Решение № 1057 от 14.02.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1057 гр. София, 14.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТ. ЧЕХЛАРОВ като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТ. ЧЕХЛАРОВ Гражданско дело № 20211110146186 по описа за 2021 година

М. Б. СТ., ЕГН ********** е предявила против „В.К.“ ООД, ЕИК **** отрицателен установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № 5676023/15.02.2021 г. спрямо нея поради противоречие със закона и добрите нрави, а в условията на евентуалност - искове със същото правно основание за прогласяване нищожността на клаузите на чл.1, ал.3, чл.4, ал.1 и чл.4, ал.2 от договора за паричен заем, сключен между страните.

Ищцата твърди, че на 15.02.2021 г. сключила с ответника договор за паричен заем № 5676023/15.02.2021 г., съгласно който получила заемна сума в размер на 800 лв. при фиксиран ГЛП в размер на 40,32 % и ГПР – 49,33 %.

Сочи, че съгласно чл.1, ал.3 от договора е поела задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи по отпускане на паричния заем в размер на 170,38 лв., а съгласно чл.4 от договора се е задължила да осигури в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора обезпечение – поръчител, отговарящ на определени условия или банкова гаранция, като при неизпълнение на това задължение е уговорена неустойка в размер на 113,54 лв.

Счита, че уговорената в договора възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като договореният фиксиран ГЛП надвишава трикратния размер на законната лихва.

Оспорва възнаградителната лихва и като противоречаща на чл.21 ЗПК, при твърдения, че посоченият в договора ГЛП не отговаря на действително приложения лихвен процент, а са налице скрити лихви под формата на неустойка с цел заобикаляне от кредитора на императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК.

1

Твърди, че ищцата, като потребител, била въведена в заблуждение, защото не могла да прецени обхвана на поетото от нея задължение, което довело и до неравноправност на уговорката за възнаградителна лихва, следователно нищожност на последната, което пък водело до нищожност на цялата кредитна сделка поради липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за кредит /чл.11, ал.1, т.9 ЗПК/. Навежда, че посоченият в договора ГПР е различен от действително приложения, поради което е налице противоречие с изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Сочи, че в договора липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по компоненти. По подробно изложените в исковата молба аргументи счита договора за кредит за нищожна сделка, която не е произвела ефект.

В условията на евентуалност поддържа, че нищожни са уговорките за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи по отпускане на паричния заем, както и неустойката за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение – поръчител, отговарящ на определени условия или банкова гаранция. Поддържа, че уговорката за такса за експресно разглеждане се намирала в противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК, забраняваща на кредитора да изисква заплащане на такси за действия, свързани с усвояването на кредита, а същевременно е и нееквивалентна на получената услуга, тъй като представлява допълнителна облага за кредитора.

Навежда, че уговорената неустойка по същността си е скрита възнаградителна лихва, тъй като не изпълнява обезщетителна функция.

Ответникът е депозирал в срок отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Сочи, че между страните действително е сключен процесният договор за паричен заем, като преди сключване на съглашението на ищцата е предоставена информация под формата на стандартен европейски формуляр. Оспорва да е налице нищожност на уговорената възнаградителна лихва, като поддържа, че посочените в договора ГЛП и ГПР са в законоустановените лимити. Поддържа, че доколкото е уговорена фиксирана лихва няма задължение да включи в съдържанието на договора информация по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Оспорва твърдението на ищеца, че договорът противоречи на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като навежда, че в ГПР са включени всички разходи към момента на сключване на договора, а уговорената неустоечна клауза е във връзка с неизпълнение на договора и същата на основание чл.19, ал.3 ЗПК не подлежи на включване в ГПР.

Оспорва уговорената неустойка да има характера на скрита лихва с аргументи, че дължимостта й е условна и зависи изцяло от действията на потребителя. По отношение на клаузата за предоставена услуга за експресно разглеждане на документи счита, че същата е избрана доброволно от ищцата, а не е наложена едностранно от дружеството. Намира, че е налице еквивалентност в престациите спрямо уговорената такса, доколкото ответникът е ангажирал по-голям административен ресурс, за да разгледа документите на ищцата и да й отпусне заем в рамките на 20 минути.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до 2 следните фактически и правни изводи:

По главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД:

По иска с правно основание чл.26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за паричен заем с посоченото в исковата молба съдържание на оспорените клаузи, което противоречи на императивна законова разпоредба или на добрите нрави и обуславя нищожността на цялата сделка.

В тежест на ответника е да докаже, че оспорените клаузи от договора са уговорени индивидуално.

С доклада по делото са отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен договор за паричен заем № 5676023/15.02.2021 г., по който ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 800 лв.

От съдържанието на представения договор за паричен заем № 5676023/15.02.2021 г. се установява, че договорът е сключен за срок от 14 седмици, като ищцата е поела задължението да върне заемната сума на 7 седмични погасителни вноски от по 145,82 лв. всяка. Видно от клаузата на чл.2, ал.1, т.5 и т.8 от договора между страните е уговорен фиксиран ГЛП в размер на 40,32 % и ГПР – 49,33 %. Установява се още, че съгласно клаузата на чл.1, ал.3 от договора е уговорена допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, за което заемателят се е задължил да плати такса в размер на 170,38 лв., която сума съгласно чл.1, ал.4 от договора е разпределена поравно във всяка погасителна вноска.

Видно от клаузата на чл.4, ал.1 и ал.2 от договора заемателят е поел задължение в тридневен срок от усвояване на заемната сума да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения за задълженията по договора – поръчител физическо лице, което отговаря на определени условия или банкова гаранция, като при неизпълнение на това задължение е уговорена неустойка в размер на 113,54 лв., в който случай погасителната вноска е в размер на 162,04 лв. Съдът намира, че посочената клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Отделно от това, поставените от заемодателя изисквания за предоставяне на обезпечение и то в изключително кратък срок /тридневен от усвояване на заемната сума/ са трудно, почти невъзможно изпълними. Индиция за очакваното неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е обстоятелството, че в сключения между страните договор за паричен заем 3 заемодателят предварително е определил и погасителна вноска в размер на 162,04 лв., включваща компонентите главница, възнаградителна лихва, такса за експресно разглеждане и уговореното вземане за неустойка. Поради тези съображения, съдът намира, че посочената клауза има характерът на скрита възнаградителна лихва по заемното правоотношение, а не представлява разход, който потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора по смисъла на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Следователно вземането за неустойка следва да се включи в общия ГПР.

В случая се касае за сключен договор за потребителски кредит по см. на чл. 9 ЗПК, поради което приложими са правилата на ЗПК. Съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т.

9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като според чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като с нормата чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

За установяване на обстоятелството дали посочените е договора ГЛП и ГПР съответстват на реално приложените от заемодателя е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза. От заключението, което съдът кредитира изцяло като компетентно и обосновано изготвено, се установява, че заемодателят е начислил договорна лихва в размер на 50,36 лв., което съответства на отразения в договора ГЛП в размер на 40,32 %. Изяснено е, че оскъпяването на кредита след добавяне на уговорената такса за експресно разглеждане и неустойката за непредоставено обезпечение е в относителен размер на 41,79 %, което след прилагане на нормативно установената формула в ЗПК съответства на ГПР в размер на 936,37 %.

Съдът намира, че заемодателят е спазил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото в договора е посочен ГЛП в размер на 40,32 %, както и общия размер на всички плащания, като в приетата съдебно-счетоводна експертиза експертът е изяснил, че в уговорения ГЛП е включена само възнаградителна лихва.

4

По отношение на ГПР, съдът намира, че изчисленият от експерта и действително приложен по заемното правоотношение ГПР в размер на 936,37 % надвишава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва /т.е. 50 %/, което пък е мотивирало кредитора да прикрие реалния процент на разходите като не включи в ГПР разхода такса за експресно разглеждане и неустойката за непредоставено обезпечение, имаща характера на скрито възнаграждение.

С тези си действия заемодателят е нарушил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на договора за паричен заем.

Относно наведеното твърдение за противоречие на уговорената възнаградителна лихва с добрите нрави, а оттам нищожността на сделката следва да се отбележи следното. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея /в т.ч. естеството и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да се обедни от предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните материални ценности и др./. В трайната съдебната практиката /Решение № 906/2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II ГО, Решение № 378/2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II ГО, Определение № 901/2015 г. по ч. гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV ГО/ е прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната лихва. За процесния период основният лихвен процент на БНБ е 0 % + 10 пункта /съгласно ПМС № 72 от 08.04.1994 г. приложимо към 2009 г./. Посоченото уравнение прави размер на законната лихва към датата на сключване на договора 10 %, респ. трикратният размер на законната лихва към 15.02.2021 г. е 30 %. В случая се касае за необезпечено вземане по договор за паричен заем, като вземането за възнаградителна лихва надвишава над 4 пъти размера на законната лихва, видно от клаузата на чл.2, т.5, с която е уговорен годишен лихвен процент в размер на 40,32 %, а същевременно срокът на предоставения кредит е изключително кратък – 14 седмици. Следователно, уговорената възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави.