Решение № 3301 от 20.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3301 гр. София, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20251110129760 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Предявен е частичен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, с който се иска осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 5 лв. - частичен иск от сумата в размер на 403,98 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № 6003317, сключен на 23.01.2023 г. - неустойка, начислена на основание чл. 11 от договора, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.01.2025 г. до окончателното й изплащане.

Ищцата твърди, че на 23.01.2023 г. между А. Н. И. и ответника бил сключен договор за потребителски кредит № 6003317. Твърди, че сумата по кредита била в размер на 400 лв., като размер на месечния лихвен процент не бил посочен. В чл. 11 от процесния договор било предвидено, че договорът се обезпечава с банкова гаранция или застраховка в полза на кредитодателя, като на А. И. била начислена неустойка в размер на 403,98 лв., тъй като не представила в срок надлежно обезпечение - банкова гаранция или застраховка. Твърди, че задълженията по договора са изцяло погасени. Счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен, тъй като не е спазена предвидената в закона форма - чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание - ГПР с посочване на основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Поддържа, че от една страна е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок гаранция, отговаряща на всички изисквания, посочени в договора – поради което клаузата за неустойка е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Счита, че клаузата за неустойка е нищожна и поради нарушение на чл. 16 ЗПК, както и поради заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 33 1

ЗПК, вр. чл. 21 ЗПК, тъй като кумулирането на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Сочи, че клаузата е и неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т.

5 ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Поддържа, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 ЗЗП. Твърди, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване, поради клаузата е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - като накърняваща добрите нрави. Счита, че ответникът дължи връщане на сумата за неустойка, заплатена без основание – въз основа на нищожна договорна клауза. Сочи, че на 03.10.2024 г. бил сключен договор за цесия, съгласно който А. Н. И. прехвърлила на ищцата В. Й. Л. вземането си срещу ДРУЖЕСТВО представляващо сумата в размер на 80 лв. платена сума без основание, произтичаща от договор за потребителски кредит № 6003317/23.01.2023 г. По изложените съображения ищцата счита, че е носител на вземане в размер на исковата сума. Моли за уважаване на иска и за присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК от ответникът е постъпил отговор на исковата молба, с който счита исковата претенция за недопустима и неоснователна. Не оспорва възникването на облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит № 6003317/23.01.2023 г., както и извършено плащане от ищеца в размер на 480 лева, осъществено на 26.01.2023 г. Излага правни доводи за действителността на процесния договор за кредит.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 80 лева (пълният размер на претенцията, увеличена по реда на чл. 214 ГПК), представляваща недължимо платена сума за неустойка по Договор за потребителски кредит № 6003317 от 23.01.2023 г.,ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 29.01.2025 г., до окончателното погасяване на вземането.

Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване.

В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;

Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.

2

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, 1) възникването на валидно облигационно отношение по договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума; 2) както и валидността на клаузата на чл. 11, ал. 3 от процесния договор за кредит.

Настоящият състав приема за установено, след анализ на приетите по делото писмени доказателства, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит № 6003317 от 23.01.2023 г. Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 400 лева, като последният се е задължил да погаси дълга в срок, чрез 6 равни анюитетни вноски, съгласно приетия от страните погасителен план. Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на 3 формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

По отношение на чл.11 от договора - клаузата представлява неустойка, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на 1) банкова гаранция, издадена от търговска банка със седалище на територията на Република България и/или 2) застрахователна полица за сключен в полза на кредитора застрахователен договор, при изрично одобрен от кредитора застраховател, с предвиден застрахован риск от неизпълнение, като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна лихва, в тежест на заемополучателя се начислява неустойка, платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план.

Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, т.е. без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.

4

Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. По въпроса, че следва уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – подробно съображения виж Решение № 529/29.01.2024г. по в.гр.д. № 6422/2023г. по описа на СГС, III-б състав.