Решение № 573 от 04.05.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 573 гр. Пловдив, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Чакалов

Членове:

Румяна Андреева

Бранимир Василев при участието на секретаря Бояна Дамбулева като разгледа докладваното от Румяна Андреева Въззивно гражданско дело № 20255300503090 по описа за 2025 година

Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от А. Б. К. с ЕГН ********** против решение № 3738/25.07.2025 г., постановено по гр.д. № 6174/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХХV гр. състав, което се обжалва в частта му, с която А. Б. К. е осъден да заплати на К. А. Б. с ЕГН ********** сумата от 2 000 лева, частичен иск от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в публично опозоряване, обида, емоционална болка, страдание, компрометиране пред обществото, безпричинен срам и нежелание да се среща с хора, злепоставянето на К. А. Б. пред огромна тълпа от хора – повече от 20 души, накърнена чест и достойнство, засягане на обществения му имидж, отдръпване от приятелското му обкръжение, като К. А. Б. станал затворен, мрачен и неразговорлив човек, с дълбоко и трайно засегнато самоуважение, станал силно разтроен и притеснен заради публично разколебаното му достойнство, добро име, авторитет, изпитвал смущение, напрежение, гняв и неудобство от наранената му репутация, всичко вследствие на извършено престъпление по смисъла на чл. 148, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 146, ал. 1 от НК „обида нанесена публично” на дата ******г., установено с влязла в законна сила присъда по НЧХД № 6252/2019г. по описа на Районен съд - Пловдив, ХІ н.с., потвърдена впоследствие с решение по ВНЧХД № 2034/2021г. по описа на Окръжен съд Пловдив, І н.с., ведно със законната лихва от дата на деликта – 08.04.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният насрещният иск от А. Б. К. срещу К. А. Б. за осъждането на последния да заплати на А. Б. К. сума в размер от 6 000 лева, частична от общо дължимите се 10 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се във влошен професионален и личностен имидж на А. Б. К. като **** и личност, познат 1 в науката, културата и иновациите в България, както и за причинените му болки и страдания, изразяващи се в тежкото увреждане на професионалната му среда, напускане на служители, както и влошаване на неговото физическо и психологическо здраве, на база провокиран стрес, довел до високо кръвно артериално налягане, тежка алергична физическа реакция, непрекъснато медикаментозно лечение, отключване на астмата му, всичко в резултат на клеветническо поведение на К. А. Б. по повод на конфликт между страните от 08.04.2019 г. и последвалата от това негативно събитие многогодишна, целенасочена и умишлена клеветническа публична и медийна кампания, която К. А. Б. водил срещу А. Б. К., в частност - Статии от дата *******“, които са от интервюта на К. А. Б., за това, че той публично, пред огромна читателска аудитория твърди, че А. Б. К. е ударил шамар на сестра му – Н. А. Б; Статия на пловдивската медия ****** г., в която във връзка с интервютата на К. А. Б. се твърди, че на адв. А. К. са му отнети *****; Интервю на К. А. Б. пред ******* за осъждането на*** А. К. на първа инстанция във връзка с твърденията за нанесен шамар на Н. А. Б.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.10.2019 г. до окончателното й изплащане. Счита, че в тези му части решението е неправилно, необосновано, незаконосъобразно и постановено в нарушение на съществени съдопроизводствени правила. Моли за отмяна на решението в тези части и за постановяване на друго решение по същество, с което първоначалният иск да бъде отхвърлен изцяло като недоказан по основание и размер, а предявеният от него насрещен иск да бъде уважен.

Въззиваемата страна по тази въззивна жалба К. А. Б. оспорва същата като неоснователна.

Постъпила е въззивна жалба и от К. А. Б. с ЕГН ********** против решение № 3738/25.07.2025 г., постановено по гр.д. № 6174/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХХV гр. състав, което се обжалва в частта му, с която е отхвърлен предявеният от К. А. Б. против А. Б. К. с ЕГН ********** иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над 2 000 лв. до пълния претендиран размер от 6 000 лв., частичен иск от 10 000 лв. Счита се, че в тази част решението е неправилно като е определен несправедлив размер на паричната стойност на обезвредата. Моли се за отмяна на решението в тази част и за постановяване на ново решение по същество, с което предявеният иск да се уважи изцяло. Претендират се разноски за въззивната инстанция.

Въззиваемата страна по тази въззивна жалба А. Б. К. я оспорва като неоснователна. Моли съдът да потвърди обжалваното решение в тази му част.

Претендира разноски.

Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Въззивните жалби са подадени в предвидения от закона срок за обжалване, изхождат от надлежни страни и са процесуално допустими.

По същество: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка на решението съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във въззивната жалба доводи.

По първоначалния иск, предявен от К. А. Б. против А. Б. К.:

Видно от приетите по настоящото дело заверени преписи от Присъда № 260017/14.09.2020 г. по НЧХД № 6252/2019 г. по описа на Районен съд - Пловдив, 2 ведно с мотивите към същата, както и препис от Решение № 205/18.07.2022 г. по ВНЧХД № 2034/2021 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, ответникът А. Б. К. е признат за виновен с влязъл в сила съдебен акт на наказателен съд, за това, че на ***** в ********* публично казал нещо унизително за честта и достойнството на К.

А. Б., в негово присъствие, като изрекъл думите и изразите „******“, „*******“ и „***“, „*****“ - престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 146, ал. 1 от НК.

Така постановената присъда на основание чл. 300 ГПК е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Тези въпроси не подлежат на пререшаване в рамките на гражданския процес за вредите от престъплението. Следователно настоящия състав е длъжен да приеме за установено, че е налице виновно противоправно деяние от страна на А. К., визирано в исковата молба, при което ответникът К. на публично място е отправил унизителни за честта и достойнството на К. Б. думи и изрази, посочени по-горе.

Установява се от показанията на разпитания пред ПРС като свидетел И. Д. К., без родство, че след случката от 08.04.2019 г. ищецът Б. станал по-затворен, спрял социалните контакти, не излизал с приятели, избягвал да обсъждат случилото се заради негативните емоции, които споменът пораждал у него, споделял му е, че трудно заспива и пие мелатонин, за да спи. Според свидетеля не е имало други събития в живота на К. Б., които да провокират подобни реакции от негова страна. В тази насока са и показанията на свидетеля А. Б., баща на ищеца като съдът ги възприема, доколкото са в унисон с показанията на свидетеля И. К., при отчитане близката родствена връзка на свидителя с ищеца и евентуалната му заинтересованост от изхода по спора.

Въз основа на тези доказателства съдът приема, че са установени елементите на чл. 45 ЗЗД – деяние (действие или бездействие), противоправност на същото, вреда, причинна връзка между деянието и вредата и вина.

Ответникът А. К. е направил възражение за съпричиняване , като твърди, че ищецът К. Б. с поведението е допринесъл за вредоносните последици.

Между страните наличието на конфликтна ситуация на 08.04.2019 г. не е спорно, не е спорно още, че отношенията помежду им са били силно влошени от дълго време, като те са имали многократни спорове за паркиране.

Като свидетел пред РС е разпитана Д. К. П., която е във фактическо съпружеско съжителство с А. К.. Същата сочи, че на 08.04. имали семейно събитие и А. трябвало да вземе детето от училище. Тъй като не и вдигнал телефона, отишла до офиса и там видяла колата му паркирана по средата на улицата. Той беше в някакви пререкания с г-н Б., а сестра му Н. снимала с телефона, нещо се викало, крещяло се. Свидетелката се качила до офиса, за да си зареди телефона. Г-н К. Б. бил в непосредствена близост до А., заплашвал го с физическа саморазправа. Свидетелката чула, че го кани в гаража му да се бият, да се разправят. После наблюдавала отгоре, понеже офисът е на първия етаж. К. Б. се държал доста заплашително и агресивно.

Свидетелят А. Б. в показанията си също сочи, че по време на процесната случка синът му К. отключил празния гараж, за да се разберат с А. К. „по мъжки, както било редно с оглед конкретната ситуация“.

Предвид тези показания съдът приема за неоснователни оплакванията на К. Б. с въззивната жалба във връзка с размера на присъденото обезщетение. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост. Въззивният съд намира, че от първоинстанционния съд при 3 определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са отчетени интензивността на извършените от ответника обидни изказвания, изричането им на публично място, обстоятелството, че в случая не се установяват вреди извън обичайните за такива случаи негативни емоционални изживявания, както и заплашителното и провокативно поведение на самия ищец, отново на публично място, довело до ескалиране на напрежението и съпричинило вредоносния резултат.

Според настоящия съдебен състав справедливият размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД възлиза на сумата от 3000 лв. Следва да се приеме, че е налице съпричиняване на вредите от страна на ищеца на 1/3 , поради което на пострадалия ищец се следва обезщетение в размер на 2 000 лв.

Ето защо въззивната инстанция намира, че правилно първоинстанционният съд е уважил предявения иск до размера от 2000 лева. Решението му в тази част е правилно и като такова ще се потвърди.

По насрещния иск:

Ищецът по насрещния иск А. К. е изложил твърдения, че ответникът по този иск К. Б. повече от пет години след станалото на 08.04.2019 г. публично и пред орган на власт / съда/ разпространява клеветнически твърдения, че на посочената дата А. К. е нанесъл шамар на сестра му Н. Б., включително е започнал да дава интервюта по пловдивските медии, разяснявайки как А. К. е бил сестра му. Твърди, че в резултат на така проведената клеветническа кампания е претърпял значителни неимуществени вреди, като през м.ноември 2019 г. е попаднал в болница в И. поради това, че е развил тежка алергична реакция поради преживения стрес. Трима от служителите на **** ** напуснали през м. февруари 2020 г., когато е постановена осъдителна присъда срещу К. по нчхд № 4175/2019 г. на ПРС, което довело до сриването на целия ритъм на работа. В резултат на това К. имал високо кръвно налягане, бил на непрекъснато медикаментозно лечение, отключила се астмата му. Претендира заплащането на обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 6 000 лева, частична сума от общо дължимите се 10 000 лева.

Налице е трайна съдебна практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав, според която клеветата представлява съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление.

Фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, се проверяват за вярност, като доказателствената тежест е на ответника. Не може да се приеме за клеветническо твърдение, което се основава на истински факти, и съответно изразяването му не е противоправно. Като клевета, съответно като противоправно, следва да се квалифицира съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление. Ако изнесените данни са верни, те не са клевета, дори да позорят адресата. В този смисъл са: решение № 253/29.01.2014 г. по гр. д. № 1251/2012 г., ІІІ г. о., решение № 278/27.11.2019 г. по гр. д. № 1140/2019 г., ІІІ г. о . , решение № 129/11.08.2020 г. по гр. д. № 2704/2019 г., ІV г. о., решение № 50110/25.10.2022 г. по гр. д. № 4589/2021 г., І г. о., Решение № 73/05.02.2024 г. по гр. д.