Решение № 146 от 02.07.2025, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 146 гр. Враца, 02.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев при участието на секретаря Цветелина Сл. Григорова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20251400500219 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

С Решение № 8/06.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 759/2024 г. по описа на Районен съд-Бяла Слатина е признато за установено в отношенията между страните П. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: ***, и „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** (***), като правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файнанс С.А. клон България“, ЕИК ***, че на основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1, предл.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. с чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ сключеният между П. Г.

Н. и „БНП Париба Пърсънъл Файнанс С.А. клон България“ Договор за потребителски кредит № PLUS-***/28.03.2018г. е нищожен поради противоречие със закона, както и че П. Г. Н. не дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, като правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файнанс С.А. клон България“, сумата в размер на 50,00лв., предявена като частичен иск от сумата в размер на 7289,60лв., поради нищожност на Договор за потребителски кредит № PLUS-***/28.03.2018г. Със същия съдебен акт на основание чл.78, ал.1 ГПК „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е осъдено да заплати на П. Г. Н. сума в размер от 941,58лв., представляваща сторени разноски в производството, както и да заплати на адв. В. В. М. от АК-Перник, сума в размер от 1950,00лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на П. Г. Н. безплатно представителство, определено от съда по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/.

1

С постановено по същото дело Определение № 183/02.03.2025 г. съдът е оставил без уважение като неоснователно искането на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД за изменение на Решение № 8/06.01.2025г. в частта за разноските.

Постъпила е въззивна жалба вх.№ 838/04.02.2025 г. от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД против посоченото Решение № 8/06.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 759/2024 г. по описа на РС-Бяла Слатина.

На първо място в жалбата се поддържа, че съдебното решение е недопустимо, тъй като е постановено по недопустима искова молба. Посочва се, че вземанията по сключения между П. Г. Н. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ Договор за потребителски кредит № PLUS-*** от 28.03.2018 г. са били прехвърлени на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, поради което към момента на подаване на исковата молба банкатаответник не е титуляр на спорното вземане. Изтъква се, че с цесията се прехвърлят както вземанията, така и всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Навеждат се доводи, че целта на предявените искове за нищожност на договора или на отделни негови клаузи е постановеното по делото решение да обвърже със сила на пресъдено нещо страните по договора, поради което надлежни страни по тези искове са страните по възникналото от договора материално правоотношение. Излагат се съображения, че въз основа на договора за всяка една от страните възникват вземания спрямо насрещната страна, които са последици от договора и не се приравняват на него. Затова с договора за прехвърляне на вземане по чл.99 ЗЗД се прехвърля само възможността цесионерът да получи дължимата се от длъжника престация по договора, а в случай на неизпълнение – да събере същата по установения от закона ред. Посочва се, че въз основа на този договор цесионерът не става страна по договора, въз основа на който е възникнало вземането, поради което не може да иска обявяването му за нищожен, унищожаването или развалянето му, поради неизпълнение задълженията на насрещната страна. Същевременно защитата на длъжника спрямо цесионера е определена именно от това, че последният не е страна по него, и длъжникът може да прави всички възражения, които би могъл да направи и по отношение на цедента, но по аргумент от чл.103, ал.3 ЗЗД тази защита може да бъде осъществена само по пътя на възражението, което не води до прекратяване действието на първоначалния договор. Ето защо въззивникът счита, че в случаите, когато длъжникът предявява иск за разваляне на договора поради неизпълнение или за унищожаването му, той следва да предяви тези искове срещу насрещната страна по договора – цедента, а не срещу цесионера, поради което и по аргумент за по-силното основание следва да се приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът следва да предяви и иска за прогласяване нищожността на първоначалния договор срещу цедента, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяването на този иск срещу цесионера. Намира, че в конкретния случай ищцата не навежда обстоятелства, въз основа на които да се приеме, че по процесния договор за цесия цедентът има основание да иска даденото поради липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, поради което изложените в исковата молба съображения, че договорът за кредит е нищожен поради липса на съгласие, както и че не е завършен фактическия му състав като реален договор, не са годни да обосноват извод за нищожност на договора за цесия с 2 оглед специалното правило на чл.100, ал.1 ЗЗД. Посочва, че при прехвърляне на несъществуващо вземане цесионният договор не е недействителен, а цедентът отговаря за неизпълнението му по реда на чл.82, вр. чл.79 ЗЗД. При тези съображения въззивникът счита, че липсва правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск против него и като не е прекратил производството по делото в тази част, районният съд се е произнесъл с недопустимо решение.

На второ място в жалбата се изразява несъгласие с изводите на районния съд за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.Посочва се, че неправилно не е бил взет предвид и не е обсъден представения Стандартен европейски формуляр, с който ищцата Н. е била изрично предварително уведомена, че за получаването и усвояването на заема не се изисква сключване на договор за застраховка или друга услуга - част ІІІ, т.3. Твърди се, че встъпването на потребителя в застрахователното правоотношение е резултат от негов информиран избор, като същият е предпочел и начина на заплащане на застрахователната премия – лично, ежемесечно и едновременно с вноските по кредита, вместо да получи кредит за финансиране на застраховката.

Въззивникът намира за неправилен и извода на районния съд за недействителност на договора, поради нарушение на чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК, изразяващо се в невключване в ГПР на разхода на потребителя за застрахователната премия. Позовава се на разпоредбите на чл.19, ал.1 ЗПК и § 1, т.1 от ДР на ЗПК, според които общият разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните премии, в случаите, когато сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаването на кредита. Посочва, че в случая включените в размера на задължението по договора за кредит застрахователни премии са плащани по сключен изцяло по волята на кредитополучателя договор за застраховка. Изтъква, че от ищцата не се твърди и не се установява несключването на договора за застраховка да има за последица понеблагоприятни за нея финансови условия по кредита в сравнение с други кредитополучатели, сключили такива договори. Акцентира се, че застрахователната премия се връща от заемополучателя в размера й по договора за застраховка, без да се оскъпява с допълнителни плащания. При тези съображения се прави обобщение, че застрахователната премия не съставлява задължителен разход по кредита по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК, поради което невключването й при изчисляването на ГПР не съставлява нарушение на императивната законова разпоредба на чл.19, ал.1 ЗПК.

Аргументи в подкрепа на становището, че застрахователният сертификат по застраховката не е елемент от задължителното съдържание на договора за кредит, се черпят и от приложените по делото 3 броя договора за потребителски кредити, сключени с клиенти на „БНП Париба Пърсънал Файненс С.А., клон България“. Изтъква се, че на други потребители са отпускани кредити, сходни с процесния, без да е налице застраховка „Защита на плащанията“. Посочва се, че тези доказателства не са били взети предвид и не са били обсъдени от районния съд в съвкупност с останалия доказателствен 3 материал, което е съществено нарушение на процесуалните правила и е довело до необоснованост на крайните изводи.

Въззивникът счита, че не може да се приеме, че заплащането на застрахователната премия заедно с вноските по кредита и включването й в погасителния план, води до извод за задължителен характер на застраховката.

Сочи, че механизмът за покриване на премиите на застрахователите е предвиден за удобство на клиента, за да му спести два отделни ежемесечни превода. В тази насока се позовава и на заключението на ССЕ, според което получените суми са превеждани впоследствие на дружествата „Кардиф“.

Според изложеното в жалбата, районният съд не е взел предвид и не е обсъдил и клаузата на чл.5 от ОУ на застраховката и по-конкретно т.5.6, в която е предвидено право на застрахования едностранно да прекрати застрахователното правоотношение, вкл. при предоставен кредит за покупката й, като не са предвидени каквито и да са последици от този отказ.

На трето място в жалбата се изразява несъгласие с изводите на районния съд, че е нарушено изискването на чл.10, ал.1 ЗПК касателно шрифта на застрахователните документи. Извършва се позоваване на практика на ВКС, според която преценката относно шрифта, на който е изготвен договора за потребителски кредит не може да бъде изведена единствено от прочита на документа или чрез използване на програма за конвертиране, а следва да бъде назначена съдебно-техническа експертиза.

Посочва се, че в случая преценката на РС-Бяла Слатина неправилно се основава единствено на общи познания и то формирана въз основа на представени копия, а не на оригиналните документи. Въззивникът сочи, че чл.10, пар.2 и чл.22, пар.1 от Директива 2008/48 следва да се тълкува в смисъл, че се допуска национална правна уредба, която налага всички елементи по договора за потребителски кредит да бъдат с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, но по-малък от 12, но счита, че в случая договорът за застраховка се явява самостоятелно съглашение, сключено между различни страни от тези по договора за кредит. Излага и аргументи, че не е допустимо произнасяне относно действителността на застрахователния договор без участието на застрахователите по делото, като в тази насока се позовава на практика на ВКС.

В жалбата се сочи, че на ищцата е указано, че не сочи доказателства в подкрепа на доводите си за нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК, но въпреки това такива не са ангажирани. Навеждат се доводи, че посочената законова разпоредба е императивна и не подлежи на разширително тълкуване, както и че в същата се съдържат изисквания за форма на действителност единствено на договорите за потребителски кредити, а по отношение формата за действителност на застрахователните документи са приложими императивните разпоредби на чл.382, вр. чл.344 КЗ, които не включват изисквания относно размера на шрифта.

Прави се обобщение, че застрахователният сертификат и ОУ по застраховката не са част от договора за потребителски кредит и съдът неправилно е направил заключение, че има финансиране на услуга под формата на сключване на застраховка. Ето защо застраховката не е включена към разходите в ГПР, тъй като не се финансира от банката, а се плаща на месечна база до момента, в който клиентът желае да ползва покритието на полицата.