Решение № 970 от 06.07.2020, Районен съд - Варна
- Съд
- Районен съд - Варна
- Дело
- Административно наказателно дело 1803/2020
- Вид
- Решение № 970
- Подписан
- 06.07.2020
- В сила
- 01.10.2020
- Състав
- ВАЛЯ ИЛИЕВА ЦУЦАКОВА НАНКОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 143, ал. 1 · Административнопроцесуален кодекс
- чл. 145 и сл. · Административнопроцесуален кодекс
- чл. 146, т. 2 и т. 4 · Административнопроцесуален кодекс
- чл. 146, т. 2 и т. 4 · Административнопроцесуален кодекс
- чл. 168 · Административнопроцесуален кодекс
- чл. 2, ал. 1 · Административнопроцесуален кодекс
- член 5 · Административнопроцесуален кодекс
- чл. 59, ал. 1 · Административнопроцесуален кодекс
- чл. 59, ал. 2, т. 5 · Административнопроцесуален кодекс
- чл. 57 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 6, ал.1, т.2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.70 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 72 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 72, ал. 1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 72, ал.1, т.4 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 72, ал.4 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 74, ал. 1, т. 2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 74, ал. 2, т. 2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 74, ал. 6 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 30, ал. 1 · Конституция на Република България
- чл. 30, ал. 2 · Конституция на Република България
- чл. 30, ал. 3, изр. 1 · Конституция на Република България
Р Е Ш Е Н И Е
№…….. 2020 година гр.Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД -
ПЕТНАДЕСЕТИ наказателен състав в публичното съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ при ВРС:ВАЛЯ ЦУЦАКОВА при секретаря РАДОСТИНА ИВАНОВА, като разгледа докладваното от съдията НАХД № 1803 по описа на ВРС за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 72, ал.4 от ЗМВР.
Образувано е по жалба на Л.М.М., чрез пълномощника си адв. М. М., против Заповед № 439зз-409/22.04.2020 г. на инспектор от Трето РУ при ОД на МВР-Варна – И.И., с която на основание чл. 72, ал.1, т.4 от ЗМВР е разпоредено задържането му за срок от 24 часа.
С жалбата се изразява становище, че процесната заповед е незаконосъобразна, издадена в нарушение на материалния закон и не съответства с целта на закона.Не се оспорва фактът, че по време на проверката жалбоподателят не е могъл да представи лична карта, тъй като същата не е била в него, но твърди, че се е намирал пред дома си и не е имало пречка да вземе документа и да го предостави на полицейските служители, но въпреки това са му били поставени белезници и е бил претърсен, а в последствие и задържан в Трето РУ-ОД на МВР-Варна.Сочи се, че малолетното дете на жалбоподателя е останало на мястото на проверката с лице, което не е от семейството, акцентира се върху липсата на фактически основания за задържането в процесната заповед и наличие единствено на визирано правно основание и се излагат аргументи за немотивираност на съответния административен акт и ограничаване възможността задържаният да разбере какво е конкретното основание за задържането му.С жалбата се твърди, че са били нарушени административно производствените правила и че заповедта е издадена в противоречие на материалния закон, като се излагат аргументи, че е съществувала възможност за установяване самоличността на жалбоподателя чрез някой от способите, визирани от ЗМВР и в заключение се иска отмяна на обжалваната заповед, както и присъждане на направените по делото разноски.
В първо съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и с адв.М., надлежно упълномощена и приета от съда, която поддържа жалбата, ангажира доказателства в подкрепа на същата, а в хода на делото по същество процесуалният представител отново излага аргументи в подкрепа на становището си, че издадената заповед е в несъответствие със закона, тъй като в същата липсват фактическите основания за нейното издаване.Отново се твърди, че в конкретния случай е имало възможност да бъде установена самоличността на жалбоподателя и че не са спазени всички изисквания на чл.70 от ЗМВР и се иска отмяна на заповедта и присъждане на направените по делото разноски.
Процесуалния представител на ответника И. Н. И.- гл.ю.к.Г.., оспорва жалбата и моли оспорваният административен акт да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен, аргументира наличие на материално правните предпоставки за издаването на заповедта, тъй като жалбоподателят не е разполагал с лична карта и не е имало друга възможност самоличността му да бъде установена.Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски с възражение за прекомерност на хонорара на процесуалния представител на жалбоподателя..
След преценка възраженията и становищата на страните, събраните по делото доказателства и действащата и приложима нормативна уредба, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
По допустимостта:
Оспорената заповед е връчена на жалбоподателя на датата на издаването й /22.04.2020г./, като жалба против нея е подадена на 07.05.2020г.- първият работен ден след 06.05.2020г.Следователно същата е депозирана в законоустановения срок, пред надлежния съд и от легитимирано лице при наличието на правен интерес, поради което се явява допустима за разглеждане.
По основателността:
Със
Заповед за задържане на лице № 439зз-409/22.04.2020г. е наредено задържане на Л.М.М. ЕГН **********, за срок от 24 часа на основание чл. 72, ал.1, т.4 от ЗМВР.Според съдържанието на заповедта, задържането е станало на 22.04.20г. в 16,00ч., като в заповедта не е отразено къде точно е задържан.. Заповедта е подписана от нейния издател – инспектор при Трето РУ към ОД на МВР-Варна – И.И. и от задържаното лице. М. е подписал декларация, с която е удостоверил, че е запознат с посочените в нея права, както и че не желае да ползва адвокат по негов избор и за негова сметка или служебно назначен такъв по ЗПП; Няма медицински проблеми и не желае медицински преглед; Не желае член на неговото семейство или друго лице да бъдат уведомени за задържането.
Удостоверил е, че няма нужда от специална хранителна диета и е запознат с правото му на свиждане и получаване на пратки. Заедно с това на лицето е извършен личен обиск, за което е съставен протокол от същата дата, видно от който от същия не са били иззети вещи.
На същата дата- 22.04.2020г. жалбоподателят е подписал даденото от него сведение, не касаещо проверката от страна на полицейските служители, след което в 17,10ч. на 22.04.2020г. М. е бил освободен.
На 07.05.2020г. постъпила жалбата срещу заповедта за задържането на М., след което са били изготвени докладни записки от ответника И. и от св. Х., в които били отразени обстоятелствата, касаещи задържането на жалбоподателя.
В хода на съдебното производство от събраните по делото гласни и писмени доказателства се установи, че на 22.04.2020г., жалбоподателят М., управлявайки т.а. „Ситроен Берлинго“ с рег.№ В 6832ВТ се прибирал в дома си, като в автомобила му пътували св.Т., с която М. бил във фактическо съжителство и малолетното дете на жалбоподателя.Около 15,50ч. жалбоподателят паркирал управлявания от него лек автомобил пред бл.53 в жк“Вл. Варненчик“ вх.1, където живеел.В близост до дома на М. се намирал полицейски екип от Трето РУ-ОД на МВР-Варна, в който участвал и св.Х..Тъй като жалбоподателят не ползвал обезопасителен колан по време на управление на автомобила, полицейските служители предприели проверка, в хода на която се установило, че М. не може да представи документ за самоличност, тъй като не носи такъв.Жалбоподателят заявил на полицейските служители, че живее на съответното място и че личната му карта се намира в дома му.Св. Т. също не представила документ за самоличност, като заявила, че е забравила личната си карта в дома си.На место не били установени други лица, с документи за самоличност, които да удостоверят самоличността на жалбоподателя, поради което бил подаден сигнал в ПУ-Владиславово и на место пристигнал втори екип в който участвали ответникът И. и св.М.- началник на ПУ-Владиславово.Тъй като самоличността на жалбоподателя М. не могла да се установи, същият бил задържан с помощни средства и отведен в Трето РУ-ОД на МВР-Варна за установяване на самоличността му, а детето било поверено на грижите на св.Т., тъй като жалбоподателя М. не позволил да бъде уведомена неговата майка.След оформяне на документите за задържането му и след като самоличността на жалбоподателя М. била установена и същият дал сведение пред полицейските служители, жалбоподателят бил освободен.
Съдът напълно кредитира показанията на свидетелите М. и Х., тъй като същите са последователни, непротиворечиви и кореспондиращи с писмените доказателства по делото.
Съдът не кредитира показанията на св.Т. единствено в частта, в която същата сочи, че полицейските служители не са изисквали от нея документ за самоличност, че жалбоподателя е помолил да бъде уведомена майката на детето му и че въпреки влошеното здравословно състояние на жалбоподателя не му е била предоставена вода, тъй като в тази им част показанията на свидетелката не кореспондират както с гласните доказателства по делото- показанията на св.Х., така и със съдържанието на попълнената лично от жалбоподателя декларация, че не желае да бъде информирано лице за неговото задържане и не желае преглед от лекар. В останалата част съдът кредитира показанията на св.Т., тъй като същите са последователни, непротиворечиви и кореспондиращи с всички кредитирани от съда доказателства.
Съдът кредитира и писмените доказателства по делото, тъй като същите са непротиворечиви и взаимно допълващи се.
Гореописаното се установява от приобщените материали по делото- от показанията на свидетелите М., Х. и Т., дадени в съдебно заседание, в кредитираните от съда части, докладни записки, заповед за задържане, декларация, протокол за личен обиск, и от останалите приети по делото писмени доказателства.
Предвид гореустановеното, с оглед извършената служебна проверка и наведените възражения, съдът достигна до следните правни изводи:
По валидността на акта:
Заповедта е издадена от компетентно лице съгласнто ангажираните по делрото доказателства.Същата е издадена в изискуемата от закона писмена форма и от компетентен орган – разузнавач V степен в група Участък-Владиславово към Трето РУ-ОД на МВР-Варна, представляващ полицейски орган по смисъла на чл. 57 от ЗМВР, осъществяващ охранителна дейност по чл. 6, ал.1, т.2 от ЗМВР и притежаващ качеството полицейски орган по чл. 72 от ЗМВР.
Предвид горното, съдът намира, че оспорения акт не страда от пороци водещи до неговата нищожност.
По процесуалната законосъобразност на акта:
Съдът намира за основателни възраженията на жалбоподателя за допуснати в хода на дисциплинарното производство съществени процесуални нарушения.
Съгласно чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България /КРБ/ всеки има право на лична свобода и неприкосновеност. Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 КРБ никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед или обиск или на друго посегателство върху личната неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон. Съгласно чл. 30, ал. 3, изр. 1 КРБ единствено и само в изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт.
В срок от 24 часа от задържането органът на съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност, постановява чл. 30, ал. 3, изр. 2 КРБ.
Съгласно член 5, § 1, изр. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон на Народното събрание от 31 юли 1992 г. /ДВ, бр. 66 от 1992 г. /, в сила за Република България от 7 септември 1992 г.
/"Европейска конвенция за правата на човека" – ЕКПЧ/ всеки има право на свобода и сигурност. Тази разпоредба защита физическата свобода на лицето, която Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ разглежда заедно с правата по чл. 2, чл. 3 и чл. 4 ЕКПЧ като първите по степен сред основните права, които защитават физическата сигурност на лицето /решение на ЕСПЧ от 03.10.2006 г. делото на M. v UK, жалба № 543/03 - § 30/.
Всички видове лишаване от свобода от държавата са предмет на чл. 5 ЕКПЧ, а защитеното от разпоредбата право на свобода и сигурност се прилага за всеки. След прогласяването му и за да го гарантира, член 5, § 1, изр. 2 ЕКПЧ постановява, че никой не може да бъде лишен от свобода освен в изрично посочените в б. "а" - б.
"f" случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона. В юриспруденцията на ЕСПЧ трайно са изведени няколко стандарта при закрилата на това право. Първият е изчерпателност на изключенията по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ, чието тълкуване трябва да е задължително стриктно, а разширителните обосновки при приложението им са недопустими /решение на ЕСПЧ от 22.02.1989 г. по дело C. v I., жалба № 11152/84 - § 41/. Целта е да се гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода на основание, което не е предвидено в конвенцията.
Вторият е законност на лишаването от свобода по националния закон, както от процесуална, така от материалноправна страна, и придържане към принципа за върховенството на закона /решение на ЕСПЧ от 24.10.1979 г. по делото W. v. N., жалба № 6301/73 - § 37 - § 39/. При съблюдаване на този фундаментален за всяко едно демократично общество принцип, лишаване от свобода, което е произволно, не може да е законно /решение на ЕСПЧ от 21.02.1976 г. по делото G. v. UK, жалба № 4451/75-§ 34/. За целта член 5, § 2 - § 5 ЕКПЧ гарантират сбор от материалноправни права, свеждащи до минимум рисковете от произвол при лишаване от свобода. Такова е правото по член 5, § 2 ЕКПЧ задържаното лице незабавно да бъде уведомено за основанията за ареста си при задължение на държавата чрез компетентния национален орган да обоснове всяко лишаване от свобода на всеки един етап.
Разпечатката съдържа 38 от 62 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1af05f23-7746-4cc8-b748-fa668ca0c37f