Решение № 261384 от 08.10.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№……….…/…………..

Гр.

София, 08.10.2021г.

Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА при участието на секретаря ИРЕНА АПОСТОЛОВА като разгледа докладваното от съдията т.д.№ 275 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 240 ал.1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът

„О.Т.“ ООД твърди, че на 26.03.2012г. сключил като заемодател с ответника „К.“ ЕООД като заемополучател договор, по силата на който му предоставил сумата от 100 000 лв. Сочи, че в договора е допусната техническа грешка в изписването на наименованието на заемодателя, но всички други идентификационни данни на дружеството-заемодател съвпадат с вписаните в Търговския регистър, с оглед на което няма съмнение относно идентификацията на заемодателя по аргумент от чл. 23, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ. Поддържа, че в чл. 5 на договора е уговорено, че за предоставените по договора заемни средства Заемополучателят заплаща на Заемодателя възнаградителна лихва в размер на 0,7 % (нула цяло и седем върху сто) на месец, или 8,4 % (осем цяло и четири върху сто) на годишна база, като размерът на лихвата се определя пропорционално за изтеклия срок и неиздължения размер на главницата. Твърди, че сумата е предоставена по банков път на 27.03.2012г., но заемът не е върнат от „К.“ ЕООД в уговорения срок. Поддържа, че със Споразумение към Договор за заем от 26.03.2012 г. с нотариална заверка на подписа на Р.И.с peг. № 1503/2016 г., по описа на нотариус А.Г., нотариус с район CPC, страните са се съгласили, че заемополучателят не е върнал получената главница и дължимата лихва към 31.12.2015г. е в размер на 22 536,99 лв. Уговорили са заплащането на сумите на месечни вноски с падеж от 30.11.2016г. до 01.06.2017г., всяка в размер на 15 000 лв. и първите с лихва 3 500 лв., а последната в размер на 1536,99 лв. – лихва. Твърди, че нищо не е платено, поради което претендира осъждането на ответника да му заплати сумата от 100 000 лв. – главница по договора за заем и споразумението, на основание чл. 240 ал.2 от ЗЗД сумата от 25 200 лева, представляваща възнаградителна лихва в размер на 8,4 % на годишна база, дължима на основание чл. 5 от Договора, за периода от последните 3 години, считано до датата на предявяване на настоящата искова молба (12.02.2018 г. - 12.02.2021 г.), както и на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 38154,27 лева, която представлява мораторна лихва върху вземането за главницата и възнаградителната лихва - 125 200 лева, за периода от последните 3 години, считано до датата на предявяване на настоящата искова молба (12.02.2018 г. - 12.02.2021 г. В допълнителната искова молба оспорва доводите за изтекла погасителна давност, заявени от ответника, като твърди, че кратката 3-годишна погасителна давност по чл. 111, буква „б“ и буква „в“ не намира приложение по отношение на главницата, позовавайки се на т. 2 на Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2 от 2010 г., ОСГТК на ВКС, че престациите за dare на длъжника, при наличието на сключен договор за банков кредит, представляват задължение за неделимо плащане. Сочи, че лихвите са търсени само за тригодишен период. Твърди, че оспорването на размера на вземането по аргумент от констатирано несъответствие с договорения погасителен план, е неоснователно, тъй като това се дължи изцяло на техническа грешка. Заявява уточнение на обстоятелствената част на исковата молба, а именно погасителния план да се чете както е посочен. Счита, че мораторна лихва се дължи на общо основание, както и че тя е предявена в законоустановения размер и не се явява нито прекомерна, нито в противоречие с добрите нрави, като тя няма функция на неустойка и не би могла да бъде нищожна поради противоречие с добрите нрави, нито би могла да води до неоснователно обогатяване, а и е претенция между търговци, по търговска сделка. В хода на производството поддържа претенцията си чрез процесуалния си представител – адв. Василева като претендира и присъждане на направените разноски по списък.

Ответникът „К.“ ЕООД оспорва исковете по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 23.04.2021г. и допълнителния отговор от 08.07.2021г., като твърди, че е изтекла погасителната давност на основанията, посочени в чл. 111, б.“б“ и б.“в“ от ЗЗД.

Твърди, че описаните суми по исковата молба не отговаряли на тези по споразумението. Поддържа, че при изчисляване на срока на погасителната давност, съгласно цитираното и приложено споразумение от 27.04.2016г., първата вноска от 15 000 лв. - главница и 3500 лв.- лихви, е била с падеж 30.11.2016г. и съгласно условията, на цитираната по-горе т.З от споразумението, вземнето е станало изискуемо в цялост от следващия ден, т.е. на 01.12.2016 г., като до датата на подаване на исковата молба - 12.02.2021г. са изминали почти 4 години и 2 месеца, т.е налице са условията на чл. 111, букви „б“ и „в“, от ЗЗД и цялото вземане се е погасило по давност. По претенцията за мораторна лихва, счита, че макар и теоретично допустима от закона при наличие на изрично уговорени по размер лихви, то нейното предявяване е прекомерно и противоречи на добрите нрави, като би представлявала неоснователно обогатяване на ищеца. С оглед изложеното считал, че искът бил недопустим и претендира оставянето му без разглеждане и прекратяване на производството. В допълнителния отговор възразява срещу доводите по ДИМ, като твърди, че Цитираното Тълкувателно решение 2 от 28.09.2011г., по тълк.д.№2 от 2010г.на ОСГТК на ВКС, се отнася за банков кредит, а не и за престация с периодично плащане, което е договорено в споразумението от 27.04.2016г. Позовава се на дефиницията по Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на понятието „периодични плащания“. Възразява и срещу доводите във връзка с мораторната лихва.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено от фактическа страна следното:

С исковата молба е представен договор от 26.03.2012г., съгласно който ищецът като заемодател е предоставил на ответника – „К.“ ЕООД като заемополучател сумата от 100 000 лв., като е уговорено превеждането й по описаната банкова сметка *** „Б.“ АД. Съгласно чл. 4 от договора, заемополучателят се е задължил да върне сумата в срок до 30.04.2012г. В чл. 5 от договора е уговорена възнаградителна лихва в размер на 0,7% на месец или 8,4% годишно. С исковата молба е представено като доказателство и преводно нареждане за кредитен превод от 27.03.2021г., с което по описаната сметка, съвпадаща с посочената в договора, е преведена сумата от 100 000 лв.

На стр. 16 от делото е представено споразумение от 27.04.2016г., което е с нотариална заверка на подписите на Р.И.и като управител от 28.07.2016г. от нотариус А.Г., съгласно което страните са установили, че по договора за заем от 26.03.2012г. ням направено погашение, поради което се дължи главницата в размер на 100 000 лв. и лихва, която към 31.12.2015г. е в размер на 22 536,99 лв. и са се споразумели за заплащане на сумата на описаните вноски от по 15 000 лв. главница и 3500 лв. с падежи, започващи от 30.11.2016г., като последната вноска с падеж – 31.05.2017г. е за 10 000 лв. – главница и 1536,99 лв.- лихва.

По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Р.Г., което се кредитира от съда като дадено обективно, безпристрастно и компетентно. Освен с документите по делото, вещото лице е проверило и се е запознало с описаната счетоводна документация, а именно: банково извлечение от разплащателната сметка на „У.Б.“ от 28.03.2012г., в което е отразен направения превод към „К.” ЕООД в размер на 100 000 лв. с основание по договор за заем от 26.03.2012 г.; баланс към 31.12.2020 г. на „О.Т.” ООД и декларация от счетоводителя В.П., че в сумата на вземанията в размер на 3 207 х.лв., отразени в счетоводния баланс е включено „Вземането” от „К.” ЕООД в размер на 100 000 лв. Според заключението на вещото лице на 27.03.2012г. е направен превод към ответника „К.“ ЕООД на сумата в размер на 100 000 лв. с основание – по договор за заем от 26.03.2012г. Експертът сочи, че възнаградителната лихва, дължима за последните три години назад от датата на исковата молба, а именно периода от 12.02.2018г. до 12.02.2021г. е в размер на 25 200 лв., като сумата е изчислена в таблицата на стр. 4 от заключението. Размерът на мораторната лихва върху вземането за главницата и възнаградителната лихва, за периода от последните три години, считано до датата на предявяване на настоящата искова молба/12.02.2018 г. до 12.02.2021 г./ е 38 151,22 лв., като начинът на изчисляването й е представен на стр. 5 и 6 от заключението.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът намира, че от събраните по делото доказателства безспорно се установи сключването на договора за паричен заем между страните по делото, по силата на който на ответника е предоставена сумата от 100 000 лв. с уговорена възнаградителна лихва от 8,4% годишно. Съдът намира, че сумата е предоставена надлежно, тъй като е представено с исковата молба преводно нареждане, което не е надлежно оспорено в срока по чл. 367 от ГПК, а последващите възражения по реда на чл. 193 от ГПК са преклудирани. От същото се установява превод на посочената сума с основание договора за заем. Независимо от горното получаването на сумата се установява и от представеното споразумение с нотариална заверка на подписите на Р.И.лично и като управител на ответника от 28.07.2016г., с което се признава получаване на сумата по договора за заем и се признава размера на задължението към онзи момент. Следователно предаването на сумата по договора за заем, който е реален такъв, се установява не само от представеното преводно нареждане, но и от изричното изявление на ответника, което е направено с утежнена форма, а именно нотариална заверка на подписа и с което той признава неблагоприятния за него факт, а именно дължимостта на главница в размер на 100 000 лв. към горепосочената дата и описаната лихва. До становището от ответника от 27.09.2021г. последният не е оспорвал получаването на заемната сума, а едва с него е заявил възражения срещу преводното нареждане, които са преклудирани, но и съдът намира, че с оглед горепосочените доказателства и изричното признание за дължимост на главницата по заема по споразумението, са и неоснователни. С решение № 174/23.07.2010 г. по гр. дело № 5002/2008 г. на ВКС IV г.о., постановено по чл. 290 ГПК е прието, че договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласие за сделката, независимо от формата на волеизявленията. В същата насока е разрешението на правния въпрос с решение № 1023/05.11.2008 г. по гр. дело № 39/2008 г. на ВКС III г.о., постановено по реда на ГПК (отм.), но в конкретния случая с оглед гореизложените доводи съдът намира, че сумата по сключения договор за заем е предоставена на 27.03.2012г. и това се установява не само от преводното нареждане, но и от изричното изявление на ответника, признаващо горното по споразумението от 27.04.2016г., което изявление на законния представител на ответника е с нотариална заверка и съдържа признание на неизгодния за него факт, че е получена сумата по заема, поради което е налице валидно възникнало правоотношение за връщане на получената в заем сума по сключения договор.

По отношение на възраженията на ответника, че вземането на ищеца е погасено по давност, съдът намира следното:

Съгласно сключения договор падежът на задължението за връщане на заетата сума е първоначално уговорен в чл. 4 - до 30.04.2012г. Със споразумението от 27.04.2016г., което е с нотариална заверка на подписите от 28.07.2016г., е признато задължението и е уговорен нов погасителен план – на части от главница и лихва, като крайният падеж е 31.05.2017г. Всяка от описаните вноски, първите за главница в размер на 15 000 лв. и лихви в размер на 3500 лв. са с падежни дати, считано от 30.11.2016г. до 31.05.2017г. Съдът не споделя доводите на ответника, че уговарянето на разсрочване на заема на вноски по споразумението от 2016г. превръща задължението за връщане на заемната сума в периодично такова и че за него е приложима кратката тригодишна давност. В тази насока следва да се отчете установената съдебна практика на ВКС, че договореното от съконтрахентите връщане на дадената в заем сума на вноски, съобразно приетия помежду им погасителен план не превръща задължението в периодично, поради което погасяването му настъпва с изтичане на общия петгодишен срок, след възникването му, установен в чл. 110 ЗЗД.