Решение № 126 от 01.10.2019, Софийски окръжен съд

Р Е

Ш Е Н

И Е №126 гр.

София, 01.10.2019 год.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски окръжен съд, търговско отделение, ІІІ-ти състав, в публично заседание на седемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ГЕОРГИ ЧОЛАКОВ при секретаря Юлиана Божилова и в присъствието на прокурора ……...…………., като разгледа докладваното от съдията т.д. № 44 по описа за 2017 година на СОС и за да се произнесе, взе предвид следното :

К. „П.к. „Н.”,

ЕИК ********* е предявил срещу „С.” ЕООД, ЕИК ********иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, предявен като частичен за сумата от 49 848.30 лева – за заплащане на неустойка в размер на 49 848.30 лева от общо дължима такава в размер на 80 952.30 лева, дължима на осн. чл.12, б.„б” от договор за наем от 01.12.2008 год., сключен между страните, за отказ на ответника – наемател да предаде на ищеца – наемодател за периода от 11.08.2013 год. до 16.12.2015 год. наетия имот – заведение за обществено хранене „М.”, находящо се в търговска сграда на пл. „Т. В.”, гр. П..

Претендират се и направените по делото разноски.

Ищецът твърди, че между него и „С.” ЕООД на 01.12.2008 год. бил сключен договор за наем, с който отдал на ответника под наем недвижим имот – заведение за обществено хранене „М.”, находящо се в търговска сграда на пл. „Т. В.”, гр. П..

Твърди се, че на 04.01.2010 год. към договора бил сключен анекс, с който на наемателя била отдадена под наем и обособена част от горния имот – лятна градина, като месечният наем бил договорен в размер на 402 евро.

Твърди се, че съгласно чл.10, ал.2 от договора всяка от страните е имала право да го прекрати едностранно с едномесечно писмено предизвестие. Такова било отправено от наемодателя на 26.06.2013 год. и връчено на същата дата на управителя на ответника, като договорът за наем бил прекратен на 27.07.2013 год.

Твърди се, че с чл.12, б.„б” от договора за наем страните договорили неустойка, дължима при отказ на наемателя да предаде наетия имот след прекратяване на договора – в размер на 1 % от годишния наем за всеки ден забава.

Твърди се, че наемателят отказал да предаде имота след прекратяване на договора, като наемодателят бил въведен във владение на същия на 16.12.2015 год. от ЧСИ по изп. дело № 20157940400128 и след като ответникът бил осъден в производство по чл.310 от ГПК с влязло в сила решение да предаде имота на ищеца. Сочи се, че за периода от 11.08.2013 год. до 16.12.2015 год., в който ответникът е отказал да предаде имота – общо 858 дни, дължи на ищеца неустойка в общ размер на 80 952.30 лева /94.35 лева на ден при годишен наем в размер на 9 434.92 лева/; изрично уточнение за размера е направено с уточняваща молба от 15.03.2017 год.

Ищецът сочи, че по т.д. № 81/2016 год. на СОС е постановено решение от 06.01.2017 год. между същите страни по частичен иск по същия правен спор, с което на осн. чл.92, ал.1 от ЗЗД „С.” ЕООД е бил осъден да заплати на К. „П.к. „Н.” сумата от 31 104 лева. Сочи, че настоящият /втори/ частичен иск е предявен за разликата до пълния размер на дължимата мораторна неустойка от 80 952.30 лева. С допълнителната искова молба сочи, че решението на СОС е било потвърдено изцяло с решение № 1918/07.08.2017 год. на САС по т.д. № 1051/2017 год., невлязло в сила до момента на подаване на ДИМ.

Цитираното решение № 2/06.01.2017 год. на СОС по т.д. № 81/2016 год. е влязло в законна сила на 22.06.2018 год.

Ответникът с отговора на и.м., депозиран в срока по чл.367, ал.1 от ГПК, оспорва предявения иск по основание и размер. Твърди, че между страните не е бил подписван нито договор за наем, нито анекс със съдържание относно неустоечните клаузи, каквито са представени с и.м. от ищеца. Сочи, че решението на кооперацията – ищец за прекратяване на договора за наем не е било взето по предвидения в устава й ред.

Не оспорва обстоятелството, че на 26.06.2013 год. е получил твърдяното от ищеца с и.м. предизвестие за прекратяване на наемния договор, но на осн. чл.236, ал.1 от ЗЗД след тази дата договорът бил продължен с конклудентните действия на страните.

С горния отговор ответникът е направил и :

- възражение за прихващане между претендираната сума, предмет на предявения като частичен иск и непосочена като размер сума, съставляваща заплатени от ответника за същия имот наемни вноски след прекратяване на наемния договор за периода от 27.07.2013 год. до м.03.2015 год.;

- възражение за изтекла погасителна давност по чл.111, б.„б“, предл.2-ро от ЗЗД по отношение на претендираните суми и

- възражение за прекомерност на претендираната неустойка.

С определение, постановено в о.с.з. на 19.09.2017 год., съдът на осн. чл.126, ал.1 от ГПК не е приел за разглеждане горното направено от ответника с отговора на и.м. възражение за прихващане – доколкото сумите, предмет на същото, са били предмет на друго висящо исково производство /гр.д. № 636/2016 год. на РС – Пирдоп/, предхождащо предявяването на настоящия иск.

Ответникът също претендира заплащане на направените по делото разноски.

И двете страни са направили искания по чл.78, ал.5 от ГПК за присъждане поради прекомерност на по-нисък размер на разноските, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение на насрещната страна.

Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди във връзка с доводите на страните, приема за установено следното :

Видно от представените с исковата молба договор за наем от 01.12.2008 год., сключен между К. „П.к. „Н.” и „С.” ЕООД и анекс от 04.01.2010 год. към него, ищецът отдал под наем на ответника недвижим имот – заведение за обществено хранене „М.”, находящо се в търговска сграда на пл. „Т. В.”, гр. П.; с последващия анекс на наемателя била отдадена под наем и обособена част от горния имот – лятна градина, като месечният наем бил договорен в размер на 402 евро.

Съгласно чл.10, ал.2 от договора всяка от страните е имала право да го прекрати едностранно с едномесечно писмено предизвестие, а с чл.12, б.„б” страните договорили неустойка, дължима при отказ на наемателя да предаде наетия имот след прекратяване на договора – в размер на 1 % от годишния наем за всеки ден забава. С чл.12 било договорено предаването на наетия имот да стане в 15-дневен срок след прекратяване на договора.

С уведомление, връчено от наемодателя на наемателя – получено лично от управителя на „С.” ЕООД на 26.06.2013 год., договорът за наем бил прекратен едностранно с едномесечното писмено предизвестие по чл.10, ал.2.

Между страните не се спори, че след изтичане на срока на предизвестието, след 26.07.2013 год., наетият имот не е бил върнат от наемателя на наемодателя, поради което между страните било водено дело по иск с правно основание чл.233, ал.1, предл. 1-во от ЗЗД пред РС – Пирдоп и СОС, понастоящем приключило с осъдително решение. Ищецът бил въведен във владение на имота с протокол за въвод от 16.12.2015 год. по изп. дело № 20157940400128 на ЧСИ Я. С..

Видно от служебно изискания заверен препис от влязло в сила на 22.06.2018 год. решение № 2/06.01.2017 год. на СОС по т.д. № 81/2016 год., същото е постановено по предходен съдебен спор, воден между същите страни, по предявен частичен иск за същото вземане. С горното решение ответникът „С.” ЕООД е бил осъден да заплати на осн. чл.92, ал.1 от ЗЗД на ищеца К. „П.к. „Н.” сумата от 31 104 лева, съставляваща частично предявена претенция за мораторна неустойка в общ размер на 80 952.30 лева, дължима на осн. чл.12, б.„б” от договора за наем от 01.12.2008 год., за отказ на наемателя да предаде на наемодателя наетия имот за периода от 11.08.2013 год. до 16.12.2015 год.

При така установената фактическа обстановка съдът стигна до следните правни изводи :

Решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право – т.2 от ТР № 3/22.04.2019 год. на ВКС по т.д. № 3/2016 год., ОСГТК.

Съгласно приетото в горното тълкувателно решение силата на пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на правото в пълния му обем, препятства последващото твърдение на ищеца, че вземането му е по-голямо, възражението на ответника, че то е по-малко, както и последващите твърдения и възражения на ответника, че вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално правоотношение. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.

След като със

СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация.

След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано.

Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин.

В настоящия случай решението по предявения частичен иск по т.д. № 81/2016 год. на СОС е влязло в сила на 22.06.2018 год. или преди приключване на настоящото производство, което следва да бъде взето предвид на осн. чл.235, ал.3 от ГПК, поради което и с оглед постановеното в ТР № 3/2019 год. следва да се приеме, че наведеното от ответника с отговора на и.м. възражение за нищожност на договорната клауза за неустойка поради нейната прекомерност е преклудирано и не може да се обсъжда. С оглед постановеното с влязлото в сила предходно решение на СОС по предявения частичен иск за неустойка настоящият съдебен състав може и следва да обсъжда единствено дали разликата до пълния размер на вземането за неустойка, която не е била предявена с първоначалния иск, не е била погасена, както и да определи размера на тази разлика – последното не се обхваща от СПН, доколкото не е било предмет на частичния иск.

Пълният размер на неустойката, дължима на осн. чл.12, б.„б” от договора за наем от 01.12.2008 год. за отказа на наемателя да предаде на наемодателя наетия имот за периода от 11.08.2013 год. до 16.12.2015 год., е 80 952.30 лева, като изчисленията за горното се съдържат в мотивите към решението по т.д. № 81/2016 год. на СОС – след прекратяване на договора за наем за ответника е възникнало задължението по чл.12 да върне наетия имот на наемодателя в 15-дневен срок, т.е. след 10.08.2013 год., а при неизпълнение на горното, считано от 11.08.2013 год., е дължал мораторна неустойка по чл.12, б.„б” от договора за наем – в размер на 1 % от актуалния към този момент годишен наем /по анекса от 04.01.2010 год./ за всеки ден забава – 1 % от 402 евро х 12 месеца = 1 % от 4 824 евро = 48.24 евро/ден или 94.35 лева/ден. Тъй като ответникът не е върнал имота преди въвода във владение, извършен на 16.12.2015 год. по изп. дело № 20157940400128, то забавата, предпоставяща заплащане на мораторната неустойка по чл.12, б.„б”, е продължила от 11.08.2013 год. до 15.12.2015 год. включително или 858 дни. Дължимата неустойка за периода е била 94.35 лева/ден х 858 дни = 80 952.30 лева, от които по т.д. № 81/2016 год. на СОС е била присъдена сумата от 31 104 лева и е останала дължима разликата от 49 848.30 лева – сумата, предмет на настоящия иск.

Разпечатката съдържа 43 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1b7cdb1d-aa19-46f4-a8fc-6b351492411b