Решение № 238 от 09.12.2025, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 238 гр. Панагюрище, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Магдалена Г. Татарева Кръстева като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско дело № 20255230100600 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД

Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от А. Н.

Л. срещу “Кредит тайм” ЕООД, с искане да се прогласи за нищожен договор за кредит № 117168 от 27.06.2024 г. сключен между страните, поради противоречие с принципа на добрите нрави, заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК .

В исковата си молба ищецът твърди, че на 27.06.2024 г. е сключил с „Кредит тайм“ ЕООД договор № 117168 по силата на който му е предоставена в заем сума от 800 лв. при ГПР 46,15 %, за срок от 6 месеца. Сочи се, че съобразно договора заемателят дължи заплащане на неустойка в размер на 684 лева, в случай, че не осигури обезпечението посочено в чл. 16 от договорапоръчител.

Излага се, че с договорения лихвен процент се нарушават добрите нрави, поради което е налице нищожност па уговореното възнаграждение в размер на 778,00лв. Сочи се, че поради накърняването на принципа па „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се е достигнало до значителна нееквиваленгност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане па собствена изгода па кредитора. Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване па заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът па добросъвестност при участие в облигационните отношения. Сочи се, че когато едната престапия е предоставяне в собственост па парични средства, то насрещната престация - заплащане па възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността па отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане па заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен При заем с кратък срок па 1 ползване /6 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва па близо 100% по-висок от стойността на заема не е обяснимо пито с разходите, които прави заемодателят, нито риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Излага се, че съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.

Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане па възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми. При обезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер па 38,90 % годишпо, към коя го следва да се прибави скритата лихва под формата па неустойка надхвърля с над 10 пъти законната, което представлява нарушение па добрите нрави. Сочи се, че е налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва. В настоящия случай чрез нарушаване па добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма па чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване па основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва поставяйки на кредитополучателя неизпълними условия, като по този начин кредитора създава предпоставки за начисляване па допълнително възнаграждение за неустойка .Аргумент за недействителност на договора на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване па императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал.

1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителиата лихва чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. По същество, кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер па 100 % от предоставената главница, като поставя неизпълними условия на длъжника, което противоречи на ЗПК, противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до нищожност па клауза Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР па ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтича от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай, 2 съобразно задължителната практика на ВКС. По силата па чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне па банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тьй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямала съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.

Предвидената неустойка е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е 100 % от заетата сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Предвидено е неустойката да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. В конкретния случай са поставени множество изисквания към лицата, които следва да обезпечат процесния договор за кредит, като тези ограничения са неизпълними за длъжника - потребител. Сочи се, че няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.о. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването па договора да му бъде предоставено обезпечение па дълга, тьй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението.

Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от ЗПК. Моли се за уважаване на предявения иск.

Претендират се разноски.

Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който се излага, че претенцията е неоснователна. Сочи се, неустойката не се включва в ГПР, защото това са разходите, свързани с неизпълнение на договорно задължение. В ГПР се посочва годишен размер на разходите, т.е предвидимите разходи, с които кредиторът е изначално наясно, като същите следва да са изразени в процентно отношение, за да може един потребител да си направи преценка. Това са оценка за кредитоспособност, включваща проверка в платени регистри, комисиони, застраховки, но не и разходи за неизпълнение на договорно задължение, които безспорно са компенсаторните неустойки, и именно поради това тяхно битие са изключени от годишния процент на разходите, защото са непредвидим разход, за който кредитора не може да предполага. Сочи се, че законодателството на ЕС и Р. България 3 приема, че индивидуално уговорената неустойка попада под „изключенията“ на изчисляване на ГПР. Тя има автоматично действие, но само и единствено при неизпълнение на договорно задължение- неосигуряване на трето физическо лице- поръчител, което да гарантира изпълнението на договора за паричен заем. Същата по никакъв начин не следва да бъде вземане предвид при изчисляване размер на ГПР. Излага се, че на основание чл.19, ал.3 от ЗПК в годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение договорни задължения, каквото е задължението за заплащане на неустойка в настоящия случай, като са цитирани мотиви на съдебна практика, която подкрепят посочената от ответника теза.Сочи се, че заемателят е получил Стандартен Европейски Формуляр-СЕФ, в който ясно и точно още на първа страница е описано, че за определени кредитни продукти може да бъде изискано обезпечение, под формата на лична солидарна отговорност-поръчител. Преддоговорната информация, предоставена под формата на СЕФ няма абсолютно никакъв обвързващ характер и потребителят я получава безплатно, съгласно направени от него предпочитания като размер на главница, срок на погасяване, размер на погасителни вноски. Следователно той е бил изначално наясно, че може да бъде поискано лично обезпечение, и това обезпечение да отговаря на определени условия. Сочи се, че е неоснователно твърдението на ищеца, че неустойката представлява възнаградителна лихва, с оглед правна възможност на потребителя да направи отказ от кредита по см. на чл.29, ал.1 ЗПК, в който случай той не дължи и неустойка. Реално това акцесорно задължение ще отпадне автоматично при упражняване на правото от страна на потребителя.

Излага се, че неустойката не води до скрито оскъпяване, както се твърди в исковата молба. Затова същата не следва да бъде включена в ГПР.

Неустойката не се включва в ГПР, защото това са разходите, свързани с неизпълнение на договорно задължение. Сочи се, че клаузата е индивидуално договорена. Съгласно чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите:

„Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално “ Видно от самият договор, същият е озаглавен- Индивидуален договор за паричен заем. Никъде не са цитирани общи условия. Моли се да се отхвърли като неоснователна исковата претенция. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

От приложения по делото индивидуален договор за паричен заем № 117168 от 27.06.2024 г. сключен между страните по делото, се установява, че между тях е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя под формата на потребителски кредит сума в размер на 800 лв., а заемателят се е задължил да я върне, заплащайки лихвен процент в размер на 38,90% и ГПР в размер на 46,15%, като е посочено, че общата дължима сума по кредита е в размер на 894 лева. В чл. 16 е посочено, че договорът следва да бъде осигурено обезпечение -едно 4 от конкретно посочените в договора, като е предвидено задължение за потребителя за заплащане на неустойка в размер на 684,00 лева за непредоставяне на обезпечение, която неустойка не е включена в посочения е договора ГПР, който факт е отделен за безспорен между страните с изготвения по делото проекто-доклад с Определение № 600 от 14.10.2025 г. постановено по делото.

При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна:

При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се ползва- че е налице възникнало между страните облигационно правоотношение въз основа на сключения договор за заем, че същият е нищожен поради невключване на процесната неустойка в ГПР, както и нищожност на клаузата предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради противоречие и заобикаляне на закона.