Решение № 183 от 26.02.2026, Районен съд - Сливен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 183 гр. Сливен, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, XI СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ива Ил. Стойчева Коджабашева при участието на секретаря Андреана Ст. Станчева като разгледа докладваното от Ива Ил. Стойчева Коджабашева Гражданско дело № 20252230104430 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Е. Д. Ц. от с. Крушаре, общ. Сливен срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр. София, с която е предявен установителен иск за признаване на установено на правото на ищцата на платен допълнителен отпуск в размер на по 12 дни годишно поради положен извънреден труд над 50-те часа през всяко от отчетните тримесечия в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г.

Ищцата твърди, че в исковия период от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. била служител на ответната ГДИН, като служебното й правоотношение продължава и до настоящия момент. На 25.02.2003 г. влязло в сила въведеното от законодателя право на допълнителен отпуск поради положен извънреден труд над 50-те часа на отчетно тримесечие. Към крайната дата на исковия период - 30.06.2014 г. правото на допълнителния отпуск било правна възможност, изрично предвидена в закона за компенсация на извънредния труд. Ищцата излага, че през исковия период изпълнявала служебното си правоотношение на 8, 12 и 24 часови смени, които се изпълнявали съгласно предварително утвърден от началника на Затвора в гр. Сливен месечен график, като работното време се изчислявало сумирано за отчетен тримесечен период. Календарната година била раздЕ. на четири такива тримесечия, като 1 за всяко тримесечие се сумирали изработените от ищцата часове и ако надвишавали нормата работно време за съответния отчетен период, часовете над установеното време съставлявали извънреден труд за работника, който съгласно действащия за процесния период ЗМВР следвало да се компенсира с допълнително възнаграждение за извънреден труд за часовете до 50 часа на отчетния период и с допълнителен платен отпуск за извънреден труд за часовете над 50 часа за всяко тримесечие. Изчисляването на отработените часове ставало в края на отчетния период и в началото на следващия и едва тогава можело да се установи дали общият брой изработени от служителя часове е надвишил индивидуалната му нормативно установена норма за периода и в този случай часовете, с които надвишава тази норма представлявали извънреден труд. През процесния период работодателят не изчислявал правилно изработените от ищцата часове и по този начин извънредният й труд не бил отчетен и компенсиран. Поради специфичния характер на извършваната от ищцата дейност, същата давала допълнителни смени месечно или т. н. резерв, не могла да ползва почивка за хранене, защото й трябвало разрешение на прекия ръководител и се хранила на територията на работното си място и била на разположение по това време. Ответната ГДИН не отчитала пълната продължителност на положения от ищцата труд по време на работните й смени, тъй като не включвала към работното й време времето, което ищцата ползвала за хранене, приспадала време за отдих, което реално не било ползвано от ищцата поради непрекъсваемостта на работния процес.

Също така ГДИН не отчитала времето за инструктаж, развод, приемане, сдаване, освобождаване и развод от дежурство, които безспорно съставлявали действия при изпълнение на служебните задължения по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗМВР. Ищцата излага още, че съгласно Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организация на работното време и чл. 155, ал. 3 КТ, времето за хранене се включва в работното време при непрекъсваем работен процес. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време ако работникът и служителят присъства физически на място, определено от работодателя. Този извод следвал от тълкувателните преюдициални заключения на СЕС, които били задължителни за страната ни като държава членка на ЕС, поради което в тяхно изпълнение била приета в този смисъл Инструкция на ЗМВР от 14.12.2012 г. и ТР № 8 от 2

2014 г. на ОСГК на ВКС. Ищцата се позовава и на чл. 311, ал. 5 от ППЗИНЗС относно задълженията й по приемането и предаването на поста, които се осъществявали извън нормативно опредЕ.та продължителност на работната смяна, но не били отчитани като работно време. Посочва и други относими за процесния период правни норми. На изложените основания ищцата моли за уважаване на предявения установителен иск и претендира деловодни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с която изразява становище за неоснователност, евентуално и за частична недопустимост на иска, поради обстоятелството, че между страните е водено гр. д. № 5792/2016 г. по описа на СлРС, по което с влязло в сила решение е установено правото на ищцата на допълнителен отпуск за положен извънреден труд. Прави възражение за недопустимост на иска и поради липса на правен интерес. Прави възражение за изтекла тригодишна погасителна давност за предявяване на иска, тъй като ищцата е можела да търси правото си след края на всяко едно отчетно тримесечие през периода, а след 2014 г. правото е престанало да съществува. Излага, че правото на служителя да иска допълнителен отпуск за положен труд над петдесет часа за тримесечие е срочно и като такова следва да се упражни в рамките на три години, тъй като е обвързано с отчитането и заплащането на извънреден труд до 50 часа, което означава, че същото следва да се упражни в рамките на тригодишния срок.

Служителите на ГДИН били държавни служители по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС и техните правоотношения се уреждали със ЗИНЗС, ППЗИНЗС и ЗМВР.

Правото на допълнителен отпуск било регламентирано в чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР /отм./, който предвиждал възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и право на допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа.

Цитира разпоредбата на чл. 301, ал. 5 от ППЗИНЗС /отм./, като посочва, че на ищцата е била осигурявана 72-часова почивка след 24 часово дежурство.

Цитира и разпоредбата на чл. 301, ал. 4 ППЗИНЗС /отм./, приложима през процесния период и твърди, че на ищцата е била осигурявана 45/90 минутна почивка при всяко дежурство, както и до 4 часова почивка отдих при всяко 24часово дежурство. Съгласно чл. 302, ал. 2 ППЗИНЗС /отм./ удължаването на работното време не се компенсирало с почивка и не се смятало за извънреден труд и съгласно чл. 305, ал. 1 ППЗИНЗС /отм./ назначените в наряд се явявали 3 най-малко 15 минути преди определеното за инструктаж време в поделението.

Цитира и чл. 16е, ал. 2, 3 и ал. 4 от действащия ППЗИНЗС, съгласно които нарядите и почивките за хранене не се включват в работното време.

Единствено инструктажите били част от работното време. На изложените основания ответната ГДИН моли за отхвърляне на иска и претендира присъждане на направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

С протоколно определение от 17.02.2026 г. по делото е допуснато изменение на предявения иск, като ищцата е прецизирала претенцията си съобразно заключението на допуснатата експертиза и претендира признаване за установено на правото й на допълнителен платен отпуск в размер на 78 дни за положените 679,25 часа извънреден труд над 50-те часа на всяко отчетно тримесечие, сумирани общо за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., при приложено ограничение за компенсация с отпуск до 12 дни за календарна година.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява лично.

Представлява се от своя пълномощник - адвокат, чрез който поддържа предявения иск и моли съда да го уважи и да присъди направените по делото разноски.

Ответната дирекция, чрез своя пълномощник - юрисконсулт, оспорва иска като неоснователен. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата.

Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, съдът прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 229, ал. 1, т. 9 /пред. т. 8/, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 1997 г. и чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР от 2006 г. (отм.) за признаване за установено на правото на ищцата на допълнителен платен отпуск в размер на общо 78 дни за положените 679,25 часа извънреден труд над 50-те часа на всяко отчетно тримесечие, сумирани общо за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., при приложено ограничение за компенсация с отпуск до 12 дни за календарна година.

4

Предявеният иск е процесуално допустим.

Неоснователно е възражението на ответника за частична недопустимост на иска, поради обстоятелството, че между страните е водено гр. д. № 5792/2016 г. по описа на СлРС, по което с влязло в сила решение е установено правото на ищцата на допълнителен отпуск за положен извънреден труд.

Воденото между страните гр. д. № 5792/2016 г. по описа на СлРС е унищожено, но видно от запазеното решение, прието като писмено доказателство по делото, няма идентичност на предявените искове, поради което искът е процесуално допустим.

Безспорно е между страните, а се установява и от писмените доказателства по делото, че ищцата е в служебно правоотношение с ответника, считано от 21.04.1998 г., което не е прекратено и към настоящия момент.

В случая се иска признаване за установено, че ищцата има право на допълнителен платен отпуск по чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР (отм.) като страната не може да предяви осъдителен иск за присъждане на обезщетение за същия, доколкото понастоящем трудовото правоотношение не е прекратено. При това положение за ищцата е налице правен интерес от предявяване на установителния иск, с който и на този етап би могъл да постигне търсената защита (в този смисъл Определение № 1221 от 27.11.2014 г. по гр. д. № 4913/2013 г. по описа на ВКС на РБ, III г. о.)

Разгледан по същество, съдът намира предявения иск и за основателен и доказан.

От показанията на разпитаните по делото свидетели М. Х. и Златка Монева, които съдът кредитира изцяло като непосредствени и непротиворечиви, се установи, че в исковия период ищцата и нейните колеги служители на ответната дирекция, са полагали труд на смени, като реалната фактическа продължителност на всяко от положените дежурства е била с един час повече.

От заключението на допуснатата съдебно - икономическа експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно изготвено и неоспорено от страните, се установява, че в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. ищцата Е. Д. Ц. е полагала труд на смени при 12 часов, 24 часов, 8 часов режим на работа, както и 8 часов режим на работа на едносменен пост 5

(резерви), както и единични дежурства от 4 часа и 6 часа, съгласно графици при сумарно отчитане на отработеното време за тримесечен период.

Индивидуалната норма работно време на ищцата Е. Д. Ц. за всеки отчетен период през периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. , опредЕ. след отчитане и приспадане на ползваните полагаеми отпуски, е 13136 часа. Въз основа на извършения анализ на месечните графици за сумарно отчитане на работното време, както и след отчитане на данните за ползвани полагаеми отпуски, а също така и на заповедите за продължителността на сменния режим и полагаемите почивки, както и с отчитане на времето за задължително явяване 15 минути преди смяна, инструктаж и отвод, вещото лице е изчислило, че ищцата Е. Д. Ц. за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. е положила 15334,75 часа труд. Установено е, че в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. ищцата е положила 2198,75 часа извънреден труд, от които 1519,50 часа, а именно до 50 часа на отчетен период е компенсиран с възнаграждение за извънреден труд, а 679,25 часа е следвало да бъдат компенсирани с допълнителен отпуск за отработеното над 50 часа за отчетен период. За положените 679,25 часа извънреден труд над 50 часа на отчетно тримесечие в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., ищцата има право на общо 78 дни допълнителен платен годишен отпуск, при приложено ограничение за компенсация с отпуск до 12 дни за календарна година в исковия период.