Решение № 20 от 07.01.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 20 гр. гр. Хасково, 07.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20235640102161 по описа за 2023 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД и чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.143 от ЗЗП от Е. С. Х., ЕГН **********; със съдебен адрес в ********, адв. Р.И.; против „Банка ДСК“ АД с ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

„Московска“ № 19.

Ищецът твърди, че на 28.08.2007г. сключил договор за ипотечен кредит.

Сочи, че поради произволното определяне на годишния лихвен процент от страна на банката, той бил принуден да заплаща годишен лихвен процент, изчисляван на базата на неравноправни клаузи. Подведен от банката, че ще облекчи положението си, като предоговори годишния си лихвен процент, той сключил Допълнително споразумение към договор за кредит 17/14453267 от 23.09.2010г., Допълнително споразумение към договор за кредит 17/14453267 от 23.10.2012г., Допълнително споразумение към договор за кредит 17/14453267 от 07.11.2013г. Поддържа, че чрез тези допълнителни споразумения ответната банка се опитала от една страна да узакони неправомерно извършваните от нея действия по събиране на по-висока лихва, а от друга страна извършвала капитализация на лихви и увеличила главницата с несъществуващи задължения за лихва, но предвид нищожност на клаузите, които определяли задълженията по договора, подобно саниране било недопустимо. Това било така, тъй като противоречието със закона и добрите 1 нрави на договорни клаузи били сериозни пороци на договора, които не можели да се санират от страните с изразяване на нова воля. Потвърждаването на недействителни сделки по българското право било допустимо само при унищожаемите сделки, докато нищожността по чл.26, ал.1 ЗЗД имала друга цел - опазване на правния ред и императивните му предписания, без оглед волята на страните. В този смисъл били и текстът на чл.366 ЗЗД, който забранявал санирането на непозволен договор чрез повторно съглашение, както и Решение № 98 от 25.07.2017 г. т.д.№ 535 по описа за 2016г.на ВКС и Решение № 146 от 01.11.2017 г. т.д.№ 2615/2016г. на ВКС. Поддържа се още от ищеца, че капитализациите на лихвите чрез допълнителни споразумения също било в противоречие с действащата правна уредба и се посочва Решение от 29.07.2019г. по т.д.№ 1504/2018 по описа на ВКС. С оглед на това според ищеца, горепосочените допълнителни споразумения към договор за кредит 17/14453267 били нищожни. На следващо място, ищецът твърди, че с допълнителното споразумение от 23.09.2010г. била въведена и такса управление на кредита в размер на 95 лева. От една страна счита, че същата била недължима, т.к. произтичала от нищожно споразумение, а от друга страна счита, че клаузата относно дължимостта на такси за управление била нищожна, поради липса на предмет. Нито в договора, нито в законодателството имало определение какво представлява тази такса и точно какви услуги ще получи кредитополучателят срещу заплащането й. Освен това, подобни разпоредби противоречали и на чл. 143 от ЗЗП и параграф 1 от Директива 93/13, т.к. не отговаряли на изискванията за добросъвестност между страните. Потребителят бил задължен да заплаща всевъзможни такси и комисионни, чрез които не получавал допълнителни услуги, а реално се оскъпявал кредита, без наличието на реални разходи за банката и без яснота, каква реално услуга се предоставяла. Съгласно чл. 147, ал.1 от ЗПК клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябвало да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, а в случая посочените разпоредби не били формулира по ясен начин, т.к. не било ясно за каква услуга заплащал потребителя и следователно разпоредбите били нищожни. Освен неяснотата за това какви задължения била поела банката, за които трябвало да заплаща, ищецът заявява, че той не бил получил каквато и да е услуга от страна на банката в тази насока, включително същата не била актуализирала своевременно размера на ГЛП и събирала лихви в недължими размери.

Съгласно диспозитива на Решение от 16.07.2020г. по С-224/19 и С-259/19 по описа на СЕС комисионни и такси били дължими само за действително предоставени услуги и направени разходи, каквито в настоящия случай не били налице. Така, от 2010г. до момента, ищецът бил заплатил сумата от 1235 лева за такси, които били получени без основание. Той поддържа, че тези вземания не били погасени по давност, тъй като давността относно 2 претенцията за връщане на даденото без основание поначало течала от момента на даването, но подобно разбиране не държало сметка за спецификата на дългосрочните отношения между банка и кредитополучател по договор за отпускане на кредит, вземането по който следвало да бъде погасено от потребителя в продължителен период от време, в разглеждания случай - до 08.03.2035г. Следвайки подобно тълкуване, икономически и организационно по-силната страна в правоотношението - банката би успяла да запази недължимо получени суми по неравноправни клаузи, разписани в създадени от търговеца общи условия, тъй като при договори с дълготрайно изпълнение едва при погасяване на кредита било предсрочно, било на падежа) можел да стане ясен крайният икономически ефект от сделката за потребителя, респ. последния да търси правата си по съдебен ред. Именно сочените особености на правоотношението били взети предвид от СЕС с Решение от 10.06.2021 г. по съединени дела С-776/19 - С-782/19 и с Решение от 22.04.2021 г. по С-485/19. Предвид изложеното, ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата в размер на 1235 лева, представляваща недължимо заплатени такси в периода от 23.10.2010г. до 03.10.2023г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и да прогласи нищожността на Допълнително споразумение към договор за кредит 17/14453267 от 23.09.2010г., Допълнително споразумение към договор за кредит 17/14453267 от 23.10.2012г., Допълнително споразумение към договор за кредит 17/14453267 от 07.11.2013г. Претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът депозира отговор на исковата молба в законоустановения едномесечен срок, като преди всичко прави възражение за нередовност на исковата молба, доколкото петитумът на иска относно претендираната сума в размер на 1235 лева според него не бил формулиран ясно, както и поради липсата на изпълнение на задължението на ищеца по чл.127, ал.4 ГПК.

Отделно от това, счита исковете за прогласяване на нищожност на цитираните в исковата молба допълнителни споразумения за недопустими и моли за прекратяване на производството в тази част, както и да му бъдат присъдени разноски. Сочи, че през 2019 г. между същите страни било образувано гр. д.

№3182/2019г. на PC-Хасково с предмет на иска процесния Договор за ипотечен кредит от 28.08.2007г., където в точка 2 на исковата молба били отправени абсолютно идентични оплаквания за нищожност на допълнителните споразумения към договора, които съдът бил разгледал в постановеното по делото решение. По същество счита исковете за неоснователни. Не оспорва, че на 28.08.2007 г. между страните е бил сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който кредиторът отпуснал ипотечен кредит в размер на 68 000 лева. Сочи, че съгласно постигнатата договореност 3 между страните по т. 12 от договора, кредитополучателят заплащал такси, съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните на банката, в сила към деня на съответното плащане. С т. 13 от договора, кредитополучателят бил декларирал, че е запознат с Тарифата, действаща към деня на сключване на договора, както и с дължимите от него такси. На 03.08.2008 г. ищецът подал до ответната банка молба с вх. №2917 с искане за предоставяне на ипотечен кредит, в която бил декларирал, че се е запознал с условията за ипотечени кредити и Общите условия на Банката. Поддържа, че с депозирането на молбата за ипотечен кредит, ищецът бил приел условията на банката, направил информиран избор да сключи процесния договор именно с ответника, като се бил запознал и с всички свои задължения произтичащи от договора за кредит, в това число и за наличието на процесната такса за управление на договора за кредит. Съгласно т. 25.1, т. 2 от Общите условия /ОУ/, неразделна част към договора за кредит, кредитополучателят дължал на кредитора такса за управление на кредита, която в края на всяка година на падежната дата, определена в договора, се събирала от авоара по разплащателната сметка на кредитополучателя, а в т. 25.2 от ОУ било посочено, че кредиторът прилага такси и комисионни съгласно Тарифата на Банката - Приложение №3 към договора. Както сам излагал в исковата си молба, видно от приложимата Тарифа към Договора за кредит, Е. Х. дължал такса управление в размер на 95,00 лева годишно. Видно от всички предоставени с настоящия отговор на искова молба - погасителни планове, подписани от ищеца, в отделна колона „Такси“ била посочена и годишната такса за управление, чито размер бил конкретно и ясно определен в договора и във всички предоставени от банката на ищеца погасителни планове, посочена и точно определена била и в Тарифата на банката, поради което същата не се явявала неравноправна и за ищецът било възникнало задължението за заплащането й. Тази такса включвала операциите по обработка и управление на кредита - разходи, които не били покрити от лихвата по кредита и не представлявали възнаграждение на банката за дадената в заем сума. С оглед размера на отпуснатия кредит, същата не се явявала и непропорционална, поради което и на това основание посочените клаузи не създавали значителна неравноправност в ущърб на кредитополучателя. С размера на такса управление от една страна се увеличавал общия разход по кредита, но от друга страна ищецът не бил поставен в положение на изненада, така, че да не е могъл да предвиди дължимостта на таксата като разход по кредита и не създавал господстващо положение за банката. Нещо повече - ищецът бил предварително запознат с него и имал възможност да направи информиран избор на кредитна институция, която да задоволи кредитните му нужди, възможности за плащане и изисквания в цялост. По тези съображения от ответника се поддържа, че не е налице нищожност на клаузата, предвиждаща 4 такса за управление на кредита. Освен това, разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК била влязла в сила от 23.07.2014г., поради което била неприложима в отношенията между страните по настоящото дело. С отговора на исковата молба ответникът прави и изрично възражение за изтекла погасителна давност по отношение на предявената искова претенция за недължимо платени суми за такса управление. С оглед тези и останалите изложени в отговора съображения, ответникът моли за отхвърляне на исковите претенции и за присъждане на разноски по делото

С определение, постановено в съдебно заседание на 08.12.2025г., по искане на процесуалния представител на ищеца по делото, бе допуснато изменение /увеличение/ в петитума на предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, като същият се счита предявен за сумата от 2448.57 лева, представляващи недължимо заплатени такси в периода от 23.10.2010г. до 03.10.2023г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 04.10.2023г. до окончателното й изплащане, вместо първоначално предявения размер от 1235 лева.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото са представени Договор за ипотечен кредит от 28.08.2007г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е. С. Х., Допълнително споразумение към Договор за кредит 17/14453267, сключено на 23.09.2010г. между „Банка ДСК” ЕАД - Хасково и Е. С. Х., Допълнително споразумение към Договор за ипотечен кредит 17/14453267 от 28.08.2007г., сключено на 23.10.2012г. между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е. С. Х., Допълнително споразумение към Договор за ипотечен кредит 17/14453267 от 28.08.2007г., сключено на 07.11.2013г. между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е. С. Х., Общи условия за предоставяне на ипотечни кредити, Приложение № 3, Версия от 13.08.2007г., Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, Версия от 30.08.2010г., Погасителен план и ГПР по Жилищен/ипотечен кредит върху сумата 71 001.43 лева с дата на първо погасяване 27.10.2010г., Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, Версия от август 2012г., Погасителен план и ГПР по Жилищен/ипотечен кредит върху сумата 76 420.00 лева с дата на първо погасяване 05.11.2012г., Приложение 5.1. (физически лица) за видове такси по кредити, Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, Версия от юни 2013г., Погасителен план и ГПР по Жилищен/ипотечен кредит върху сумата 75 900.00 лева с дата на първо погасяване 05.11.2013г., Приложение 5.1.