Определение № 452 от 16.07.2025, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 452 гр. Перник, 16.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20251700500299 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278, вр. чл. 413 ал. 2 ГПК.

С обжалваната част на разпореждане № 1189 от 25.04.2025 г., постановено по гр.д. № 382/2025г. на Районен съд - Радомир, е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение срещу А. Р. А. за сумата от 1777,55 лева, претендирана като договорно възнаграждение за периода от 25.03.2020г. до 25.11.2022г.

Срещу разпореждането в тази му част е подадена частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с искане за неговата отмяна, като се излагат подробни съображения в тази насока. Основно се акцентира на твърдението, че в процесния случай не са нарушени императивните изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, както е приел първоинстанционния съд.

Съгласно чл. 413, ал.2 ГПК не е връчван препис от частната жалба на длъжника.

Окръжен съд - Перник, като прецени събраните по делото доказателства и доводите в жалбата, приема следното:

Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения едноседмичен срок (чл. 279 вр. чл. 275, ал. 1, изр. 1 ГПК), от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт (413, ал. 2 ГПК).

Разгледана по същество, същата се явява неоснователна, а разпореждането в обжалваната му част – правилно, макар и поради други мотиви.

С подадено по реда на чл. 410 ГПК заявление „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е поискало издаване на заповед за изпълнение срещу А. Р. А. от *** за следните суми:

2890,74 лева (две хиляди осемстотин и деветдесет лева и седемдесет и четири 1 стотинки) – главница по договор за потребителски кредит с № ***, сключен на ***,

1777,55 лева (хиляда седемстотин седемдесет и седем лева и петдесет и пет стотинки), договорна лихва за периода от 25.03.2020 г. до 25.11.2022 г. по договор за потребителски кредит с № ***, сключен на ***;

378,55 лева (триста седемдесет и осем лева и петдесет и пет стотинки) обезщетение за забава за периода от 26.03.2020 г. до датата на подаване на заявлението в съда- 05.03.2025 г.,

64,60 лева (шестдесет и четири лева и шестдесет стотинки) – държавна такса и 32,00 лева (тридесет и два лева) - юрисконсултско възнаграждение.

С Разпореждане № 1189 от 25.04.2025 г., постановено по гр.д. № 382/2025г. на Районен съд - Радомир, последният е отхвърил заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение срещу А. Р. А. за сумата от 1777,55 лева, претендирана като договорно възнаграждение за периода от 25.03.2020г. до 25.11.2022г.

При така установеното от фактическа страна, настоящата инстанция намира, че клаузата за възнаградителна лихва се явява недействителна (нищожна) поради противоречието с добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Те са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е нищожност на съответната сделка или клауза, тоест последните не пораждат предвидените с тях правни последици. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. Такива по-конкретни уговорки са договаряне на необосновано високи цени, използване на недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, уговорки, целящи недобросъвестна конкуренция, както и уговорки, при които се използва монополно положение на едната страна, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. Към момента на сключване на процесния договор в действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва представлява граждански плот и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемателя за това, че се е лишил временно от съответната парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната практиката (Решение № 906/ 2004 г. по гр.д. № 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО, Решение № 378/ 2006 г. по гр.д. № 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО, Определение № 901/ 2015 г. по ч.гр.д. № 6295/ 2

2014 г. на ВКС, IV ГО) е прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Настоящият състав намира, че това правило следва да бъде взето предвид като ориентир за преценка дали клаузата, регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави, като бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема.

Договорената възнаградителна лихва, възложена в тежест на кредитополучателя, е 40 % на годишна база. Същата многократно надвишава законната лихва, като освен това е повече от 1/3 от отпуснатия заем (главницата по договора). Като съобрази тези обстоятелства, както и че дружеството е икономически по-силна страна, която извършва дейността по предоставяне на потребителски кредити по занятие, съдът намира, че уговореното задължение за заплащане на възнаградителна лихва в размер 40 % годишно излиза извън присъщата функция на възнаградителната лихва, а именно: да служи като възнаграждение за кредитора за това, че е предоставил паричен заем. По този начин се стига до неоснователно обогатяване на последния за сметка на кредитополучателя.

При това положение, след като искането е в противоречие на добрите нрави, като краен извод заповедният съд правилно е отказал да издаде заповед за изпълнение за претендираното договорно възнаграждение – чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК.

С оглед на изложеното, при съвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваната част на разпореждането следва да бъде потвърдена.

Мотивиран от горното, Пернишки окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 1189 от 25.04.2025 г., постановено по гр.д. № 382/2025г. на Районен съд - Радомир, в частта, в която е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение срещу А. Р. А. от *** за сумата от 1777,55 лева, претендирана като договорно възнаграждение за периода от 25.03.2020г. до 25.11.2022г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно т.8 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3