Решение № 362 от 01.04.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 362 гр. София, 28.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Янк. Иванова Вранеску

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска

Дачева при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Даниела Христова Въззивно гражданско дело № 20241000500223 по описа за 2024 година

С решение № 5791 от 14.11.2023 г. постановено по гр.д. № 20221100111929 по описа за 2022 година,

Софийски градски съд е отхвърлил предявения от

С. Я. Д., ЕГН

**********, със съдебен адрес: гр. София, бул. „България“ № 111, комплекс „Ембаси суитс“, сграда Ф2, ет.1, ап. 1 - адв. Б. Ч. против “БАНКА ДСК“ АД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ № 19, отрицателен установителен иск, с искане да се приеме за установено в отношенията между страните, че ищцата, не дължина ответника сумата от 116 556, 43 лв. - главница, сумата от 49 166, 66 лв. - лихва в периода 07.04.2010 г. - 06.12.2011 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 06.03.2012 г., по гр.д. 54 189/2011 г. на СРС, 123 състав, по твърдението на ищцата, че след съдебното признаване на вземането, то е погасено по давност, на основание чл. 439 от ГПК вр. Чл.

110 от ЗЗД . С първоинстнационното решение, ищцата е осъдена да заплати на ответната банка сумата от 300 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба срещу така постановеното решение, в която ищцата излага, че спорът е останал неизяснен от правна страна. Счита, че в обжалваното решение неправилно е приложен материалния закон – чл. 117, ал.2 от ЗЗД.

Поддържа становището, че решението е постановено в противоречие с ТР № 2/26.06.2015 г.

1 постановено по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК при ВКС; ТР № 3/28.03.2023 г. постановено по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК при ВКС и ППВС № 8 от 18.11.1980 г. в сила до 26.06.215 г.

Поддържа се твърдението, че ищцата е посочила началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност и това е датата 05.04.2014 г. и до 05.04.2019 г. е изтекъл срок, в който ответникът не е извършил действие, което да прекъсне или спре срока на погасителната давност. Излага се, че първоинстнационния съд неправилно е възприел фактите, на които е придал правно значение. Отправено е искане за отмяна на решението и постановяване на акт по същество, с което искът да бъде уважен.

Ответната страна в исковото производство – Банка „ДСК“ в писмен отговор, също счита, че спорът е правен. Посочва, че във въззивната жалба е въведено ново фактическо твърдение за крайния момент на настъпване на погасителната давност. Счита, че не следва да се допуска промяна във фактическите твърдения изложени в исковата молба. Моли съда, да потвърди обжалваното решение, като съобрази, че перемцията и погатителната давност са два различни института с различни правни последици. Посочва релевантна за спора съдебна практика.

В съдебно заседание страните поддържат становищата изразени във въззивната жалба и отговора. Претендират за присъждане на разноски както следва: въззивната жалбоподателка за присъждане в полза на представляващия я адвокат, адвокатско възнаграждение в размер, определен по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА, а ответника по жалбата, който е и ответник и в исковото производството, претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

Настоящият въвзивен състав, след като съобрази процесуалната норма на чл. 269 от ГПК приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а разгледано по същество е правилно и обосновано, предвид следното:

Ищцата, в исковата молба твърди, че е изтекъл срок, в който кредиторът по съдебно признато вземане е бездействал и е настъпил правопогасяващ факт – изтекла погасителна давност. В исковата молба е посочено, че началния момент, от който започва да тече погасителната давност е 05.04.2012 г. когато е наложена възбрана върху имот собствен на длъжника. След това действие, не е извършвано друго в продължение на две години, т.е. на 06.04.2014 г. е настъпила перемция по смисъла на чл. 433, ал.1 т. 8 от ГПК. Ищецът е поддържал становището, че в периода от 05.04.2012г. до 05.04.2017 г. погасителния давностен срок не е прекъсван с действие на кредитора.

Ответната страна не оспорва фактите изложени в исковата молба, но въвежда правоизключващи възражения основани на фактически твърдения за извършени действия, с които срокът е прекъсван. Като такива посочва, следните: на 29.09.2015г. - искане за опис 2 и насрочване на публична продан на ипотекирания имот; на 08.10.2015г. - изготвена и изпратена ПДИ до длъжника, която е връчена на 12.10.2015 г.; на 12.10.2015г. в Служба по вписванията гр. Балчик е вписана възбрана с вх. per. №2445/12.10.2015г., акт 228, том 1 върху 1/3 ид. ч. от три броя ниви, находящи се в с. Църква, общ. Балчик; на 19.10.2015г. е постъпила молба с вх. №889/19.10.2015г. от Банката за извършване на опис и насрочване на публична продан на възбранените недвижими имоти; на 27.10.2015г. е извършен опис на ипотекирания в полза на „Банка ДСК“ АД недвижим имот; на 10.02.2016г. е наложен запор върху вземането на длъжника за рента до „Грийн Парк Инвест 2010“ ООД, а между 11.04.2016г. - 11.05.2016г. е протекла публична продан на ипотекирания имот; на 17.05.2016г. „Банка ДСК“ АД е депозирала молба за насрочване на нова публична продан на имота; на 18.05.2016г. била насрочена публична продан на ипотекирания имот, която да се извърши в периода от 27.06.2016г. до 27.07.2016г.; на 30.03.2017г. и 04.04.2017г. са постъпили молби от взискателя за ново насрочване на публична продан на ипотекирания недвижим имот; на 13.04.2017г. е насрочена публична продан за периода от 25.04.2017г. до 25.05.2017г.

Първоинстнационният съд е основал решението си на факта, че в релевирания от ищцата период, погасителната давност е прекъсвана с действия извършени от съдебни изпълнител, т.е. е приел правоизключващите възражения на ответната страна.

Пред настоящи съд спорът е правен и се заключва в това, че възивната инстанция следва да формира собствени мотиви по въпроса, дали действията приети като правоизключващи от първоинстнационния съд са такива, които по естеството си са годни да прекъснат давностен срок и дали с извършването им е прекъснат срока на погасителната давност. Между страните не е спорно наличието съдебно признатото вземане в размера посочен в изпълнителния лист.

Не е спорно, че е образувано изпълнително дело

№

632/2012 г. по регистъра на ЧСИ Б. и извършеното на 05.04.2012г. действие - налагане на възбрана върху ипотекирания имот, което безспорно /между страните и за съда/ прекъсва давността. Изпълнителното производство е прехвърлено на ЧСИ Н., който на 15.09.2015г. е образувал изпълнително дело № 332/2015 г. Същото прекратил на 28.01.2020 г. , на основание чл. 433, ал.1 т. 8 от ГПК. На 07.12.2020 г. образувал ново изпълнително дело № 942/2020 г.

Между страните е спорно дали действията, които са извършени от ЧСИ Н. в периода от образуване на изпълнително дело № 332/2015 г. до неговото прекратяване са прекъснали срока на погасителната давност. Ищцата, сега въззивен жалбоподател счита, че след като перемцията настъпва по право, то действията извършени от съдебен изпълнител след настъпила перемция са недействителни и не могат да прекъсват давност. С това твърдение оспорва възраженията на ответната страна, че в периода след 2015 г. действията на ЧСИ са 3 прекъсвали давността.

Погасителната давност (давностният срок) е времеви период, след изтичането на който вземането, се погасява по давност. Когато вземането е погасено по давност, длъжникът може да възрази срещу държавната принуда, която се осъществява от способите на принудително изпълнение. Спорът за това, дали вземането е погасено по давност или не е погасено по давност се решава от гражданския съд. Освен общите правила на погасителната давност, които се съдържат в разпоредбата на ЗЗД, приложими към настоящия спор са тълкувателни актове на ВС и на ВКС. От датата на съдебното признаване на паричното задължение 06.03.2012 г. до датата на предявяване на иска – 11.11.2022 г. е изтекъл значителен период от време - повече от 10 години, в който освен фактите, с което се обосновават правоизключващите възражения на ответника, следва да се съобразява и задължителната сила на тълкувателните решения.

Страните не спорят, че извършените от ЧСИ Н. действия са такива, които биха могли да прекъснат давност. Спорът е за това дали те са действителни, т.е. произвели ли са прекъсване на давността, след като са извършени по перемирано изпълнително производство. Това налага да се определи към кой момент е настъпила перемция и по двете изпълнителни дела.

Първоинстнационният съд се е позовал на задължителна съдебна практика и е приел, че независимо от изтичане двегодишен срок, в който не е извършено действие по изпълнителното дело, извършването на такова след този срок не е недействително, следователно е годно да прекъсне погасителната давност. Този извод е поставен за критичен анализ във въззивната жалба, доколкото според първоинстнационния съд, независимо дали изпълнителното производство е прекратено, когато има действие извършено от кредитора по изпълнително дело, което перемирано това действие също прекъсва давността.

С тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023г. по т.д. № 2 от 2002 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, т.е. до

26.06.2015 г.

От това тълкувателно разрешение следва, че начален момент на погасителната давност може да е само датата 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. на ВС.

Друг смисъл това тълкувателно решение не е дава, т.е. не променя константната съдебна практика, според която действието, предприето от съдебния изпълнител по искане на кредитора, което по своето естество си е годно да прекъсне давността, я прекъсва, независимо, че изпълнителното делото е прекратено по силата на закона, на основание чл.

433, ал.1 т. 8 от ГПК.

4

В ТР № 2 от 26.06.2015 г. е даден отговор на въпроса от кога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал.1, б.”д” ГПК отм.). Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.

Спорът пред въззивния съд обхваща и тълкуването на понятието „валидно изпълнително действие“.

Според въззивния жалбоподател, изпълнително действие, което е извършено след изтекъл двугодишен срок от предходно действие е невалидно, следователно не може да прекъсне погасителната давност, дори и когато действието по правното си естеството прекъсва давност. В мотивите към т. 10 от същото тълкувателно решение, ОСГТК приема, че независимо дали има или няма акт на съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнителното дело, на основание чл. 433, ал.1 т. 8 от ГПК, прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Според тълкуването, валидно е това изпълнително действие, което е извършено в срока, преди да настъпи перемция по право.

Даденото от първоинстнационният съд разрешение на спора е на основата на разбирането, че независимо от настъпилата по право перемция, ако са извършени действия, с които се прекъсва давност, давността е прекъсната. Това разбиране води до извода, че независимо дали определено действие се предприема по висящ изпълнителен процес или по такъв, който е прекратен по силата на закона, то това действие винаги прекъсва давността.