Решение № 853 от 27.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 853 гр. Пловдив, 27.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330112765 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от П. Н. Б. против „Кредит Тайм“ ЕООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата в т. 3 „Условия по заема“ от Договор за паричен заем № **** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на еднократна такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение в размер на 662,34 лева, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен Договор за паричен заем № *** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 900 лева при годишен лихвен процент в размер на 10 % и ГПР 10,34 %. В т. 3 „Условия по заема“ от договора била предвидена графа „Изготвяне на индивидуално кредитно предложение“ в размер на 662,34 лева. Посочената клауза, според ищеца, е нищожна като заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като претендираната с нея сума била прекомерна и се достигало до значителна 1 нееквивалентност на насрещните престации.

Посочената такса представлявала скрит разход по договора за кредит, поради което се счита, че следвало да бъдат включени в годишния лихвен процент и в ГПР. По този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради невключване на възнаграждението по допълнителната услуга в размера на ГПР, последният не съответствал на реалния, което представлявало заблуждаваща търговска практика. Било налице нарушение, доколкото услугата, за която се начислявала процесната такса, е свързана с управление и усвояване на кредита. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредит Тайм“ ЕООД, с който се възразява, че е нарушена местната подсъдност, доколкото ответното дружество е със седалище в гр. София, като изборната такава по чл. 113 ГПК била приложима в случаите, когато ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В конкретния случай ищецът нямал качеството на потребител, доколкото не било налице висящ, неприключен договор между страните. На следващо място, изразява се становище за недопустимост на предявената претенция поради нейната нередовност – непредставяне на данни за банкова сметка на ищеца и несъответствие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба. Иска се отхвърляне на предявените искови претенции. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От събраните по делото писмени доказателства се изяснява, че между страните е сключен договор за паричен заем **** г. /л. 5/, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 900 лева, при годишен лихвен процент в размер на 10 % и ГПР 10,34 %. В т. 3 „Условия по заема“ от договора била предвидена графа „Изготвяне на индивидуално кредитно предложение“ в размер на 662,34 лева.

Следователно установено е, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 900 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по 2 смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

В оспорената клауза на т. 3 „Услошия по заема“ от договора, е предвидено задължение на потребителя за плащане на сумата от 662,34 лева за изготвяне на индивидуално кредитно предложение. Между страните няма спор, че тази сума не е включена при изчисляване на посочения в договора размер на ГПР.

Така регламентираната клауза за заплащане на възнаграждение за изготвяне на индивидуално кредитно предложение в размер на 662,34 лева е недействителна, в частност нищожна, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Кредиторът не включва възнаграждението за изготвяне на индивидуално кредитно предложение при изчисление на ГПР, като по този начин посоченият в договора ГПР не съответства на действителния и води до заобикаляне нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото сумата за изготвяне на индивидуално кредитно предложение представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция уговореното в т. 3 „Условия по заема“ от договора за заплащане на възнаграждение за изготвяне на индивидуално кредитно предложение, реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за изготвяне на индивидуално кредитно предложение към всяка анюитетна вноска.

Невключването на вземането за изготвяне на индивидуално кредитно предложение към разходите по договора следва да се окачестви и като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на 3 член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Така е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, чиято цел е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на вземането за изготвяне на индивидуално кредитно предложение в ГПР, кредитът се оскъпява, то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на т. 3 „Условия по договора“, от Договор за паричен заем № ****г. следва да бъде прогласена за нищожна.

Поради изложеното предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на т. 3 „Условия по договора“ от договора, предвиждаща заплащане на еднократна такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение, следва да бъде уважен, като основателен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК има ищецът. Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 50,00 лева. Същите следва да бъдат присъдени.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в 4 полза на адвокат Н., се намира следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по – горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адвокат Н. следва да се определи възнаграждение в размер от 300 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

5

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. Н.

Б., ЕГН **********, с адрес гр. П., бул. „Б.“ № **, ет. * и „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: 203615520, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.

„Анна Ахматова“ № 9, че клаузата в т. 3 „Условия по заема“ от Договор за паричен заем № **** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на еднократна такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение в размер на 662,34 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, както и на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: 203615520, ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.1 ГПК на П. Н. Б., ЕГН **********, сумата в размер на 50,00 лева /петдесет лева/, представляваща разноски в производството по гр.д. № **** г. по описа на Районен съд Пловдив.