Определение № 798 от 01.10.2026, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 798 гр. Пазарджик, 01.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в закрито заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Димитър П. Бозаджиев

Цветелина Н. Тодорова като разгледа докладваното от Цветелина Н. Тодорова Въззивно частно гражданско дело № 20265200500723 по описа за 2026 година Производството е по чл.274 от Граждански процесуален кодекс.

Обжалвано е Разпореждане № 531 от 21.04.2026 г., постановено по гр.д.

№ 20235230100444 по описа на PC – П., с което е върната въззивна жалба вх.

№ 1576 от 20.03.2026 г. (п.кл. 16.03.2026 г.) подадена от Л. А., чрез адв. С. срещу Решение № 12 от 03.02.2026 г г. постановено по гр. д. № 444/2023 г. на Районен съд - П..

Против така постановеното разпореждане в законоустановения срок е постъпила въззивна частна жалба с изложени оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт.

В жалбата се твърди, че при постановяване на обжалваното разпореждане е допуснато процесуално нарушение, тъй като първоинстанционния съд не бил обсъдил и уважил искането на процесуалния представител на жалбоподателя за удължаване на срока за обжалване по чл. 63 ГПК. От адвокат С. била подадена молба за удължаване на срока, която била обоснована с уважителни причини и подкрепена с доказателства. Съдът бил длъжен да разгледа тази молба, да прецени уважителността на причините и да се произнесе по същество преди да върне жалбата като просрочена.

Неупражняването на това правомощие от страна на съда представлявало съществено процесуално нарушение, което довело до необоснован отказ за разглеждане на въззивната жалба. Твърди се, че както страна по делото, така и нейния процесуален представител имал право да се позове на разпоредбата на чл. 63 ГПК, като независимо, че страната е подала въззивна жалба и е упражнила своите права, с оглед пълноценна защита и при положение, че съдът е сезиран с нарочна молба, то процесуалния представител също имал правото да депозира въззивна жалба срещу постановеният съдебен акт отделно от представляваната страна.

Връщането на въззивната жалба преграждало по-нататъшното развитие 1 на делото и лишавало жалбоподателя от правото на въззивен контрол върху постановеното първоинстанционно решение. Това било в противоречие с принципа за достъп до правосъдие и правото на защита гарантирани от КРБ и ЕКПЧ.

Твърди се, че съдебната практика на Върховния касационен съд последователно приемала, че процесуалните срокове не следва да се тълкуват формалистично, особено когато пропускът е оправдан с уважителни причини и е направено искане за продължаване на срока. Неправилното прилагане на чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК без надлежно произнасяне по молбата по чл. 63 ГПК водело до незаконосъобразност на разпореждането.

Жалбоподателят счита, че съдът е действал свръхформално и не е взел предвид всички обстоятелства по случая, включително и подадената молба за удължаване на срока.

Иска се отмяна на обжалваното разпореждане, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, произнасяне по молбата за удължаване на срока и разглеждане на въззивната жалба.

Писмен отговор от другата страна не е постъпил.

Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба и данните по първоинстанционното дело, намери за установено следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като жалбоподателят е заплатил дължимата държавна такса, поради което жалбата е процесуално допустима и редовна.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

От данните по делото се установява, че с Решение № 12/03.02.2026 г., по гр.дело № 444/2023 г., по описа на Районен съд П. е признал за установено на основание чл. 124, ла. 1 ГПК спрямо К. И. Л., че Л. И. А. е собственик на основание наследствено правоприемство на 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. П., одобрени със Заповед РД18-39/17.07.2012 г. на ИД на АГКК, с адрес гр. П., ул. „С. П." №**, с площ 488 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), стар идентификатор няма, с номер по предходен план: 3705, при граници и съседи ***, ***, ***, ***, ***, ведно с построените в имота: 1./ жилищна сграда еднофамилна с идентификатор *** по КККР на гр. П., одобрени със Заповед РД-1 839/17.07.2012 г. на ИД на АГКК, със застроена площ: 64 кв. м., брой етажи 1, стар идентификатор няма, с номер по предходен план: няма; 2./ сграда с идентификатор *** по КККР на гр. П., със застроена площ: 9 кв. м., брой етажи 1, предназначение друг вид сграда за обитаване; 3./ сграда с идентификатор *** по КККР гр. П., със застроена площ: 8 кв. м., брой етажи 1 с предназначение селскостопанска сграда и 4./ сграда с 2 идентификатор 55302,501.3705.4 по КККР на гр. П., със застроена площ 31 кв. м. ,брой етажи 1, с предназначение селскостопанска сграда, като е отхвърлен иска за приемане за установено, че Л. И. А. е собственик на останалите 3/4 ид.ч. от процесния имот на основание давностно владение от 2001г. до 13.01.2026 г.

По делото е постановено и Решение № 13/04.02.2026 г. по реда на чл.

247 ГПК, с което допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 12 от 03.02.2026 г. постановено по гр. д. № 444/2023 г. по описа на Районен съд П., като в диспозитива на решението - стр. 11, параграф 3, сумата дължима за разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК от ответника К. Л. на ищеца Л. А. следва да се чете ”352,66 евро (689,75 лева)” вместо “ 1352,66 евро ( 689,75 лева)”.

Препис от Решение № 12/03.02.2026 г. и Решение № 13/04.02.2026 г. е връчено на Л. И. А. – ищец по делото, чрез адв. Р. С. на 23.02.2026 г.

По делото са постъпили въззивна жалба с вх. № 1287/11.03.2026 г. против Решение № 12/03.02.2026 г. с пощенско клеймо от 09.03.2026 г. и въззивна жалба с вх. № 1288/11.03.2026 г. против Решение № 13/04.02.2026 г. с пощенско клеймо от 09.03.2026 г., и двете подадени лично от Л. А..

Постъпила е и молба вх. № 1286/11.03.2026 г.(пощенско клеймо от 09.03.2026 г.) подадена от адвокат Р. С., с която е направено искане за продължаване на срока за въззивно обжалване, която е разгледана от районния съд и с Определение № 236/16.04.2026 г. е оставена без уважение като съда се е позовал на нормата на чл. 63 ал.3 от ГПК, предвиждаща, че законовите срокове не могат да се продължават за обжалване на решение и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение.

Въпреки постановеното Определение № 236/16.04.2026 г. от страна на адвокат Р. С. е постъпила въззивна жалба вх. № 1576/20.03.2026 г. (пощенско кл. от 16.03.2026 г.) против Решение № 12/03.2.2026 г., която с обжалваното разпореждане в настоящото производство е върната.

Настоящия съдебен състав не приема така наведените с частната жалба доводи, че първоинстанционния съд не е разгледал подадената молба с искане за удължаване на срока по чл. 63 ГПК, което е довело до съществено процесуално нарушение. Районният съд се е произнесъл с нарочен акт по подадената молба, а именно Определение № 236/16.04.2026 г., с което същата е оставена без уважение като съда се е позовал на нормата на чл. 63 ал.3 от ГПК, предвиждаща, че законовите срокове не могат да се продължават за обжалване на решение и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение. Правилно в същото е отбелязано от съда, че съобразно мотивите на т. 1 на Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г., постановено по Тълкувателно дело № 5/2015 г. на ОСГТК, ВКС, определенията, с които се оставя без уважение искането за продължаване на срока не подлежат на обжалване.

Въззивният съд приема за правилни и законосъобразни извършените от 3 районния съд процесуални действия, а също и направените от него изводи.

По делото е видно, че на ищцата е връчен препис от Решение № 12/03.02.2026 г. и Решение № 13/04.02.2026 г., чрез адв. Р. С. на 23.02.2026 г.

Срока за въззивно обжалване на актовете е изтекъл на 09.03.2026 г. В последният ден от срока са постъпили две въззивни жалби подадени лично от ищцата – Л. А.. Предвид това неоснователно е възражението на адв. С., че връщането на подадената от нея в качеството й на процесуален представител на ищцата жалба прегражда по-нататъшното развитие на делото и я лишава от правото на въззивен контрол върху постановеното първоинстанционно решение.

От друга страна предвиденият в разпоредбата на чл. 259, ал. 1 ГПК срок за въззивно обжалване е преклузивен и същият може да бъде само прекъсван при хипотезата на чл. 259, ал. 2 ГПК, но не може да бъде удължаван по реда на чл. 63, ал. 1 ГПК, което е предвидено изрично с разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ГПК.

В изложения смисъл изводите на първостепенният съд, че въззивна жалба с вх. № 1576/20.03.2026 г. (пощенско кл. от 16.03.2026 г.) подадена от адв. С. е просрочена следва да се споделят изцяло като правилни и законосъобразни, а определението да се потвърди.

Воден от горното и на основание чл. 278 от ГПК, съдът ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 531 от 21.04.2026 г., постановено по гр.д.№ 20235230100444 по описа на PC – П., с което е върната въззивна жалба вх. № 1576 от 20.03.2026 г. (п.кл. 16.03.2026 г.) подадена от Л. А., чрез адв. С. срещу Решение № 12 от 03.02.2026 г г. постановено по гр. д. № 444/2023 г. на Районен съд - П..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4