Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 970 от 06.07.2020, Районен съд - Варна

Съд
Районен съд - Варна
Дело
Административно наказателно дело 1803/2020
Вид
Решение № 970
Подписан
06.07.2020
В сила
01.10.2020
Състав
ВАЛЯ ИЛИЕВА ЦУЦАКОВА НАНКОВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 143, ал. 1 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 145 и сл. · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 146, т. 2 и т. 4 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 146, т. 2 и т. 4 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 168 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 2, ал. 1 · Административнопроцесуален кодекс
  • член 5 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 59, ал. 1 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 59, ал. 2, т. 5 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 57 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 6, ал.1, т.2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл.70 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 72 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 72, ал. 1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 72, ал.1, т.4 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 72, ал.4 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 74, ал. 1, т. 2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 74, ал. 2, т. 2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 74, ал. 6 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 30, ал. 1 · Конституция на Република България
  • чл. 30, ал. 2 · Конституция на Република България
  • чл. 30, ал. 3, изр. 1 · Конституция на Република България

Р Е Ш Е Н И Е

№…….. 2020 година гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД -

ПЕТНАДЕСЕТИ наказателен състав в публичното съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

СЪДИЯ при ВРС:ВАЛЯ ЦУЦАКОВА при секретаря РАДОСТИНА ИВАНОВА, като разгледа докладваното от съдията НАХД № 1803 по описа на ВРС за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 72, ал.4 от ЗМВР.

Образувано е по жалба на Л.М.М., чрез пълномощника си адв. М. М., против Заповед № 439зз-409/22.04.2020 г. на инспектор от Трето РУ при ОД на МВР-Варна – И.И., с която на основание чл. 72, ал.1, т.4 от ЗМВР е разпоредено задържането му за срок от 24 часа.

С жалбата се изразява становище, че процесната заповед е незаконосъобразна, издадена в нарушение на материалния закон и не съответства с целта на закона.Не се оспорва фактът, че по време на проверката жалбоподателят не е могъл да представи лична карта, тъй като същата не е била в него, но твърди, че се е намирал пред дома си и не е имало пречка да вземе документа и да го предостави на полицейските служители, но въпреки това са му били поставени белезници и е бил претърсен, а в последствие и задържан в Трето РУ-ОД на МВР-Варна.Сочи се, че малолетното дете на жалбоподателя е останало на мястото на проверката с лице, което не е от семейството, акцентира се върху липсата на фактически основания за задържането в процесната заповед и наличие единствено на визирано правно основание и се излагат аргументи за немотивираност на съответния административен акт и ограничаване възможността задържаният да разбере какво е конкретното основание за задържането му.С жалбата се твърди, че са били нарушени административно производствените правила и че заповедта е издадена в противоречие на материалния закон, като се излагат аргументи, че е съществувала възможност за установяване самоличността на жалбоподателя чрез някой от способите, визирани от ЗМВР и в заключение се иска отмяна на обжалваната заповед, както и присъждане на направените по делото разноски.

В първо съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и с адв.М., надлежно упълномощена и приета от съда, която поддържа жалбата, ангажира доказателства в подкрепа на същата, а в хода на делото по същество процесуалният представител отново излага аргументи в подкрепа на становището си, че издадената заповед е в несъответствие със закона, тъй като в същата липсват фактическите основания за нейното издаване.Отново се твърди, че в конкретния случай е имало възможност да бъде установена самоличността на жалбоподателя и че не са спазени всички изисквания на чл.70 от ЗМВР и се иска отмяна на заповедта и присъждане на направените по делото разноски.

Процесуалния представител на ответника И. Н. И.- гл.ю.к.Г.., оспорва жалбата и моли оспорваният административен акт да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен, аргументира наличие на материално правните предпоставки за издаването на заповедта, тъй като жалбоподателят не е разполагал с лична карта и не е имало друга възможност самоличността му да бъде установена.Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски с възражение за прекомерност на хонорара на процесуалния представител на жалбоподателя..

След преценка възраженията и становищата на страните, събраните по делото доказателства и действащата и приложима нормативна уредба, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

По допустимостта:

Оспорената заповед е връчена на жалбоподателя на датата на издаването й /22.04.2020г./, като жалба против нея е подадена на 07.05.2020г.- първият работен ден след 06.05.2020г.Следователно същата е депозирана в законоустановения срок, пред надлежния съд и от легитимирано лице при наличието на правен интерес, поради което се явява допустима за разглеждане.

По основателността:

Със

Заповед за задържане на лице № 439зз-409/22.04.2020г. е наредено задържане на Л.М.М. ЕГН **********, за срок от 24 часа на основание чл. 72, ал.1, т.4 от ЗМВР.Според съдържанието на заповедта, задържането е станало на 22.04.20г. в 16,00ч., като в заповедта не е отразено къде точно е задържан.. Заповедта е подписана от нейния издател – инспектор при Трето РУ към ОД на МВР-Варна – И.И. и от задържаното лице. М. е подписал декларация, с която е удостоверил, че е запознат с посочените в нея права, както и че не желае да ползва адвокат по негов избор и за негова сметка или служебно назначен такъв по ЗПП; Няма медицински проблеми и не желае медицински преглед; Не желае член на неговото семейство или друго лице да бъдат уведомени за задържането.

Удостоверил е, че няма нужда от специална хранителна диета и е запознат с правото му на свиждане и получаване на пратки. Заедно с това на лицето е извършен личен обиск, за което е съставен протокол от същата дата, видно от който от същия не са били иззети вещи.

На същата дата- 22.04.2020г. жалбоподателят е подписал даденото от него сведение, не касаещо проверката от страна на полицейските служители, след което в 17,10ч. на 22.04.2020г. М. е бил освободен.

На 07.05.2020г. постъпила жалбата срещу заповедта за задържането на М., след което са били изготвени докладни записки от ответника И. и от св. Х., в които били отразени обстоятелствата, касаещи задържането на жалбоподателя.

В хода на съдебното производство от събраните по делото гласни и писмени доказателства се установи, че на 22.04.2020г., жалбоподателят М., управлявайки т.а. „Ситроен Берлинго“ с рег.№ В 6832ВТ се прибирал в дома си, като в автомобила му пътували св.Т., с която М. бил във фактическо съжителство и малолетното дете на жалбоподателя.Около 15,50ч. жалбоподателят паркирал управлявания от него лек автомобил пред бл.53 в жк“Вл. Варненчик“ вх.1, където живеел.В близост до дома на М. се намирал полицейски екип от Трето РУ-ОД на МВР-Варна, в който участвал и св.Х..Тъй като жалбоподателят не ползвал обезопасителен колан по време на управление на автомобила, полицейските служители предприели проверка, в хода на която се установило, че М. не може да представи документ за самоличност, тъй като не носи такъв.Жалбоподателят заявил на полицейските служители, че живее на съответното място и че личната му карта се намира в дома му.Св. Т. също не представила документ за самоличност, като заявила, че е забравила личната си карта в дома си.На место не били установени други лица, с документи за самоличност, които да удостоверят самоличността на жалбоподателя, поради което бил подаден сигнал в ПУ-Владиславово и на место пристигнал втори екип в който участвали ответникът И. и св.М.- началник на ПУ-Владиславово.Тъй като самоличността на жалбоподателя М. не могла да се установи, същият бил задържан с помощни средства и отведен в Трето РУ-ОД на МВР-Варна за установяване на самоличността му, а детето било поверено на грижите на св.Т., тъй като жалбоподателя М. не позволил да бъде уведомена неговата майка.След оформяне на документите за задържането му и след като самоличността на жалбоподателя М. била установена и същият дал сведение пред полицейските служители, жалбоподателят бил освободен.

Съдът напълно кредитира показанията на свидетелите М. и Х., тъй като същите са последователни, непротиворечиви и кореспондиращи с писмените доказателства по делото.

Съдът не кредитира показанията на св.Т. единствено в частта, в която същата сочи, че полицейските служители не са изисквали от нея документ за самоличност, че жалбоподателя е помолил да бъде уведомена майката на детето му и че въпреки влошеното здравословно състояние на жалбоподателя не му е била предоставена вода, тъй като в тази им част показанията на свидетелката не кореспондират както с гласните доказателства по делото- показанията на св.Х., така и със съдържанието на попълнената лично от жалбоподателя декларация, че не желае да бъде информирано лице за неговото задържане и не желае преглед от лекар. В останалата част съдът кредитира показанията на св.Т., тъй като същите са последователни, непротиворечиви и кореспондиращи с всички кредитирани от съда доказателства.

Съдът кредитира и писмените доказателства по делото, тъй като същите са непротиворечиви и взаимно допълващи се.

Гореописаното се установява от приобщените материали по делото- от показанията на свидетелите М., Х. и Т., дадени в съдебно заседание, в кредитираните от съда части, докладни записки, заповед за задържане, декларация, протокол за личен обиск, и от останалите приети по делото писмени доказателства.

Предвид гореустановеното, с оглед извършената служебна проверка и наведените възражения, съдът достигна до следните правни изводи:

По валидността на акта:

Заповедта е издадена от компетентно лице съгласнто ангажираните по делрото доказателства.Същата е издадена в изискуемата от закона писмена форма и от компетентен орган – разузнавач V степен в група Участък-Владиславово към Трето РУ-ОД на МВР-Варна, представляващ полицейски орган по смисъла на чл. 57 от ЗМВР, осъществяващ охранителна дейност по чл. 6, ал.1, т.2 от ЗМВР и притежаващ качеството полицейски орган по чл. 72 от ЗМВР.

Предвид горното, съдът намира, че оспорения акт не страда от пороци водещи до неговата нищожност.

По процесуалната законосъобразност на акта:

Съдът намира за основателни възраженията на жалбоподателя за допуснати в хода на дисциплинарното производство съществени процесуални нарушения.

Съгласно чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България /КРБ/ всеки има право на лична свобода и неприкосновеност. Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 КРБ никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед или обиск или на друго посегателство върху личната неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон. Съгласно чл. 30, ал. 3, изр. 1 КРБ единствено и само в изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт.

В срок от 24 часа от задържането органът на съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност, постановява чл. 30, ал. 3, изр. 2 КРБ.

Съгласно член 5, § 1, изр. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон на Народното събрание от 31 юли 1992 г. /ДВ, бр. 66 от 1992 г. /, в сила за Република България от 7 септември 1992 г.

/"Европейска конвенция за правата на човека" – ЕКПЧ/ всеки има право на свобода и сигурност. Тази разпоредба защита физическата свобода на лицето, която Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ разглежда заедно с правата по чл. 2, чл. 3 и чл. 4 ЕКПЧ като първите по степен сред основните права, които защитават физическата сигурност на лицето /решение на ЕСПЧ от 03.10.2006 г. делото на M. v UK, жалба № 543/03 - § 30/.

Всички видове лишаване от свобода от държавата са предмет на чл. 5 ЕКПЧ, а защитеното от разпоредбата право на свобода и сигурност се прилага за всеки. След прогласяването му и за да го гарантира, член 5, § 1, изр. 2 ЕКПЧ постановява, че никой не може да бъде лишен от свобода освен в изрично посочените в б. "а" - б.

"f" случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона. В юриспруденцията на ЕСПЧ трайно са изведени няколко стандарта при закрилата на това право. Първият е изчерпателност на изключенията по член 5, § 1, изр. 2, б. "а" – б. "f" ЕКПЧ, чието тълкуване трябва да е задължително стриктно, а разширителните обосновки при приложението им са недопустими /решение на ЕСПЧ от 22.02.1989 г. по дело C. v I., жалба № 11152/84 - § 41/. Целта е да се гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода на основание, което не е предвидено в конвенцията.

Вторият е законност на лишаването от свобода по националния закон, както от процесуална, така от материалноправна страна, и придържане към принципа за върховенството на закона /решение на ЕСПЧ от 24.10.1979 г. по делото W. v. N., жалба № 6301/73 - § 37 - § 39/. При съблюдаване на този фундаментален за всяко едно демократично общество принцип, лишаване от свобода, което е произволно, не може да е законно /решение на ЕСПЧ от 21.02.1976 г. по делото G. v. UK, жалба № 4451/75-§ 34/. За целта член 5, § 2 - § 5 ЕКПЧ гарантират сбор от материалноправни права, свеждащи до минимум рисковете от произвол при лишаване от свобода. Такова е правото по член 5, § 2 ЕКПЧ задържаното лице незабавно да бъде уведомено за основанията за ареста си при задължение на държавата чрез компетентния национален орган да обоснове всяко лишаване от свобода на всеки един етап.