Определение № 1185 от 15.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1185 гр. София, 15.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002901920 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от

„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу въззивно решение № 367 от 06.06.2024 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 167 по описа на съда за 2024 г., потвърждаващо първоинстанционно решение № 1462 от 27.11.2023 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 995 по описа на съда за 2023 г., с което касаторът е осъден на основание чл.

83, ал. 1, т. 6 от ЗЕ и чл. 56 от ПИКЕЕ да заплати на “ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД” ЕАД, ЕИК: 130277958 сумата в размер на 25 934,20 лева, представляваща главница по фактура № 0003457946/28.02.2023 г., дължима за електрическа енергия за периода от 20.05.2021 г. до 15.11.2021 г., съгласно корекция на данните за пренесена електрическа енергия, извършена въз основа на констативен протокол № 1026566/15.11.2021 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница от 25 934,20 лева, считано от 26.05.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата в размер на 139,86 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата от 25 934,20 лева за периода от 14.03.2023 г. до 31.03.2023 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното 1 решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неправилност по същество. Сочи се, че в решението изобщо липсва както произнасяне по оплакванията, въведени с въззивната жалба, така и правораздавателна дейност по същество на спора. Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила се изтъква, че въззивният съд изобщо не се е занимал с оплакванията, касаещи пълната нечетливост на документите по делото, въз основа на които първоинстанционният съд е постановил решението си, нито е направил самостоятелна преценка на доказателствата. Излага се, че апелативният съд, въпреки че е бил длъжен, понеже по делото са били предоставени нечетливи копия на документи, да изиска оригинал на същите, е приел, че пропускането на преклузивния срок по чл. 193, ал. 1 от ГПК го освобождава от това му задължение. По този начин съдът е разгледал настъпването на въведената с действащия ГПK ранна преклузия, като препятстваща не само възможността на страните да релевират определени доводи и възражения, но и погасяваща задължението на съда да формира лична преценка относно годността на доказателствения материал. Според касатора ако подобна теза бъде възприета в практиката, е налице опасност да се стигне до постановяване на редица решения, при които в нарушение на съдопроизводствените правила съдът формира изводи, съществени за изхода на спора, на основание на видимо неясни, нечетливи и негодни документи, единствено защото същите не са били оспорени в срок. Критикува се, като погрешна и позицията на въззивния съд по въпроса относно приложението на чл. 183 от ГПК във вр. с чл. 190 от ГПК с твърдения, че съдът неправилно е приел оспорването на истинността на документ по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК за имащо идентична цел с искането за предоставяне на документ в оригинал.

Според касатора въпреки че правилно е приел, че смисълът па разпоредбата на чл. 183 от ГПК е страната да се увери, че документите съществуват, в същото време съдът неправилно е смесил целта на въпросната разпоредба с тази на чл. 193 от ГПК. Според касатора вярно е, че оспорването на истинността на документ по реда на чл. 193 от ГПК не зависи от това дали даден документ е представен в оригинал или в копие, но не може да се сподели тезата на съда, че оспорването е 2 равнозначно на искането за предоставяне на оригинал на документ, нито че двете искания преследват една и съща цел. Сочи се и че въззивният съд, неправилно и в противоречие с практиката на ВКС е приел, че трябва да са налице специални предпоставки, за да се приеме искането по чл. 183 от ГПК за основателно, сред които е оспорването на истинността на документа. В тази насока касаторът излага, че в определението си по чл.

374 ГПК от 24.08.2023 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение това искане на ответника с аргумент, че липсва оспорване на истинността на документите по чл. 193 ГПК. Въззивният съд изцяло е подкрепил този извод на първата инстанция, приемайки, че оплакванията на дружеството въззивник са неоснователни, защото дори документите да бъдат представени в оригинал това няма да даде възможност на жалбоподателя да ги оспори. Според касатора чрез този свой извод въззивният съд, макар и правилно да е отбелязал, че срокът по чл. 183 от ГПК е инструктивен, а не преклузивен (за разлика от срока за оспорване на истинността на документ), некоректно и в разрез с практиката на ВКС е приел, че спазването на преклузивния срок по чл.

193, ал. 1 е предпоставка уважаването на искането за предоставяне на оригинал или официално заверен препис, като по този начин е обвързал инструктивния срок с преклузивния, което е в разрез с идеята на същия.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания по приложение на процесуалния закон, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди очевидна неправилност на въззивното решение, поради липса на каквото и да е произнасяне по релевираните доводи и възражения от страна на жалбоподателя във връзка с нечетливостта на документи по делото, въз основа на които съдът е постановил решението си.

Поддържа се и наличие на основанието за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната тълкувателна практика на Върховния касационен съд, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по процесуалноправни въпроси, както следва:

3

1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към въззивното решение да се произнесе по спорния предмет по делото, след като приложи самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и поотделно и да разгледа в мотивите на решението си всички доводи и възражение на страните във въззивната жалба?

Твърди се противоречие на въззивното решение с т. 19 Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

2. Отсъствието на изрично заявено от някоя от страните оспорване на истинността на документ по реда чл. 193 от ГПК освобождава ли съда от задължението му служебно да изиска представяне на оригинал на документ, чието представено по делото копие е нечетливо? По въпроса се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 75 от 4.08.2020 г. на ВКС по гр.д. № 4626/2019 г., IV г. о., ГК и решение № 458 от 1.06.2010 г. по гр.д. № 1299/2009 г.

3. Каква е целта на разпоредбата на чл. 183 от ГПК - да оспори истинността на документ по делото или да установи съществуването му?

Претендира се противоречие на въззивното решение по този въпрос с решение № 60283 от 15.03.2022 г. по гр.д. № 785/2021 г. ВКС, решение № 75 от 04.08.2020 г. по гр.д. № 4626/2019 г., решение № 190 от 25.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4079/2019 г., решение № 147 от 09.01.2018 г. по гр. д. № 615/2017 г. на ВКС, решение № 231 от 8.08.2012 г. на ВКС по т. д. № 325/2010 г. и решение № 134 от 08.12.2021 г. по гр.д. № 1081/2020 на ВКС.

4. Предвижда ли законът специални предпоставки за уважаването на искането по чл. 183 във връзка с чл. 190 от ГПК за предоставяне на документ, намиращ се у страната, в оригинал?

Сочи се, че, въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, обективирана в решение № 189 от 24.02.2020 г. по гр. д. № 4566/2018 г. на ВКС.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата 4 за неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване част от мотивите си към обжалваното решение, за неоснователно поддържаното, че е допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неприлагане на чл. 183, ал. 1 от ГПК, при направено от страна на ответника изрично искане.

Според въззивния състав нормата на чл. 183 от ГПК дава възможност писмените документи по делото да се представят в заверен препис. За насрещната страна съществува процесуална възможност да поиска същите да бъдат представени в оригинал или официално заверен препис. Смисълът на тази разпоредба е в това страната да се увери, че въпросните доказателства наистина съществуват. Съдът сочи обаче, че оспорването на представените по делото документи по реда на чл. 193 от ГПК не зависи от това дали доказателствата се представят в оригнал или в препис. Преклузията за оспорване истинността на документ, макар и представен в препис, настъпва най-късно с отговора на процесуалното действие, с което насрещната страна го е представила - в отговора на исковата молба ответникът следва да оспори представения при предявяване на иска документ, а ищецът следва да оспори представения с отговора документ в първото съдебно заседание по делото.

Това според въззивния съд означава, че дори ищецът да бъде задължен да представи оригиналите на посочените документи, то ответното дружество няма да има възможност да оспори тяхната истинност. В конкретния случай, според въззивния състав, с отговора на исковата молба ответното дружество е поискало представяне на оригиналите на констативния протокол с аргумент, че само така ще може да бъде установено лицето, което го е подписало. По 5 отношение на копията от обратните разписки искането е аргументирано с факта, че наличните по делото копия са нечетливи. Предвид на тези изявления въззивният съд е намерил, че пред първата инстанция не е заявено оспорване на съществуването на представените доказателства, а е направено възражение във връзка с установяване на тяхното съдържание. Според съда съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по тълк.д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, целта на производството по чл. 193-194 ГПК е да се обори обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по делото - формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ.

Правото да се оспори истинността на представен по делото документ, чрез процедурата по чл. 193 ГПК може да се упражни в предвидения в чл. 193, ал. 1 ГПК срок - най-късно с отговора на процесуалното действие, с което насрещната страна го е представила - в отговора на исковата молба ответникът следва да оспори представения при предявяване на иска документ, а ищецът следва да оспори представения с отговора документ в първото заседание. Пропускането на срока по чл. 193, ал. 1 ГПК лишава страната от правото да оспори истинността на документа. С пропускането на срока възможността за оспорване истинността на документа в това производство се преклудира и това е правната последица от неупражненото в срок процесуално право. От друга страна, разпоредбата на чл. 183 ГПК допуска представянето на документ, в заверен от страната, която го представя, препис, но в такъв случай при поискване, тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Ако преписът не е заверен от страната, съдът е длъжен да й укаже да го завери, а не направо да отрече на преписа качеството на доказателствено средство. Това задължение на съда произтича от нормата на чл. 101, ал. 1 ГПК, според която съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия и указва на страната в какво се състои нередовността на извършеното от нея процесуално действие и как тя може да бъде отстранена, като определя срок за поправката.