Решение № 1055 от 25.11.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1055 гр. Стара Загора, 25.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20255530100476 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от * от гр. Стара Загора против *.

Ищецът твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит *, сключен с ответника. По силата на договора ответникът му предоставил кредит в размер на 2000 лева, при ГЛП: 40.06%, ГПР: 48.29%. Съгласно чл. 6 от договора, ако по него не бъдела предоставена гаранцията по чл. 4 ал. 3 от договора, кредитополучателят следвало да заплати неустойка в размер на 1608 лева.

На 02.10.2024г. ищецът заплатил сумата от 2132,76 лева по договора, с което кредитът бил закрит, като изплатен.

Твърди се, че договорът е нищожен на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

При условията на евентуалност, счита, че клаузата на чл. 6 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка, е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143 ал. 1 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.

Договорът бил недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11 ал. 1, т. 9 от ЗПК, договор за потребителски кредит бил нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая, в процесния договор за кредит бил посочен ГЛП, но липсвали обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок за кредита или е променлив. Нарушението се явявало още по- съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да можело да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищеца и била основание за прогласяване недействителността на процесния договор за кредит.

1

На следващо място, процесният договор не отговарял на изискваният на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, която разпоредба сочела, че договорът трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. ГПР следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния договор била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/ следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящият случай, не ставало ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на неустойка. Не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР. Не ставало ясно, изобщо какво все включва в ГПР. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.

Тези съставни елементи обаче оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни били, както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Наред с това, договорът за кредит се явявал нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл. 11 ал. 1, т. 10, вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира за неустойка, не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива щели да нараснат двойно, та дори и повече, с което потребителят се въвеждал в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в ГПР.

Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които 2 потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба, заплащането на сумата за неустойка следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с *

Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело * се приемало, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Съгласно чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влечала нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая, не била налице нито една от тези две хипотези нищожната клауза на процесния Договор за потребителски кредит от дата 01.02.2022, относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР бил въведен като изрично изискване в чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид това, в случая не била приложима нормата на чл.

26 ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия договор. В случая, следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това, процесният договор за кредит следвало да се прогласи за недействителен.

При условията на евентуалност, счита, че клаузата на чл. 6 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка, е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143 ал. 1 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.

На първо място, в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била и практика на ВКС. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за 3 търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която биле прокаран този принцип, била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8 ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26 ал.

1, пр. 3 от ЗЗД, се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца, с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

В допълнение, клаузата за неустойка, предвидена в чл.6 от договор за кредит, била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендира чрез нея, била в размер на над 100% от сумата на отпуснатия кредит в размер на 2000 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.

Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.