Решение № 1148 от 13.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1148 гр. Пловдив, 13.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330115203 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищцата В. И. К., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Юробанк България” АД, ЕИК: 000694749, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Околовръстен път” № 260, представлявано от ****** ***** Д.Ш. и *** М.В., иск за прогласяване като нищожна клаузата от договор за потребителски паричен кредит PLUS № ********** от 12.12.2024 г., предвиждаща заплащане на такса административни дейности в размер на 150 лева, като противоречаща на принципите на добрите нрави, заобикаляща материално- правните изисквания на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие, нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски паричен кредит PLUS № ********** от 12.12.2024 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 6 000 лева, при фиксиран лихвен процент- 27, 91 % и ГПР- 33, 48 %.

Съгласно раздел „Параметри и условия“ по договора се дължала такса административни дейности в размер на 150 лева. Твърди се обаче, че тази уговорка била нищожна, като неравноправна. Тази уговорка обаче била нищожна, като неравноправна. Възможностите при сключване на договора били или избиране на приоритетно разглеждане на заявката и становище до 20 минути, за което се дължи таксата, или обикновена заявка без такса, със срок за становище от 10 дни. Така заемателят се явявал принуден да избере опцията 1

„приоритетно разглеждане“. Таксата обаче била вписана в договора едва след като се направи заявката и преди подписването потребителят не знаел в какъв размер ще е тя. Тук липсвала еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което клаузата имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП и с нея се целяло единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Това представлявало скрит разход по договора за кредит и по този начин се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Клаузата противоречала на добрите търговски практики, била уговорена във вреда на потребителя, била в противоречие с добрите нрави и се явявала нищожна. Самият договор също бил такъв на основание чл. 22 от ЗЗП, като законодателят осигурявал засилена защита на потребителя. Моли да се признае за установено, че съответната клауза е нищожна.

Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва, като се твърди, че претенцията била неоснователна. Посочва се, че задълженията по кредита не били погасени, нито пък била платена въпросната административна такса. Таксата въобще не била свързана с приоритетно разглеждане на заявката за отпускане на кредита, а била за обработка и разглеждане на искането за кредит и оценка на кредитоспособността на клиента, като реално тя покривала разходите за тази допълнителна услуга. Тук не се касаело за действия по усвояване или управление на кредита, за които таксите били забранени по смисъла на чл. 10а от ЗПК. Тя се събирала във връзка с преддоговорните отношения, предхождащи сключване на договора. Тя не била нито скрита, нито непозволена, а ясно посочена в СЕФ, като се удържала еднократно в момента на отпускане на кредита. Дейността по оценка на кредитоспособността не била безвъзмездна, защото изисквала усилия и ресурси, поради което събирането на такса за тази дейност било оправдано. Клиентът бил предварително информиран и запознат с размера на таксата, като се приспадала от отпуснатия кредит и ищецът не възразил за това при превода на сумата по заема, намалена с таксата. Освен това същата била включена в ГПР и лихвата била изчислена върху реално отпусната сума от 5 850 лева, поради което нямало нарушение на чл. 19 от ЗПК. Договорът за кредит не бил нищожен, отговарял на законовите изисквания, не бил нито в противоречие със закона, нито пък го заобикалял. Оспорената клауза не била неравноправна, нито нищожна. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за кредит № **********/ 04.02.2024 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 6 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 60 месеца, с фиксиран годишен лихвен процент- 33, 48 %, без посочен ГПР, при застрахователна премия- 2 134, 80 лева, такса административни дейности- 150 лева и общ размер на всички плащания- 13 351, 80 2 лева.

Като писмени доказателства са представени договора за кредит и погасителен план, СЕФ и справка за дълга.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е банка, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- закона за потребителския кредит (ЗПК).

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за административни дейности, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително същата е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение.

Според чл. 5 от договора кредитополучателят заплаща еднократна такса административни дейности, дължима за обработка и разглеждане на искането, както и за оценка на кредитоспособността му, като таксата се заплаща от лицето при усвояване на кредита, чрез прихващане на размера й.

Първо- съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на тази такса. Оттук- така предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, поради което по нея не се дължи парично изпълнение от длъжника.

Второ- в отговора се посочва, че таксата се събирала, за да покрие разходи на банката при предоставяне на допълнителна услуга. Действително допълнителните услуги се 3 закупуват по избор на клиента и те не са условие за отпускане на кредита, но свободата на договаряне между страните не означава, че дадените клаузи не могат да бъдат обявени за нищожни, ако се намират в противоречие със закона. На основание чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за административни дейности- налице е клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК, поради което и следва да се приеме, че и въпросната клауза се явява нищожна.

Макар и „допълнителни услуги“ по договора, със самостоятелен характер, които не са задължителни, по естеството си те са свързани с кредита- разглеждане на искането за кредита, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както се твърди в отговора, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит- разглеждане на искането и изплащане на съответната сума.

Отделно, оценката на кредитоспособността на кандидатстващия за кредит е задължение на финансовата институция (според чл. 16 от ЗПК), като целта на тази предварителна оценка е да се предпази потребителя от неплатежоспособност или свръхзадлъжнялост (съгласно Директива 2008/48), т.е. действията на кредитора по проучването на длъжника се предприемат в интерес на последния. С въвеждането на такса за разходите по тази предварителна оценка на лицето обаче се плаща за права, които потребителят има, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост. Законодателят е защитил интереса му именно по този начин- чрез проучване на финансовите му възможности да върне кредита и да се предотврати безконтролно отпускане на кредити, за да не се увеличават още повече разходите на потребителя, особено, ако той е неплатежоспособен по принцип. Същевременно обаче с договора клиентът заплаща тази дейност на кредитора, която е предвидена нормативно да му гарантира защита на правата му като потребител.

На следващо място, включването на таксата ангажимент в размера на главницата заблуждава потребителя за задълженията му по договора както относно главницата, така и относно възнаградителната лихва. Таксата за тези разходи съставлява възнаграждение за предоставянето на кредит с фиксирана лихва, поради което правилно е включена в ГПР, ако се приеме за достоверно посоченото в отговора в тази връзка, макар и в самия договор да няма изрично посочен размер на ГПР, което пък е отделно основание, водещо до нищожност на целия кредит- чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Неправилно обаче е уговорено тази такса да се удържа от размера на кредита, както е станало в случая, отново по признанието на ответника. По този начин, освен че потребителят получава по- малка сума за реално 4 усвояване, таксата като възнаграждение по кредита се включва в главницата и се олихвява с възнаградителна лихва. Стига се до недопустим анатоцизъм и до нарушение на чл. 11 ал. 1, т. 7 и 9 от ЗПК, поради неяснота за потребителя за реалния общ размер на кредита и условията за прилагане на лихвения процент, който се прилага и върху таксата разходи, макар и тя да е предвидена като отделен разход по кредита.

Горните съображения в своята съвкупност водят до извода, че клаузата, предвиждаща в договора разходи за таксата за административни дейности, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща договорните изисквания и накърняваща равноправието на страните в правоотношението.