Решение № 90 от 08.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 90 гр. София, 08.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100511033 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 8962 от 29.05.2023 г. по гр.д. № 56793/2021 г. Софийски районен съд, 49 състав отхвърлил предявените от К. И. С., ЕГН **********, срещу Л. П. Ж., ЕГН **********, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4 000 лева, платена от К. И. С., формирана като сбор от сумата от 1 000 лева, платена на 01.10.2018 г., сумата от 1 000 лева, платена на 01.11.2018 г., сумата от 1 000 лева, платена на 03.12.2018 г., и сумата от 1 000 лева, платена на 02.01.2019 г., получени от Л. П. Ж. без основание, и за сумата от 1 015.56 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.04.2019 г. до 01.10.2021 г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 400 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца К. И. С., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Първоинстанционният съд правилно приел, че описаните в исковата молба суми – 4 превода по 1 000 лв., са извършени от ищеца в полза 1 на ответницата, но необосновано, в разрез със събраните доказателства приел, че тези суми са преведени с основание отглеждане детето на ищеца. В периода 01.10.2018 г. – 12.01.2019 г. ищецът и съпругата му живеели заедно, с тях живеела и дъщеря им М. и двамата се грижели за детето си. Ответницата в същия период не живеела заедно с ищеца и семейството му, което правело нелогичен извода, че точно на нея са превеждани пари за покупки. Освен това в този период съпругата на ищеца също можела да прави покупки и можел да дава пари на нея, а не на трето лице. Освен това житейски логично било, ако би желал да даде пари на своята тъща, да направи това в брой, а не по банков път, а и на платежните нареждания не било посочено подобно основание. То се извеждало единствено от показанията на свидетелката А.А. – дъщеря на ответницата, очевидно заинтересована от изхода на делото. От показанията и на двамата свидетели било видно, че семейството е било издържано от ищеца, издръжката на тричленно семейство в София значително надхвърляла 1 000 лв. месечно и нямало разумно основание извършените преводи да бъдат квалифицирани като такива, осигуряващи издръжка на семейството.

Погрешен бил и правният извод в решението, че регулярното превеждане на суми в началото на всеки месец не обуславя извод, че те са преведени погрешка или без основание. Доказателствената тежест досежно наличието на основанието по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД била за ответника, както съдът дал указания и с доклада по делото. Приемайки обратното в мотивите на решението си, първоинстанционният съд извършил нарушение на съдопроизводствените правила. За да е дадено нещо при начална липса на основание не било нужно превеждането на определена сума да бъде свързано с логически извод за „превеждане погрешка или липса на основание“. Нужно било да е доказано даване и твърдение за липса на основание за това имуществено разместване, а при недоказване на такова основание от ответника искът бил основателен. В случая нямало и ясно твърдение за това на какво основание е извършено разместването – твърденията на ответницата в отговора на нотариалната покана и в отговора на исковата молба съществено се разминавали, а твърдяното в отговора на исковата молба не било доказано. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения 2 излага в писмена защита от 07.10.2024 г.

Въззиваемата страна Л. П. Ж. не е депозирала отговор по реда на чл.

263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 25.09.2024 г. чрез пълномощник оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно. Не претендира разноски за въззивното производство. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд препраща на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, а във връзка с доводите в жалбата следва да се посочи следното:

Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.).

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на сумата, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.

В случая по делото не е било спорно, а и от приетите 4 бр. преводни нареждания се установява, че ищецът е превел на ответницата сумата от общо 4 000 лева, от които на 01.10.2018 г. – 1 000 лева, на 01.11.2018 г. – 1 000 лева, 3 на 03.12.2018 г. – 1 000 лева, и на 02.01.2019 г. – 1 000 лева. В преводните нареждания в графа „основание за превода“ е посочено „превод“. От показанията на св. С.а, които правилно след преценка по реда на чл. 172 ГПК са ценени от районния съд като достоверни и логично последователни се установява, че сумите са били превеждани ежемесечно от ищеца на ответницата, тъй като от м. 10.2018 г. бившата вече съпруга на ищеца започнала работа, а майка й – ответницата по делото, се грижела за детето на ищеца и свидетелката, като идвала рано сутрин и вечер се прибирала в дома си. При така установеното без значение е дали в периода, в който са извършени преводите (и до 12.01.2019 г.) ищецът е живеел заедно със съпругата си и общото им дете.

Поради това неоснователен е доводът в жалбата за необоснованост на извода на районния съд, че сумите са били превеждани с основание отглеждане детето на ищеца. Противно на твърдяното от въззивника, районният съд не е допуснал твърдяното разместване на доказателствената тежест – съдът правилно е приел, че ответницата е доказала наличие на основание за имущественото разместване. Действително, житейски логично би било ищецът да дава пари на тъща си в брой, както е правил и преди съпругата му да заяви, че възнамерява да подаде искова молба за развод.

Житейски логично би било и ищецът (адвокат) да посочи основание в платежните нареждания, различно от „превод“, а и да изложи някакви твърдения в исковата молба по каква причина е извършвал регулярно, в продължение на 4 месеца, преводи на ответницата в еднакъв размер - макар това да не е условие за редовност на исковата молба, с която е предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В този смисъл, а не в сочения в жалбата са и мотивите на районния съд, че регулярното превеждане на суми в началото на всеки месец не обуславя извод, че те са преведени на ответницата погрешка или без основание.

Несъстоятелен е и доводът в жалбата да било налице разминаване в твърденията на ответницата в отговора на нотариалната покана и в отговора на исковата молба – и в нотариалната покана, както и в отговора по чл. 131 ГПК ответницата е твърдяла, че това са средства, предоставени й за отглеждане на дете – детето на ищеца и дъщерята на ответницата. Дали до м.

09.2018 г. семейството е било издържано само от ищеца е ирелевантно за спора, а наведеният едва с писмената му защита довод по делото да не било 4 доказано с писмени доказателства свидетелката С.а да е започнала работа от м. 10.2018 г. е преклудиран и не следва да се обсъжда.

Следователно ищецът е доказал „даване“ на сумата от общо 4 000 лв. на ответницата, но и последната е доказала наличие на основание за получаване на тази сума – средствата са й предоставени във връзка с отглеждането на детето на ищеца. Поради това предявеният главен иск с правно основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне, съответно на отхвърляне подлежи и акцесорният му иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход, разноски на въззивника не се следват, а от въззиваемата не се претендират, поради което разноски за въззивното производство не се присъждат.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 8962 от 29.05.2023 г., постановено по гр.д. № 56793/2021 г. на Софийски районен съд, 49 състав.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5