Решение № 2189 от 07.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2189 гр. Пловдив, 07.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330117805 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от подадена от С. Р. Ш., чрез пълномощник – адв. Я. К., против „ВИВУС.БГ“ ЕООД /предходно наименование „4финанс“ ЕООД/, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер от 291,56 лева, представляваща платена без основание сума по недействителен договор за кредит № ***** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 16.10.2024 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за кредит № ***** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1300 лева, при годишен лихвен процент 40,99 % и ГПР в размер на 49,66 % за срок от 30 дни. Съгласно договора се дължала и такса за бързо разглеждане в размер на 268,20 лв. Сочи се, че на 05.02.2022 г. ищецът изпълнил задължението си, като заплатил на ответника сумата в общ размер на 1591,56 лева. По същество са изложени съображения за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави, доколкото размерът й надвишавал с три пъти размера на законната лихва.

1

Поддържа се, че клаузата за заплащане на такса за бързо разглеждане също е нищожна поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК, в частност забраната на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Изтъква се, че е налице заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като посочената такса представлявала допълнително възнаграждение за кредитора и следвало да бъде включена в размер на ГПР. В тази насока се посочва недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, защото посоченият ГПР не отговарял на действителния размер на разходите по кредита. Претендира се, че ищецът дължи само главницата по кредита, като сумата над нейния размер е заплатена при начална липса на основание и подлежи на връщане. Предвид изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „ВИВУС.БГ“ ЕООД /предходно наименование „4финанс“ ЕООД/, с който е взето становище за неоснователност на предявения иск. Не се оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните по процесния договор за кредит № ***** г., по който общият размер на сумата, която следвало да се върне бил 1612 лева. Сочи, че ищецът е погасил задълженията си по договора, като е внесъл сума в общ размер на 1591,56 лева. Поради предсрочното погасяване на кредита дължимата сума за договорна лихва от 43,80 лева била намалена на сумата от 23,36 лева. Оспорват се наведените основания за недействителност на договора, който отговарял на законоустановените изисквания. Твърди се, че в сключения договор по Я. и разбираем начин били посочени размерът на лихвата, като фиксиран лихвен процент, както и размерът на ГПР съобразен с правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

На следващо място, че претендира, че таксата за бързо разглеждане представлява възнаграждение, дължимо за самостоятелна услуга, която е предоставена на ищеца преди сключването на договора за кредит и не касае условията и параметрите на същия. Изтъква се, че посочената такса не е сред услугите, попадащи в обхвата на § 1, т. 1 от ДР към ЗПК. Поддържа се, че заплащането на таксата било по желание на потребителя, в случай че желае искането му да се разгледа в рамките на 15 минути, както и че не е свързана с дейността на кредитора по кредитиране, а е по повод на сключване на договора. Счита се, че таксата не е част от общите разходи по кредита и не следва да се включва в ГПР. По наведените доводи се моли за отхвърляне на 2 исковата претенция и присъждане на разноски. Възразява се за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, както и за наличие на злоупотреба с процесуални права.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори и от приетите писмени доказателства се установява, че между „4финанс“ ЕООД /понастоящем „ВИВУС.БГ“ ЕООД/, в качеството на кредитор, и С. Р. Ш., като кредитополучател, е сключен договор за кредит № ***** от 20.01.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1300 лева за срок от 30 дни, при лихвен процент в размер на 40,99 % и годишният процент на разходите в размер на 49,66 %. Общата дължима сума по кредита възлизала в размер на 1612 лева, в която била включена и такса бързо разглеждане в размер на 268,20 лева.

Съобразно чл. 4.2 от Общите условия към договора кредиторът предоставя възможност на кредитополучателя да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит. Посочено е, че услугата бързо разглеждане е допълнителна незадължителна услуга, която се предоставя по изрично искане от страна на кредитополучателя и гарантира обработка на искането и предоставяне на отговор до 15 минути от изпращането му. Според чл. 4.4. от Общите условия за допълнителната незадължителни услуга за бързо разглеждане на искането за кредит, кредитополучателят дължи такса за бързо разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на договора за кредит. Съгласно чл. 4.5. от Общите условия, допълнителната незадължителна услуга за бързо разглеждане не е задължително условие за отпускането на сумата по заявения кредит неувеличава възможностите на кредитополучателя да получи кредит.

Между страните не се спори и е отделено за безспорно, че на 05.02.2022 г. ищецът е погасил изцяло задълженията си по сключения договор за кредит, като е заплатил на ответното дружество сумата в размер на 1591,56 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за връщане на платеното при начална липса на 3 основание, е обусловена от проявлението на следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за кредит, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за кредит е действителен.

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между между „4финанс“ ЕООД /понастоящем „ВИВУС.БГ“ ЕООД/, в качеството на кредитор, и С. Р. Ш., като кредитополучател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на кредит. Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат при договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Съдът счита, че в настоящия случай разходите по договора не са незначителни за потребителя, особено съпоставено със сравнително ниския размер на усвоената по договора сума.

Предвид изложеното, при обсъждане на твърденията на ищеца за недействителност на договора за кредит, съответно приложение намират нормите на ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

4

Съобразно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, е необходимо в договора да е 5 посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В настоящия случай съдът намира, че уговорената таксата за бързо разглеждане представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Съобразно горепосочените клаузи от общите условия към договора обсъжданата такса се дължи за предоставена услуга за бързо разглеждане на искането за кредит, която гарантира обработка на искането и предоставяне на отговор до 15 минути от изпращането му, т.е. е пряко свързана с договора. От допълнително постъпилата по делото молба от ответното дружество става ясно, че таксата за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит не е включена в размера на ГПР по кредита. При това положение, доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.