Решение № 1258 от 05.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1258 гр. София, 05.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. А.ова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100501364 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от ответника „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 175074752, срещу решение №20092654/01.06.2023г., постановено по гр.д. №15493/2021г. на СРС, 164 състав, с което дружеството е осъдено да заплати на „ТЕМИС КЕПИТЪЛ“ ООД, ЕИК 205870847, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 998,97 лева, представляваща предадена без основание сума (платена възнаградителна лихва по ДПК №5006303740/03.04.2014г. въз основа на нищожна клауза) от страна на В.П.И. на ответника „Профи Кредит България“ ЕООД в периода от 01.12.2015г. до 26.02.2020г. въз основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит №5006303740/03.04.2014г., което вземане е цедирано на ищеца „Темис Кепитъл“ ООД, съгласно договор за вземания от финансови институции от 26.02.2020г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 01.12.2020г. до окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 660 лева, представляваща сторените от ищеца съдебни разноски в производството.

В жалбата се излагат оплаквания, че решението е недопустимо, неправилно, 1 необосновано и постановено при съществено нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и по нередовна искова молба. Твърди, че ищецът не отстранил нередовностите на подадената искова молба по дадените му от СРС указания, изложил противоречиви твърдения, заявил, че не твърди, че претендираните суми били платени по недействителни договори за потребителски кредити или въз основа на нищожни клаузи в тях, а били платени поради грешка. В първото по делото о.с.з. ищецът подал молба, с която бил предявен изцяло нов иск – за суми, платени по нищожни договори за кредит и споразумения за допълнителни услуги към тях, изменяйки фактическите си твърдения и исканията към съда в нов смисъл. СРС неправилно приложил чл. 214, ал. 1 ГПК. На следващо място твърди недопустимост на решението, като постановено по нередовна искова молба – указанията на съда за отстраняване на нередовности – за посочване на конкретните договори и клаузите от тях, индивидуализиране на сумите, които се твърди, че били платени, двукратно не били изпълнени от ищеца, поради което СРС следвало да приложи чл. 129, ал. 3 ГПК. СРС се произнесъл свръхпетитум, като се произнесъл за валидността на клаузите за ГЛП и ГПР, без да бил сезиран с такова искане – действителността на клаузата можела да бъде изследвана единствено доколкото се отнасяла до предмета на делото, като предявените искове в случая нямали отношение към ГЛП и ГПР. Моли решението да бъде обезсилено.

В условията на евентуалност навежда доводи за неговата неправилност и моли то да бъде отменено, а исковете – отхвърлени като неоснователни. Твърди на първо място, че в правната сфера на лицето В.П.И., не е възникнало спорното вземане, а на следващо място, дори и да е възникнало, то не било надлежно прехвърлено на ищеца. Поддържа нищожност на договора за вземания от финансови институции (за цесия) на различни основания. Договорът за цесия противоречал на закона – изискването прехвърляното вземане да бъде определено или определяемо, „Темис Кепитъл“ ООД извършил нерегламентирана дейност по придобиване на вземания, не бил вписан в регистъра на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ. Договорът за цесия бил сключен в противоречие с добрите нрави – цедентът бил поставен в неравнопоставено положение цесионерът да контролира изцяло възможността да се стигне до плащане на цена по договора за цесия, договорът за цесия бил потребителски такъв и съдържал неравноправни клаузи - основания по чл. 143, ал.

2, т. 3, т. 5, т. 6, т.15, т.19 и т. 20 ЗЗП. Поддържа нищожност на договора за цесия поради липса на предмет – прехвърляното вземане следвало да съществува към момента на сключването на договора, да бъде определено или определяемо, не 2 хипотетично, позовава се на невъзможност да се цедират бъдещи, невъзникнали или неиндивидуализирани вземания. Липсвало съгласие за договора за цесия сключен бил от лице без представителна власт, липсвало съгласие кои вземания се прехвърлят, към коя финансова институция, не се установило кое лице попълнило приложение № 1. Ответникът не получил уведомление за цесията, ищецът нямал право да извършва уведомяване за цесията, липсвало упълномощаване, адв. Д. не разполагал с такова правомощие. По делото не било доказано, че В.П.И. е платил сумата от 988,97 лева на „Профи Кредит България“ ЕООД. Твърди, че плащанията били извършени от трето лице и само то можело да иска връщане на сумите. Сочи, че клаузите не противоречали на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като пакетът услуги не касаел усвояване или управление на кредита, чл. 10а, ал. 4 ЗПК не бил нарушен.

Липсвало противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП. Намира, че клаузата за възнаграждение за пакета допълнителни услуги не била неравноправна съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗД, била включена в основния предмет на договора, била ясна и разбираема. По отношение на размера на ГПР се позовава на чл. 19 ал. 4 ЗПК, възнаграждението за пакета допълнителни услуги не следвало да се включва в ГПР.

Възможността за предоставяне на допълнителни услуги срещу заплащане била предвидена в чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Поддържа и възражението си за погасяване на вземанията по давност. Претендира разноски.

Подаден е писмен отговор по реда и в срока на чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна „Темис Кепитъл“ ООД, чрез пълномощника адв. А. Д., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение.

По иска за неоснователно обогатяване ищецът заявявал само че даденото било без основание, а ответникът следвало да докаже наличието на такова. СРС се произнесъл по редовна искова молба и в рамките на търсената защита. По делото била доказана липсата на годно правно основание ответникът да задържи процесната сума. Излага подробни съображения за валидност на договора за цесия, характера на таксите по пакет „допълнителни услуги“ и др. Давността за процесното вземане била 5-годишна, СРС съобразил съдебно-счетоводната експертиза и датите, на които сумите били платени и правилно приел, че давността не е изтекла. Моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК , намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу 3 подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Неоснователни са поддържаните във въззивната жалба оплаквания, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и по нередовна искова молба. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от „Темис Кепитъл“ ООД срещу „Профи Кредит България“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платена без основание сума, което вземане е цедирано на ищеца с договор за вземания от финансови институции, като в първоначалната искова молба не са изложени твърдения за конкретната причина за извършеното неоснователно разместване на имуществени блага. Впоследствие в уточняващи молби, подадени в изпълнение на дадени от съда указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, ищецът е заявил, че сумата е платена при начална липса на основание, като не се касае до плащания по недействителни договори за потребителски кредит, каквито не били сключвани между цедента и ответника. В първото по делото о.с.з., с писмена молба, ищецът уточнил, че цедентът В.П.И. е сключила с ответника няколко договора за кредит по смисъла на ЗПК, всеки един от тях придружен със сключено споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги, неразделна част от договора. Процесните претендирани суми, в периода от 01.12.2015г. до 26.02.2020г., били платени без основание на ответника поради нищожност на договора за потребителски кредит и споразумението към него, евентуално – нищожност на клаузите, по които плащанията били извършени. Първоинстанционният съд с определение от 17.03.2022г. приел, че е налице изменение на иска чрез добавяне на основание по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК. Съгласно правилото на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и трайно установената съдебна практика, изразена в ППВС № 1/1979 г., в тежест на ищеца по иск по чл. 55, чл. 1 ЗЗД и в трите й хипотези е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника да установи наличието на основание за получаване, респ. за задържане на това плащане. В този смисъл – Решение № 13/2012г. т.д. 15/2010г., II т.о. на ВКС. Когато обаче се сочи някакво основание или причина за даването, то 4 ищецът следва да изложи твърдения за факти и правни доводи за това защо смята, че това основание или причина са нищожни или липсват - Решение № 30/14.03.2018г. по гр.д. № 2230/2017г., ІІІ г.о. на ВКС. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание, да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи възражението си, че такова основание е нищожно и да посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или да изложи правните си доводи защо фактите, на които се позовава ответникът, не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави възражение на още непредявени възражения от ответника - Решение № 29/28.03.2012г., постановено по гр.д. №1144/2010г., IV г.о. на ВКС. В конкретния случай ищецът първоначално е поддържал, че цедентът В.П.И. е платила на ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД парични суми при липса на основание – при липса на договорни отношения, т.е., че не е бил сключван договор за кредит и плащането било поради грешка. В отговора на исковата молба ответното дружество е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента В.П.И. договорни правоотношения, в изпълнение на които същият е заплащал задълженията си. Във връзка с така изложените от ответника твърдения за съществуването на договорни правоотношения, ищцовото дружество е уточнило претенцията си в първото по делото съдебно заседание. Своевременно, в рамките на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 ГПК, ищецът е заявил доводи за нищожност на договорите, респ. за нищожност на конкретни клаузи от тях, поради нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП, ЗПК и по чл. 26 ЗЗД. Следва да бъде посочено, че в случая се касае до допустимо релевиране на възражения от страна на ищеца, осъществяващ защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу основателността на иска. Съдът е длъжен да разгледа всички възражения срещу действителността на сделката или на клауза от договора, направени в първото по делото съдебно заседание. Въззивният състав намира, че тези оспорвания не представляват нито изменение в основанието на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез добавяне на още едно основание, нито представляват едновременно изменение на основанието и петитума на иска. Петитумът на исковата молба е непроменен – иска се ответникът да бъде осъден да заплати претендираната сума. Основанието на иска също е непроменено - сумата да бъде върната като получена без основание. Валидното правно основание ответникът да получи и да задържи полученото не е част от основанието на иска на ищеца.