Решение № 1365 от 26.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1365 гр. Пловдив, 26.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Цветина Ил. Косева - Червенкова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20235330103851 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „Сити Кеш“ ООД срещу Р. Е. Т., с която са предявени обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 600 лева- главница, дължима по Договор за паричен заем „Кредирект“ № ********************, сключен между страните; сумата от 241, 02 лева – договорна лихва за периода от 27.06.2021 г. до 27.12.2022 г.; сумата от 108, 62 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.09.2021 г. до 01.12.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 30.12.2022 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 32/ 03.01.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 19049/ 2022 г., по описа на Районен съд- Пловдив, I- ви гр. с-в.

С исковата молба ищецът твърди, че между него в качеството на заемодател и ответникът, в качеството на заемател, бил сключен Договор за паричен заем „Кредирект“ № ******************** По силата на цитирания договор, ответникът усвоил сумата от 600 лв., която следвало да бъде върната, ведно с договорената възнаградителна лихва и други акцесорни вземания на 18 месечни вноски до дата 27.12.2022г. Длъжникът е преустановил плащанията по договора, като към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда всички вземания по същия са падежирали. Поддържа се, че длъжникът не е изпълнил точно задължението си по кредитното правоотношение, поради което дължи освен главницата и договорната лихва, така също и мораторна лихва в горепосочения размер. Предвид изложеното, моли се така предявените искове да бъдат уважени. Претендират се сторените разноски.

Извън срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, който съдът цени като становище по същество на исковата претенция. Оспорва се валидността на 1 сключения договор. Излага се становище в насока желание на ответника да сключи споразумение с ищеца за доброволно уреждане на спора, предмет на настоящото производство.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С доклада по делото е отделено като безспорно, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Сити Кеш“ ООД като заемодател и Р. Е. Т. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем „Кредирект“ № ******************** / л. 5- 10 /, по силата на който ответникът е усвоил сума в размер от 600 лв. В тази връзка, съдът приема, че ответникът не оспорва по същество усвояването на сумата за главница, доколкото с подаденото извън срока по чл. 131 ГПК становище изрично изразява готовност да сключи споразумение с ищеца. Предвид това, съдът приема, че със становището по исковата претенция, ответникът оспорва валидността на кредитното правоотношение, но не и усвояването на сумата в размер от 600 лв.

Отразеният в договора за кредит фиксиран годишен лихвен процент е 40, 05%, годишният процент на разходите е 48, 15 %, а задължението следва да се погаси на 18 месечни вноски до 27.12.2022г. Съобразно чл. 6.1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител ( едно или две физически лица ) или 2) банкова гаранция.

Поръчителите следва да отговарят на установените в чл. 33 от Общите условия на ищеца ( същите фигурират в кориците на заповедното производство ) кумулативно поставени условия, а именно: да имат осигурителен доход общо в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не за заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 6.2 от Договора за кредит, в тежест на длъжника се възлага задължението да заплати на кредитора неустойка в размер от 1210, 98 лв., която кредиторът е разсрочил в погасителния план към Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска /л. 5 от делото /.

Съобразно отразеното в чл. 5 от договора за кредит, при формиране на приложимия към договора ГПР, не е включено вземането за неустойка (изрично е посочено, че не се включват възможните разходи, свързани с неизпълнение на договорните задължения ).

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" ООД като заемодател и Р. Е. Т. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 600 лв., която сума е усвоена от ответника- длъжник. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или 2 други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съдът следи служебно за нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства;

2.) е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави – в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна клауза- в тази връзка Решение на СЕС от 30.06.2022г. по дело С- 170/ 21 и Определение на СЕС от 17.01.2023г. по дело С- 379/ 21.

При осъществена самостоятелна преценка, съдът счита, че процесният договор за заем страда от пороци, налагащи извод за неговата недействителност. Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съобразно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая не е спазено изискването да се посочи действителния размер на ГПР- от прочита на чл. 5 от договора се кредит се изяснява, че при формиране на ГПР е взето предвид единствено вземането за възнаградителна лихва, но не и това за неустойка в размер от 1210, 98 лв.

Непосочването на действителния размер на ГПР по договора, предвид недобросъвестното поведение на кредитора следва да се окачестви като пълна липса на този реквизит в процесния договор за кредит. В конкретния случай, съобразно чл. 6.2 от договора, кредиторът изисква заплащането на сума в размер от 1210, 98 лв. неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение.

Разпоредбата на чл. 6.1 от Договора, вр. чл. 33, ал. 1 от Общите условия към него, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер на цялото задължение по договора за кредит. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които клаузите на чл. 6 от Договора, вр. чл. 33, ал. 1 от Общите условия възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 600 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели единствено да капитализира допълнителен приход. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към разходите по кредита, като по този начин директно нарушава нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и едновременно с това се стреми да заобиколи нормата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият 3 кредитор, в погасителния план към Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Това следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Отделно от гореизложеното, с установяването в тежест на длъжника да заплати „неустойка“ при неосигуряване на обезпечение на вземанията на кредитора по договора, се прехвърля изцяло върху заемателя рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).

Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Последното обстоятелство е особено значимо, тъй като в процесния случай, в чл. 3. 10 от Договора е посочено, че общата сума, която потребителят ще заплати в края на договора е 841, 02 лв. Тази стойност обаче, не съответства на реалните разходи по договора, тъй като в нея не е включено вземането по чл. 6.2 от договора ( което, както вече бе посочено представлява скрито възнаграждение, което кредиторът условно е обозначил като „неустойка“ ). Този недобросъвестен подход на кредитора се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, който не съответства и на действителния такъв, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Това от своя страна води до цялостна недействителност на договора за кредит ( в тази връзка – постановеното по т. 2 от диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑ 714/ 22, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд ). Целта е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база. Отделно от гореизложеното, ярко впечатление оставя и обстоятелството, че вземането на кредитора за „неустойка“, е повече от чистата стойност на усвоения финансов ресурс ( предоставената сума е 600 лв., а вземането за неустойка е 1210, 98 лв. ). Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, което от своя страна също представлява заблуждаваща търговска практика.