Определение № 1427 от 26.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1427 гр. София, 26.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20268002900795 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК 121265177, срещу решение № 1465/09.12.2025 г. по в.гр.д. № 2675/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 100/23.07.2025 г. по т.д. № 181/2024 г. на Софийски окръжен съд (при допусната очевидна фактическа грешка в номера и годината на първоинстанционния съдебен акт), в частта за уважаване на предявените от М.

Н. Н. искове с правно основание чл. 432 КЗ за разликата над 40 000 лева до присъдените 70 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, и за 2 122, 95 лева - обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на ПТП, настъпило на 04.01.2024г.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – основания по чл. 281, т. 3, предл.1, 2 и 3 ГПК. Твърди се, че съдебният акт е постановен на 09.12.2025 г., преди да изтече даденият 7-дневен срок за представяне на писмени бележки по спора съгласно чл. 149, ал. 3 ГПК, което е равнозначно на решаване на делото без провеждане на устни състезания. Поддържа се заявеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна пострадалата ищца, която е нарушила правилата на чл. 113, ал. 1, т. 1, 2 и 4 и чл. 114, т. 1 и 2 ЗДвП, съответно не е спазила лекарските предписания в хода на лечението. В тази насока се счита, че въззивната инстанция неправилно е оценила събраните по делото доказателства, като е приела, че липсват такива, сочещи наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Като процесуално нарушение се изтъква необсъждането на защитните тези на страните и липсата на формирани самостоятелни правни изводи от въззивния съд, който се е 1 задоволил само да преповтори мотивите на първата инстанция. Според касатора, при определяне обезвредата за неимуществени вреди неправилно е приложена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, доколкото в обжалваното решение въззивният състав макар да е посочил обстоятелствата, които съобразява с оглед принципа за справедливост, не е обсъдил значението на всяко от тях за размера на обезщетението. В този контекст същото се оспорва като прекомерно и надхвърлящо реално претърпените от ищцата болки и страдания. При тези оплаквания се иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 40 000 лева до присъдените 70 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, и за сумата от 2 122,95 лева – обезщетение за имуществени вреди. Претендират се разноските по делото.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се иска допуск до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. “Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си преди да изтече даденият от него срок на страните за представяне на писмена защита?”.

2. “Какво е съдържанието на понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД? Спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливо обезщетение на претърпените вреди по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/1968 г.? Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател? Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието “справедливост” по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане?”.

3. “Длъжен ли е съдът да обсъди възраженията за съпричиняване без да вземе предвид факти, базирани на събраните по делото свидетелски показания, които са от водещо значение за продължителността на търпените болки и страдания?”.

4 . “Допустимо ли е при определяне на липсата на съпричиняване, въззивният съд да не вземе предвид факта, базиран на събраните по делото доказателства, че пострадалата е могла да избегне ПТП?”.

По отношение на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК се сочи, че по първото питане въззивното решение е постановено в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 111/23.04.2012 г. по гр.д. № 1077/2011 г., решение № 84/28.02.2012 г. по гр.д.

№ 1430/2011 г., решение № 175/06.01.2017 г. по гр.д. № 4318/2016 г. По втория въпрос се твърди, че съдебният акт не съответства на задължителната практика на касационната инстанция – ППВС № 4/1968 г., както и трайната такава, намерила израз в решение № 182/19.11.2019 г. по гр.д. № 4662/2018 г.

2 на ВКС, III г.о., решение № 60180/24.10.2022 г. по т.д. № 2393/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 50085/10.06.2024 г. по гр.д. № 3029/2022 г. на ВКС, I г.о., решение № 232/29.10.2014 г. по гр.д. № 754/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 95/28.09.2022 г. по гр.д. № 609/2022 г. на ВКС, I г.о., решение № 50066/15.01.2024 г. по т.д. № 1196/2022 г. на ВКС, II т.о. По третото питане се релевира отклонение на даденото от въззивната инстанция разрешение от задължителната практика на касацията - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и от константната такава - решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 136/6.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 161/4.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о. По четвъртия въпрос се въвежда и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довод, че питането е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Иска се допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 280, ал.

2, предл. 3 ГПК, с аргументи, че въззивният съд е посочил, но не е анализирал обстоятелствата, които влияят на определяне размера на обезщетението по чл.

52 ЗЗД, както и че завишеният му размер обогатява неоснователно ищцата и е в разрез с принципа за справедливост.

От ответника по касация М. Н. Н. е подаден отговор, в който се оспорват основанията за допускане на касационен контрол и подадената жалба.

Претендира се адвокатско възнаграждение.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Цената на предявения иск за обезвреда на имуществени вреди възлиза на 2 122, 95 лева, т.е. под законоустановения праг по чл. 280, ал. 3, т. 1, предл.

1 ГПК за касационно обжалване на въззивните решения по граждански дела, поради което в тази част жалбата се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

Касационната жалба в останалата част е допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от М.

Н. Н. против застрахователя искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 80 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 2 122,95 лева – обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на ПТП, настъпило на 04.01.2024 г. по вина на водача на лек автомобил “БМВ 730Д” с рег. № СВ0635КС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва от 09.02.2024 г.

3

Сезиран с въззивна жалба на ответника срещу първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени за сумата над 40 000 лева до присъдените 70 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, и 2 122,95 лева – обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е приел, че не е спорно между страните, а и се установява от представеното по делото споразумение, одобрено от Районен съд - Самоков по НОХД № 353/2024 г., че подсъдимият К. Райчев Б. е бил признат за виновен за това, че на 04.01.2024 г. в гр. Самоков, на кръстовището на ул. “Македония” и ул. “Житна Чаршия”, при управление горепосочения лек автомобил, е нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 119, ал. 1 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на М. Н. Н., като деянието е извършено на пешеходна пътека. С оглед на това е отбелязал, че във въззивното производство не е спорен противоправният характер на деянието на водача на автомобила.

По заявеното от ответника възражение за съпричиняване от пострадалата на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, решаващият състав е отхвърлил доводите на жалбоподателя с мотиви, че според механизма за настъпване на ПТП, изяснен в изслушаната пред първата инстанция СТЕ, ищцата не е навлязла внезапно на пешеходната пътека и в момента на удара била на около 2.50 м вдясно от края на платното за движение по ул. “Житна чаршия” по отношение на посоката на движение на лекия автомобил. Пешеходката се е движила правомерно, без да е била в нарушение на правилото на чл. 113, ал. 1 ЗДвП, тъй като е стъпила на пешеходната пътека преди, а не след като лекият автомобил е навлязъл в зоната на кръстовището, като с това си поведение тя не е допринесла за настъпването на вредоносния резултат. Съобразявайки разпоредбата на чл. 5 ЗДвП, която възлага на водачите на моторни превозни средства задължението да осигуряват безопасността на пешеходците като особено уязвими участници в движението, въззивният съд е намерил, че единствено водачът е причинил настъпването на вредите. Преценил е като недоказани твърденията на въззивника, че пострадалата не е спазила лекарските предписания - не е провела необходимата реабилитация, с което е допринесла за повишения интензитет и продължителност на търпените от нея болки и и страдания, продължителен период на лечение и възстановяване, от което са настъпили усложнения след инцидента. Изложил е аргументи, че от събраните по делото писмени доказателства - медицинска документация и експертно заключение на вещо лице СМЕ, се установява, че след настъпване на произшествието въззиваемата е била хоспитализирана първоначално в отделение по “Ортопедия и травматология” при УМБАЛ - Самоков, а впоследствие в София в Клиника по ортопедия и травматология при УМБАЛ “Света Анна София” АД, където й е било проведено оперативно и медиК.тозно лечение, както и рехабилитация по програма. При изписването й от лечебното заведение са били дадени указания за активно наблюдение, диетичен режим и продължаване на лечението в домашни условия по определена терапевтична схема, които жалбоподателят нито твърди, нито ангажира доказателства да не са спазени.

След като е преценил, че деянието на водача е осъществило всички признаци /обективни и субективни/ на деликтния състав по чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е счел, че на основание чл. 432, ал. 1 КЗ следва да бъде ангажирана отговорността на застрахователя по гражданска отговорност при липса на принос от страна на пострадалата.

По отношение на спора относно определения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди, съставът на САС е намерил за установено от събраните по делото гласни доказателства, както и от експертното заключение на вещото лице, чийто констатации не са оспорени от ответника пред първоинстанционния съд, че вследствие на процесното ПТП ищцата е получила счупване на дясната колянна става, засягащо и дясната 4 бедрена кост, както и дясната голямопищялна кост. Счупването е довело до деформация на долния крайник в дясната колянна става, което завинаги уврежда нормалната му функция, като води до компенсаторно натоварване на левия долен крайник с последици върху нормалната стойка и натоварване на тазобедрените стави и гръбнака. Това от своя страна поражда риск от усложнения, засягащи гръбначния стълб. При тези данни е съобразил неблагоприятната медицинска прогноза за възстановяване на ищцата, трайния и необратим характер на остатъчните увреждания и влошеното качество на живот на пострадалата за напред. Взел е предвид претърпените от ищцата две оперативни лечения, трайно залежаване вследствие на ставното счупване, засягащо и тазобедрената област, продължителния възстановителен период от около 3 месеца, в който ищцата изобщо не е могла да се обслужва самостоятелно без чужда помощ с оглед обездвижването й и е била изцяло зависима от грижите на нейните близки. Взел е под внимание, че поради изпитваните от ищцата физически страдания се е наложило прием на обезболяващи медиК.ти, както и провеждане на рехабилитационно лечение.