Решение № 86 от 13.03.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 86 гр. Карлово, 13.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20255320102106 по описа за 2025 година

Производството е по иск с правно основание чл.55, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл. 21, ал. 1, чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК.

Ищецът – И. Н. Д. твърди, че в качеството му на кредитополучател и „Аксес Файнанс“ АД, в качеството на кредитодател подписали Договор за кредит „Бяла карта“ от 14.11.2024г. По силата на съглашението получил револвиращ кредит в максимален размер на 700 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна кредитна карта. По силата на договора кредитодателят предоставил на кредитополучателя кобрандирана кредитна карта с № 11124855. Твърди, че можел по всяко време да усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит, като през целия срок на валидност на договора се задължавал да възстановява „текущото задължение“, което било усвоено през месеца. Кредитът бил предоставен при годишен лихвен процент на заема в размер на 50.4% и годишен процент на разходите в размер на 64.96%.

Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора било регламентирано обезпечение по кредита – банкова гаранция или едно физическо лице. В случай че кредитополучателят не заплати текущото си задължение на падежната дата, се задължавал в срок от 3 (три) работни дни да обезпечи кредита, като предостави лице с осигурителен доход от 1500 лева заплата, да работи минимум шест месеца на трудово правоотношение, да няма кредитна история и да не е поръчител на други кредити на ответника. В противен случай се дължала неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която била включена в текущото задължение.

Договорът бил потребителски по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Недействителен бил на специалните основания, 1 предвидени в чл. 22 от ЗПК. Договорът бил недействителен на основание чл.

22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика установила, че нищожна поради нарушение на добрите нрави била възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала както двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като била нищожна, тя била несъществуваща. А след като била несъществуваща, не било спазено правилото на нормата в договора за потребителски кредит да бъде посочен размерът на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане. В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин бил формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на § 1, т. 2 от ДР на ЗПК определяла, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и по своето същество представлявали годишния процент на разходите (ГПР) по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включвали възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.), свързани с кредита. По изложените съображения, определената в договора неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако била добавена неустойката към общата сума за плащане, посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР щял да надвиши 50%. С това се допускало нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Оттук нищожен бил и договорът на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ат ЗПК.

Твърди, че неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна.

Нищожността се извличала от следните обстоятелства:

Поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора за кредит следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се определи кои били тези вреди, които дружеството щяло да претърпи от непредставяне на обезпечението и които щели да бъдат компенсирани от неустойката. Следвало да се има предвид, че всички преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР (чл. 19, ал. 1 и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК). Затова неустойката била начислена за покрИ.не именно на тези разходи.

По изложените съображения клаузата за неустойка била недействителна, но и на допълнителното основание по чл. 21, ал. 1 от ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покрИ.ли от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл. 19, ал. 4 от ЗПК – ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон – чл. 71 от ЗЗД.

Съгласно коментираната разпоредба, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният можел да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката 2 обаче в конкретния случай се искало нещо друго – натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречало на материалния закон. Клаузата за неустойка противоречала и на императивната разпоредба на чл. 33 от ЗПК, която предвиждала, че при забава кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция, предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба и затова тя била нищожна на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК.

Във връзка с изложеното мотивира правен интерес от предявяване на осъдителен иск за връщане на недължимо платените суми по нищожни клаузи по договор за револвиращ кредит „Бяла карта“ № 11124855 от 14.11.2024г. в размер на 50 лева, тъй като били заплатени при начална липса на основание.

Точната сума ще конкретизира след представяне на справка за платените суми по договора.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 50.00 лева, платена при начална липса на основание по договор за револвиращ кредит „Бяла Карта“№11124855 от 14.11.2025г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

Претендира разноски, като на основание чл. 127, ал.4 от ГПК посочва банкова сметка за плащане: УниКредит Булбанк АД, ІВАN: *****.

В ХОДА на делото, на основание чл. 214 от ГПК съдът е допуснал изменение на иска, в частта относно неговия размер, като същия се счита предявен в размер на 431.07 лева.

Ответникът - „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД по отношение на фактическа обстановка посочва, че финансовият продукт „Бяла карта“ представлявал револвиращ потребителски кредит, предоставян под формата на разрешен кредитен лимит, усвояван чрез кредитна карта. Кредитополучателите сами определяли кога и как да усвояват суми по лимита, като при неусвояване не се дължали плащания, а при усвояване се начислявала договорна лихва върху използваната сума.

На 14.11.2024 г. между И. Н. Д. и „Аксес Файнанс“ АД бил сключен договор за кредит „Бяла карта“ № 11124855, по силата на който на кредитополучателя бил предоставен револвиращ кредит с максимален размер 700 лева. Към момента на изготвяне на отговора ищецът не изпълнявал редовно задълженията си по договора, като бил налице непогасен остатък.

Намира предявените искове за процесуално допустими по принцип.

Претенциите на ищеца намира за неоснователни, пора което следвало да бъдат отхвърлени.

Договорът отговарял на изискванията на чл. 10 и чл. 11, ал. 1, т. 7–12 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, недействителност на договора настъпвала единствено при липса на изрично посочени законови реквизити, каквито в случая били налице. Дори евентуално превишаване на допустимия ГПР не водело до нищожност на целия договор, а само на съответната клауза.

Съдебната практика на СЕС и ВКС приемала, че неравноправността или недействителността на отделни клаузи не води автоматично до недействителност на договора, ако той може да се изпълнява и без тях.

3

Относно възнаградителната лихва твърденията за нищожност на уговорената възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави намира за неоснователни. Към момента на сключване на договора не съществувало законово ограничение за размера на договорната лихва по потребителски кредити. Лихвата представлявала цена за предоставената финансова услуга и била ясно, точно и предварително посочена, включително чрез предоставен СЕФ.

Ищецът бил надлежно информиран за условията по кредита и доброволно ги приел, като дори усвоявал кредита многократно. В исковата молба не били изложени конкретни факти и доказателства, обосноваващи противоречие с добрите нрави. Дори при хипотетично приемане на частична недействителност, същата не би следвало да води до отпадане на цялата лихва, а единствено до редуциране до допустим размер.

Относно ГПР и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК намира твърденията за нищожност на договора поради неправилно определен ГПР за неоснователни.

В договора били ясно посочени ГПР, общата дължима сума и допусканията, при които били изчислени, съобразно изискванията на ЗПК и Приложение № 1 към него. Законът не изисквал подробно описание на всеки компонент на ГПР, а единствено посочване на числовата стойност. ГПР бил изчислен коректно към момента на сключване на договора и не надвишавал максимума по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Относно неустойката намира твърденията, че неустойката представлявала скрито оскъпяване и следвало да бъде включена в ГПР, намира за несъстоятелни. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК разходите при неизпълнение не се включвали в ГПР. Неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично задължение – предоставяне на обезпечение – и изпълнявала обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция по смисъла на чл. 92 от ЗЗД. Тя не се дължала автоматично, а само при виновно поведение на кредитополучателя. Клаузата не противоречала на добрите нрави, нито заобикаляла чл. 33 от ЗПК, който се отнасял единствено до забава при парични задължения.

Не се оспорва сключването на договора за кредит „Бяла карта“ № 11124855. Оспорва се всички останали твърдения, обосноваващи нищожност на договора или на отделни негови клаузи, както и твърденията за пълно погасяване на задълженията по него. В отговора на исковата молба се съдържа таблица за платените суми по договора. Претендира за направените по делото разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не е спорно, а и от събраните доказателства се установява, че на 14.11.2024г. между страните е сключен договор за револвиращ кредит „Бяла карта“ № 11124855, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца револвиращ кредит в размер на 700 лева (чл. 2, ал. 1), под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент – международна платежна карта Бяла карта, като му е предоставена виртуална платежна карта с № 11124855. ГПР е 64.96%, а фиксирания лихвен процент е 50.4%. В Договора е уговорена дата на падеж всяко 5-то число на текущия месец (чл. 3, ал.2). Съобразно чл. 21, ал. 1, в случай на забава на плащане 4 повече от 10 дни се начисляват разходи за събиране на вземането, съгласно чл.

21, ал. 4 в размер на 2.50 лв. за всеки ден до заплащане на съответното задължение.

В договора е уговорена и клауза за неустойка - чл. 20, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 15% от стойността на усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото месечно задължение и се начислява за всяко отделно неизпълнение.