Решение № 3457 от 11.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3457 гр. София, 11.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20221100504615 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20216429/26.11.2021 г., постановено по гр.д. № 51346/20 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 53 състав, е частично уважен предявеният от А. Т. М., ЕГН **********, срещу „ОББ з.Б.“ ЕАД, ЕИК ****, осъдителен иск с правна квалификация чл.

224, ал. 1 КТ за сумата от 5 476 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 01.01.2018 г. до 19.12.2019 г., ведно със законната лихва от 21.10.2020 г. до окончателното погасяване на притезанието. Съдът е отхвърлил исковата претенцията за разликата над 5 476 лева до предявения размер от 20 192,75 лева.

С Решение № 20023049/21.03.2022 г., постановено по гр.д. № 51346/20 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 53 състав, съдът се е произнесъл служебно и по направените искания от страните по реда на чл. 247, чл. 248 и чл. 250 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 25007668/02.02.2022 г., подадена от ищеца, с която е обжалвано решението в отхвърлителната част, т.е. за разликата над 5 476 лева до предявения размер от 20 192,75 лева. Въззивникът счита, че първоинстанционното решение е неправилно, поради допуснати нарушения във връзка с прилагането на материалния закон. Излага правни доводи за примат на правото на ЕС, съответно прякото приложение на задължителното тълкуване на чл. 7 от Директива 2003/88 ЕО, дадено в Решение от 25.06.2020 г. по дела C-762/18 и C-37/19. Моли решението да бъде отменено като неправилно в обжалваната част и вместо него да се постанови акт, с който да 1 се уважи изцяло предявеният иск, както и да се присъди законна лихва от предявяване на иска. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника, с който се излагат доводи за нейната неоснователност и недоказаност. Моли да се постанови решение, с което да се отхвърли въззивната жалба и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Решението в необжалваната част е влязло в сила и не е предмет на проверка от настоящата инстанция.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска:

Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 14 717,75 лева (разликата между предявения размер- 20 192,75 лева и уважената част от исковата претенция – 5475 лева), представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 16.08.2017 г. до 19.12.2019 г., ведно със законната лихва от 21.10.2020 г. до окончателното погасяване на притезанието.

Правопораждащият отговорността на ответника, респективно притезанието на ищеца, фактически състав включва следните елементи: 1) прекратяване на трудовото правоотношение; 2) неизползван по съответния ред и непогасен по давност платен годишен отпуск.

Страните не спорят, а и от събрания доказателствен материал се установява, че между тях е съществувало трудово правоотношение, прекратено на 16.08.2017 г., като впоследствие с влязло в сила съдебно Решение № 272/02.12.2019 г., постановено по гр.д. № 1067/2019 г. по описа на ВКС, IV г.о., уволнението е било обявено за незаконосъобразно, респективно заповедта за прекратяване на правоотношение отменена. Със Заповед на работодателя от 13.12.2019 г. работникът е възстановен на старата длъжност, заемана преди уволнението, т.е. правоотношението се е възстановило по силата на уваженото потестативно 2 право ( чл. 344, т. 2 КТ), като отново със Заповед от 20.12.2019 г. е прекратено трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, прл. 2 КТ.

Във въззивната жалба, респективно в отговора на въззивната жалба липса изрично оплакване относно неправилно установени от първа инстанция правнорелевантни факти, поради което настоящия състав не може да приеме за установено, респективно за неустановено нещо различно от фактическа страна – аргумент от чл. 269, изр. 2 ГПК и мотивите на т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС.

Спорен между страните по делото е единствено въпроса за размера на обезщетението, който е обусловен от приложението на задължителните тълкувателни насоки, дадени по дела C-762/18 и C-37/19.

Първоинстанционният съд е подвел установените по делото факти под правило за поведение, създадено при приложението на правни принципи и правоприлагане по аналогия, в отклонение от 1) чл. 5 ГПК и 46 ЗНА, както и от 2) Задължителното тълкуване на СЕС, обективирано в дела C-762/18 и C-37/19. Аналогията на закона и/или на правото намира приложение при празнота в правото, т.е. при липса на приложима спрямо конкретния фактически състав правна норма, като се търси съответното приложение на разпоредби, отнасящи се до подобни случаи и/или на основните начала на правото – аргумент от чл. 46, ал. 2 ЗНА. Настоящият случай не предполага подобно тълкуване на нормата, доколкото правопораждащият фактически състав на обезщетение, регламентирано в разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ, е достатъчно ясен и изчерпателен, т.е. не е налице празнота в правото и/или липса на закон за да се пристъпи по правоприлагане по аналогия или до прилагането на правни принципи – a contrario от чл. 5 ГПК. Поради което настоящият състав счита, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение при приложението на материалния закон, което обуславя неправилността на решението в обжалваната част, респективно влече като последица неговата отмяна.

Възражението на ответника за липсата на директен ефект на нормата на чл. 7 от Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно някои аспекти на организацията на работното време, е основателно. Обаче националният съд е длъжен да тълкува вътрешното право в светлината на текста и при съобразяване с целта на директивата, така нареченото съответстващо тълкуване. Принципът на съответстващо тълкуване на вътрешното право — съгласно който националната юрисдикция е длъжна във възможно най-голяма степен да тълкува вътрешното право в съответствие с изискванията на правото на Съюза — е присъщ за системата на Договорите, тъй като позволява на националната юрисдикция в рамките на своята компетентност да осигури пълната ефективност на правото на Съюза, когато се произнася по спора, с който е сезирана (решения от 19 декември 2013 г., Koushkaki, C‑84/12, EU:C:2013:862, т. 75 и 76, от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 59 и от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 31 и решение от 24.06.2019 г. по дело C‑573/17, т. 55-57) От гореизложеното следва, че за да се гарантира ефективността на всички разпоредби от 3 правото на Съюза, принципът на предимство задължава по-специално националните юрисдикции във възможно най-голяма степен да тълкуват вътрешното си право по начин, съответстващ на правото на Съюза, и да признаят на частноправните субекти възможността да бъдат обезщетени при накърняване на правата им поради нарушение на правото на Съюза, за което отговорност носи държава членка. По този начин в отношенията между частноправните субекти ще намерят приложение нормите на директивата, доколкото не противоречат на вътрешното право, т. е да се достигне до правоприлагане contra legem. С други думи задължението за съответстващо тълкуване отпада и когато националното право не може да бъде приложено така, че да се постигне резултат, съвместим с търсения от директивата резултат. В този контекст Съдът вече е приел, че задължението за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции при необходимост да изменят постоянна съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на вътрешното право, което е несъвместимо с целите на рамково решение, и по собствена инициатива да не прилагат каквото и да било възприето от по-висша юрисдикция тълкуване, задължително за нея по силата на националното право, ако това тълкуване не е съвместимо със съответното рамково решение (вж. в този смисъл решения от 19 април 2016 г., DI, C‑441/14, EU:C:2016:278, т. 33 и от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 35 и 36).

Следователно настоящият състав счита, че нормата на чл. 224, ал. 1 КТ следва да бъде тълкувана по начин, съответстващ на правото на Съюза, т.е. в светлината на текста и при съобразяване с целта на директивата (2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета), и при съобразяване с основните принципи на съюза (чл. 31 от Хартата на основните права на ЕС).

С Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19 се прие задължително тълкуване на чл. 7 от Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно някои аспекти на организацията на работното време и на чл. 31 от Хартата на основните права на ЕС, относно частта, регламентираща правото на платен годишен отпуск.

В практиката на СЕС е константно разбирането, ч е правото на платен годишен отпуск не може да се тълкува ограничително, каквото тълкуване е направил първоинстанционният съд, добавяйки, чрез правоприлагане по аналогия, нови елементи на правопораждащия фактически състав и релевантни за размера на претенцията обстоятелства, невключени в разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ. ( В този смисъл Решение от 30 юни 2016 г., Sobczyszyn, C‑178/15, EU:C:2016:502, т. 21; Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19, т. 55)

Държавите членки са длъжни да не обвързват с каквото и да е условие самото съществуване на правото на платен годишен отпуск (Решение от 30 юни 2016 г., Sobczyszyn, C‑178/15, EU:C:2016:502, т. 21; Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19, т. 56).

Когато работникът не е в състояние да изпълнява задълженията си, правото на платен годишен отпуск не може да бъде обвързано от държавата членка със задължението за 4 действително полагане на труд (вж. в този смисъл решение от 24 януари 2012 г., Dominguez, C‑282/10, EU:C:2012:33, т. 20; Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19, т. 59).

В настоящия казус невъзможността на работника да полага труд се дължи изцяло на действията на работодателя, тъй като последния е упражнил потестативното си право на уволнение, т.е. да прекрати едностранно трудовото правоотношение, незаконосъобразно, поради което в периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа работникът не е бил в състояние нито да работи, нито съответно да упражни правото си на годишен отпуск. Следователно работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна. (Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19, т. 76 и т. 78). Въз основа на посочените мотивите се достига до диспозитива на решението, а именно че Член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя.