Определение № 26527 от 30.12.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 26527 гр. София, 30.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Г, в закрито заседание на тридесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефан Кюркчиев

Членове:

Гергана Коюмджиева

Мария М. Запрянова като разгледа докладваното от Мария М. Запрянова Въззивно частно гражданско дело № 20251100514436 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 – 278 от ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Макроадванс“ АД, с ЕИК 201127485, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Г.С.Раковски против определение № 47403/14.11.2025г., постановено по гр.д. № 3839/2024 г. на СРС, 128 с-в, с което е оставена без уважение на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК молба за намаляване на присъдени с решение №14681 от 26.07.2024г. по гр.д. № 3839/2024г. на СРС, 128 с-в, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че с молба по чл. 248, ал. 1 ГПК, подадена от ответника „Макроадванс“ АД, с се иска изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като адвокатското възнаграждение, присъдено в полза на пълномощника на ищеца по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, бъде определено без включен ДДС, както и да бъде намалено под минималния размер по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съдът е изложил, че с Определение № 36116 от 09.09.2024 г. е спрял производството до окончателното произнасяне на Съда на Европейския съюз по дело C-744/2023 г., по което са били поставени въпроси относно това дали предоставянето на безплатна правна помощ (pro bono) и последващото присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвоката от насрещната страна представляват „доставка на услуги“, „безвъзмездна услуга“ или „възмездна услуга“ по смисъла на Директива 2006/112/ЕО, както и относно качеството „данъчно задължено лице“ в тази хипотеза. След като е констатирал, че по дело C-744/2023 г. е постановено решение на 23 октомври 2025 г., първоинстанционният съд е възобновил разглеждането на молбата и е пристъпил към произнасяне по същество.

Първоинстанционният съд е посочил, че с Решение № 14681 от 26.07.2024 г., постановено по настоящото дело, е уважил исковете на ищцата за прогласяване нищожността на клаузи от 1 договор за потребителски кредит № 214017/11.07.2023 г. и е осъдил „Макроадванс“ АД да заплати на адв. А. Д. адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева с включен ДДС. По повод възраженията в молбата по чл. 248 ГПК съдът е приел, че те са неоснователни, като изрично е изложил, че размерът на определеното адвокатско възнаграждение е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, броя и цената на предявените искове и извършените от адвоката процесуални действия, поради което не се налага намаляване на присъдената сума.

Относно спорния въпрос за включването на ДДС, съдът е приел за установено от приложенията към исковата молба, че адвокатът е регистриран по ЗДДС, и е счел, че в тази хипотеза присъденото възнаграждение следва да включва ДДС. В мотивите си съдът се е позовал на Решение на Съда на Европейския съюз от 23.10.2025 г. по дело C-744/23, като е възпроизвел разбирането, че процесуалното представителство на страна от адвокат представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на член 2, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112/ЕО, когато услугата е предоставена безплатно, но националното законодателство предвижда при осъждане на насрещната страна да заплати съдебните разноски, тя да бъде осъдена да заплати и адвокатско възнаграждение в уреден от закона размер. Съдът е извел, че квалификацията „възмездна“ предполага наличие на пряка връзка между услугата и реално получена насрещна престация и че такава пряка връзка е налице, когато съществува правоотношение, в рамките на което се разменят взаимни престации, като полученото възнаграждение представлява действителната равностойност на предоставената услуга.

Първоинстанционният съд е приел, че при договор за правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 от Закона за адвокатурата пряката връзка между предоставената правна помощ и платеното възнаграждение следва както от договора, така и от закона, като е без значение, че възнаграждението се заплаща не от страната, получила правната помощ, а от насрещната страна като трето лице, тъй като за възмездния характер на доставката не се изисква насрещната престация да е получена пряко от лицето, за което са предназначени услугите.

Изхождайки от това и съобразявайки изхода на спора и относимите норми на националното данъчно законодателство, съдът е заключил, че доставката попада в кръга на облагаемите доставки и че при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата следва да включва ДДС.

В частната жалба жалбоподателят е изложил оплаквания, че така определеното адвокатско възнаграждение е несъразмерно високо и не съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото. Жалбоподателят сочи, че още с първоначално депозираната молба по чл. 248 ГПК е направил възражения както относно недължимостта на ДДС върху адвокатското възнаграждение, така и относно необходимостта съдът да приложи практиката на Съда на Европейския съюз и да определи възнаграждение под минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

2

Жалбоподателят излага доводи, че с обжалваното определение съдът се е произнесъл единствено по въпроса за начисляването на ДДС, но не е обсъдил релевираните аргументи за редуциране на възнаграждението под минималния размер с оглед практиката на Съда на ЕС.

В частната жалба се поддържа, че при присъждане на разноски на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата съдът не е обвързан от представен списък на разноските, а следва самостоятелно да определи дължимия размер, отчитайки конкретните обстоятелства по делото. Жалбоподателят твърди, че процесният спор не се отличава с правна или фактическа сложност, налице е трайна и непротиворечива съдебна практика по спорния въпрос, исковата молба е бланкетна, а процесуалният представител на ищеца не се е явил в откритото съдебно заседание, поради което присъденото възнаграждение от 480,00 лева не отговаря на реално положения труд.

Жалбоподателят излага доводи, основани на практиката на Съда на Европейския съюз, като се позовава на Решение от 05.12.2006 г. по обединени дела C-94/2004 и C-202/2004, както и на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/2016 и C-428/2016, в които е прието, че национална уредба, въвеждаща задължителни минимални адвокатски възнаграждения, може да представлява ограничение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС.

Жалбоподателят сочи още Решение от 24.01.2024 г. по дело C-438/22 на Съда на ЕС, като поддържа, че националният съд е длъжен да откаже прилагането на национална разпоредба, която противоречи на правото на Европейския съюз, включително и когато се касае до присъждане на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба е подал отговор, в който поддържа, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно. Ответникът по жалбата сочи, че от практиката по съединени дела C-427/2016 и C-428/2016 на Съда на ЕС следва изводът, че не е допустимо произволно и механично намаляване на адвокатските възнаграждения, тъй като подобен подход би довел до резултат, противоположен на целта на чл. 101 от ДФЕС, а именно гарантиране на свободна и лоялна конкуренция.

Излага съображения, основани на Решение по дело C-57/15 на Съда на ЕС, с което е тълкуван чл. 14 от Директива 2004/48/ЕО относно съдебните разноски, като се поддържа, че понятията „разумни“ и „пропорционални“ разноски имат автономно съюзно значение, но преценката за тях следва да се извършва от националния съд с оглед конкретните особености на всеки спор. Посочва, че съгласно практиката на Съда на ЕС разумният характер на разноските се определя, като се отчитат предметът на спора, неговата стойност, както и трудът, който е следвало да бъде положен за защита на съответното право, като спечелилата делото страна следва да има право на възстановяване поне на значителна и подходяща част от действително направените разумни разноски.

В отговора се поддържа още, че значението на присъждането на разумни и пропорционални разноски следва да се разглежда и в светлината на разубеждаващия ефект, който защитата на накърнените права трябва да има спрямо нарушителя, тъй като ограничаването на възстановимите разноски до минимален размер би обезсмислило този ефект. В тази връзка 3 се прави и позоваване на Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела C-94/2004 и C202/2004, като се подчертава, че макар фиксираните минимални тарифи да подлежат на преценка за съответствие с правото на ЕС, те не следва автоматично да се приемат за несъвместими с него, ако е налице съответствие между размера на възнаграждението и качеството на предоставената правна услуга.

Ответникът по частната жалба излага доводи, че в конкретния случай първоинстанционният съд е извършил необходимата преценка за разумния характер на присъденото адвокатско възнаграждение, като е отчел положения от адвоката труд, включително всички правни и фактически действия, необходими за защита на страната, както и обстоятелството, че адвокатската дейност обхваща и организационни и административни аспекти, които не се свеждат единствено до явяване в съдебно заседание.

Ответникът по жалбата се позовава и на актуална практика на Върховния касационен съд, в частност мотивите към Определение № 3476 от 20.12.2024 г. по ч. т. д. № 1945/2024 г. на ВКС, I т. о., ТК, в които се приема, че макар минималните размери по Наредба № 1 да не са задължителни, те могат да бъдат използвани като инструктивен ориентир при преценката за адекватност на адвокатските възнаграждения, като се отчитат материалният интерес, фактическата и правната сложност на спора и извършените процесуални действия.

Ответникът по частната жалба моли съда да потвърди Определение № 47403/2025 г. по гр. д.

№ 3839/2024 г. на Софийски районен съд, 126-ти състав, и да остави без уважение подадената частна жалба като неоснователна.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид материалите по делото и изложените от страните доводи, приема следното:

Частната жалба е подадена в срок и в определената от закона форма срещу акт, подлежащ на обжалване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

От събраните по делото материали се установява, че присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева е определено след надлежна преценка на релевантните обективни критерии, свързани с правната и фактическата сложност на спора. Делото е с предмет защита на потребителски права, включваща анализ на договорни клаузи, съответствието им с императивни норми на закона и с установената съдебна практика, както и извършване на процесуални действия, необходими за надлежното упражняване на предоставената защита. Съдът намира, че макар спорът да не се отличава с правна и фактическа сложност, той не може да бъде квалифициран и като формален или такъв с минимален обем на положен правен труд, поради което определеният размер на възнаграждението съответства на характера и обема на извършената адвокатска дейност.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за необходимост от редуциране на възнаграждението под минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., по съображения, свързани с практиката на Съда на Европейския съюз. Макар националният съд да не е обвързан от минималните размери, определени в наредбата, същите могат да служат 4 като ориентир при преценката за справедливост и съразмерност на адвокатското възнаграждение. В конкретния случай съдът е извършил самостоятелна оценка и е достигнал до извод, че присъденият размер не е прекомерен и не надхвърля необходимото за обезщетяване на положения труд, поради което липсват основания за неговото намаляване.