Решение № 2790 от 19.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2790 гр. Пловдив, 19.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20235330116765 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. А. Т. против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК и чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11 от договор за кредит № **/**г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна, и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50,00 лева, представляваща получена сума от ответника при начална липса на основание, а именно: нищожна клауза за заплащане на неустойка за периода 12.05.2023 г. – 10.11.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 16.11.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № **/**г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 350 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 44,5 % и ГПР в размер на 56,61%. Посочва, се че в чл. 5 от договора било уговорено, че ищецът следвало да представи на ответника едно от следните две обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчителство на две 1 физически лица, които следвало да отговарят на изискванията на общите условия. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 11 от договора, била уговорена неустойка в размер на 206,31 лева. От правна страна се излагат съображения, че за да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, чрез неустойката се начислява допълнителни печалба, която не се включва в ГПР.

Клаузата за заплащане на неустойка била нищожна поради противоречие на добрите нрави, доколкото излизала извън присъщите й с обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Навеждат се съображения, че чрез поставяне на множество условия, които не биха могли да се изпълнят от потребителя, се начислявало скрито оскъпяване на кредита и се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се излагат съображения за недопустимост на предявената искова претенция, а при условията на евентуалност – за нейната неоснователност. Посочва се, че е налице злоупотреба с право от страна на ищцата, доколкото същата е образувала седем отделни производства с цел генериране на допълнителни разноски. Поради изложеното се претендира същите да бъдат съединени на основание чл. 213 ГПК, а при условията на евентуалност – ако не бъдат съединени, да не се присъждат разноски.

Претендира се, че исковата молба е нередовна, доколкото не е внесена дължимата държавна такса в пълен размер и от страна на ответницата не е посочена банкова сметка. По основателността на предявения иск се излагат съображения, че процесната клауза не заобикаля нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК, доколкото е посочен правилно определеният ГПР към датата на сключване на договора. Същата била действителна, като ищецът предварително знаел за последиците от неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, и ако установял, че е в невъзможност да изпълни посоченото задължение, разполагал с възможността в 14-дневен срок от сключване на договора да се откаже от него. В договора била предвидена и възможност за удължаване на срока за представяне на обезпечение. Същата не била и неравноправна, доколкото била индивидуално уговорена. Неоснователността на иска за признаване за нищожност на неустойката, водел до извода за неоснователност и на осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД.

2

Поради изложеното се претендира предявените искове да бъдат отхвърлени, като в полза на ответното дружество да се присъдят разноски.

С протоколно определение от 13.06.2024 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения осъдителен иск от сумата от 50 лева на сумата в размер на 80 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, по силата на който ответното дружество предоставило на ищеца сумата в размер на 350 лева, която следвало да бъде върната в срок до 20.10.2023 г., при фиксиран лихвен процент в размер на 44,5 % и ГПР в размер на 56,61 %. Съобразно чл. 5 от договора, сумата по кредита следвало да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят на множество изисквания. Посоченото обезпечение следвало да бъде представено в тридневен срок от сключване на договора, като в противен случай ищецът дължал неустойка в размер на 206,31 лева.

В хода на производството е изготвено заключение по допуснатата ССчЕ от в. л. М. З. /л. 69 – л. 75/, от което се изяснява, че предоставеният потребителски кредит се оскъпява допълнително с 58,94 %, ако бъде включена сумата като неустойка. Платената неустойка по договора за кредит възлиза на сумата в размер на 80,00 лева.

Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и К. А. Т. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 350 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити 3 със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 11 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 206,31 лева – разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчители, отговарящ на чл.2 от договора или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11 и чл. 5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора, което обаче не е включено при формирането на ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, 4 параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 56,61 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. От заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ се установява, че с включването на неустойката към ГПР, последният би се увеличил с 58,94 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в 5 разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, същият нараства над 57,10 % то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България към момента на сключване на Договора. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит **от **г., сключен между страните, следва да бъде прогласена за нищожна.