното право от момента на обнародването му, за да може тарифа, определена от професионална организация да има характер на държавна мярка, същата следва да зачита общия интерес и да гарантира, че определените от ВАдС минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани, което в случая не е така.

Ето защо адвокатското възнаграждение за защитата на ответника в първоинстанционното производство следва да се определи съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, която в дадената хипотеза е не е висока; материалния интерес; вида на претенциите, обема на събраните в хода на производството доказателства, извършените от пълномощника на тази страна процесуални действия и положените от него усилия в 2 производството, които са обичайни за защитата на участник за разглеждания вид дела, изразяващи се в случая в изготвяне на отговор на искова молба и становище, без осъществено процесуално представителство в открито съдебно заседание, наличието на константна съдебна практика по спорните въпроси. С оглед на това съдът приема, че за оказаната безплатна правна помощ на Илиан Любенов в исковото производството на неговия процесуален представител правилно е било определено по реда на чл.38, ал.2 ЗА адвокатското възнаграждение в размер на 3000,00 лева, съобразено с отхвърлената част от исковете.

По изложените съображения СГС, ГО приема, че атакуваното определение е правилно и че липсва кумулативната даденост на предпоставките за приложението на разпоредбата на чл.248, ал.1 ГПК, предвид което депозираната частна жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.

За настоящото производство не страните не се дължат разноски.

Воден от горното, Съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 срещу определение № 38386 от 16.09.2025 г., постановено по гр.д.№ 5990/2025 г. по описа на СРС, ГО, 159 състав на основание чл.248, ал.1 ГПК, като неоснователна.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3