Решение № 2639 от 12.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2639 гр. София, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20241110174405 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба, уточнена с молба от 16.01.2025 г., подадена от С. Х. Ч., чрез адв. Б., срещу „..“ ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителен иск по чл. 26, ал.

1, пр. 1 ЗЗД вр. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, за прогласяване на нищожността на договор за револвиращ заем № ../03.11.2010 г., поради неравноправния му характер, евентуално поради накърняване на добрите нрави, както и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл.

1 ЗЗД за сумата от 1,00 лв., представляваща получено без основание от ответника плащане по договор за револвиращ заем № ../03.11.2010 г. При условията на евентуалност е предявен отрицателен установителен иск по чл.

124, ал. 1, пр. 3 ГПК с искане да бъде признато за установено, че ищцата не дължи на дружеството сумата от 10 851,17 лв., формирана като сбор от 3000 лв. за главница и 7851,17 лв. за лихва по договор за револвиращ заем № ../03.11.2010 г., поради погасяването им по давност.

Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че на 03.11.2010 г. сключила с ответника договор за револвиращ заем № .., по силата на който дружеството й предоставило в заем сумата от 3000 лв., при фиксиран ГЛП от 115,27% и ГПР в размер на 188,07%. Счита, че процесният 1 договор е нищожен поради наличието на неравноправни клаузи. Излага доводи, че уговорените ГЛП и ГПР са прекомерни по размер, поради което накърняват добрите нрави. Отбелязва липсата на яснота относно механизма за формиране на ГПР по кредита. Твърди, че заплатените от нея суми за погасяване на задълженията по договора са получени от ответника без основание. При условията на евентуалност, сочи че задълженията за периода от 20.11.2013 г. до 23.08.2024 г. са погасени по давност. Счита, че не дължи на ответника вземания, надвишаващи стойността на главницата от 3000 лв., а именно - 7851,17 лв. за лихва по договора. Моли съда да прогласи нищожността на процесния договор за заем, да признае недължимостта на сумата от 7851,17 лв., както и да осъди ответника да й заплати сумата от 1 лв., представляваща получено без основание плащане по договора, с което дружеството се е обогатило неоснователно за нейна сметка. При условията на евентуалност моли съда да признае за установено, че не дължи на ответника сумата в общ размер на 10 851,17 лв. поради погасяване на вземането по давност. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който взема становище за неоснователност и недоказаност на предявените искове. Потвърждава, че е страна по сключен с ищцата договор за револвиращ заем № ../03.11.2010 г. Оспорва твърденията на ищцата относно недействителността на процесния договор за заем, както и наличието на неравноправни клаузи. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираното вземане за неоснователно обогатяване. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните е отделено обстоятелството че помежду им е налице облигационно отношение по договор за револвиращ заем № ../03.11.2010 г. Установява се от представените по делото доказателства/ договор за револвиращ заем, погасителен план, общи условия към него на лист 5-9, /, че между страните е сключен договор за кредит, по силата на който дружеството- ответник 2 предоставило на ищцата в заем сумата от 3000 лв., при фиксиран ГЛП от 115,27% и ГПР в размер на 188,07%. Не се спори между страните, че заемната сума е получена от ищцата.

По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.

3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че, когато договорът за е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 143 и чл. 146 ал. 1 ЗЗП, нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Съобразно константната практиката на ВКС, обективирана в решение № 98/17 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и 3 поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (така чл. 146, ал. 2 ЗЗП), като съгласно чл. 146 ал. 4 от ЗЗП, тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца.

В настоящия случай, и с оглед представените общи условия към Договора за револвиращ заем, презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена. По делото не са ангажирани доказателства потребителят да е могъл да изрази становище по съдържанието на договора, вкл. по клаузите на точки 3(Промени в ГПР по ДРЗ) и 4 (Годишен процент на разходите/Договорно възнаграждение) от Общите условия, и както да е имал възможност да повлияе върху нея. Няма данни по делото да е предоставена информация какво се включва в ГПР, нито по какъв начин е формиран размера им.

Уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 115,27% годишно противоречи на добрите нрави. Ограничението на свободата на волята на страните са именно добрите нрави, които са неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта, добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.

Основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В конкретния случай, уговореният лихвен процент надхвърля 10 пъти законната лихва, която е приета за периода на действие на договора, което представлява нарушение на добрите нрави.

Договорът за заем е сключен при нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т.

10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

4

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставена от разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази пар. 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г относно договорите за потребителските кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ ЕО. Съгласно Съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание на фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определен по еднакъв начин навсякъде в Общността. В тази насока и в Съображение 24 от същата Директива е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не. Според Съображение 31 от Директивата за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и 5 ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднакво нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от възможността за преценка относно действителния размер на ГПР, което право Директивата и ЗПК целят да му признаят и гарантират. Както бе посочено погоре, в настоящия случай е налице посочване само на цифровата величина на ГПР, която не обезпечава получаването на каквато и да е информация относно вида, размера и компонентите, включени в годишния процент на разходите.

С оглед всичко изложено по-горе, съдът приема, че не са спазени посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви (вкл. Договорна лихва и лихва за забава) или други разходи. С оглед всичко изложено, на връщане подлежи само чистата стойност на заема – сумата от 3000 лв. Ответникът е признал погасяването на задължението за главница.