Решение № 304 от 08.03.2024, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 304 гр. Русе, 08.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Десислава Н. Великова при участието на секретаря Светла К. Георгиева като разгледа докладваното от Десислава Н. Великова Гражданско дело № 20234520105333 по описа за 2023 година

Ищцата Е. П. Д. твърди, че на 01.09.2018 г. сключила Договор за потребителски кредит № РССН3/01.09.2018 г. с кредиторът „Ипокредит" ООД за сумата 400 лв. Страните са се споразумели, че ищцата ще върне заемната сума, ведно с договорна лихва, чийто размер не бил посочен в индивидуалния договор, а в Погасителния план към него в размер на 3,40 %.

Не било посочено обаче договорната лихва от 3,40 % дали била дневна, месечна или годишна, като единствено в Общите условия към договора било отбелязано в чл. ІІ.6, че предоставената главница, кредитополучателите заплащали на Дружеството лихва в размер, посочен в Схема на плащанията – Приложение 1 към Договора за потребителски кредит. Така потребителят не бил наясно, каква била договорната лихва. По нататък в договора било посочено, че ГПР бил 49,363 % /чл. 10 от договора/, а броят на месечните погасителните вноски бил 4, като общата дължима сума по договора била 437,14 лв. Кредиторът вменил задължение на кредитополучателя, че следва да обезпечи вземането си с поръчител, а наред с това като допълнително обезпечение било предвидено, че потребителят следвало да издаде и запис на заповед в полза на Кредитора за сумата по Схема на плащанията – Приложение 1. За да получи заемната сума от 400 лв., ищцата била задължена да сключи акцесорен договор към основния договор, а именно Договор за 1 възлагане на поръчителство № РССН3/01.09.2018 г. с ответника„Олимпия – 2000“ ЕООД, което било свързано лице с кредитора „Ипокредит" ООД.

Съгласно чл. 2 от договора, ищцата следвало да заплати на ответното дружество сума в размер на 186,79 лв.

Ищцата погасила както задълженията си по основния договор, така и по акцесорния договор, като на ответника била заплатена сумата от 186,79 лв.

Счита, че тази сума била заплатена на ответника без правно основание. Това било така, тъй като договора, сключен между ищцата и „Ипокредит" ООД бил нищожен поради противоречието му със задължителните изисквания на Закон, поради което и акцесорният договор между страните в настоящото производство също бил нищожен. На първо място смята, че в договора сключен между ищцата и „Ипокредит“ ООД не бил посочен лихвения процент по кредита, както и ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По отношение на лихвата било налице препращане към „Схема на плащанията – Приложение 1. В това приложение лихвата била посочена като 3,40 % без да се посочвал периодът, за който се отнасял. Едва в договора, който ищцата бил сключила с ответника било споменато, че кредитът бил в размер на 400 лв., а месечната лихва била в размер на 3,40 %, поради което счита, че и двата договора представлявали едно цялостно споразумение. Лихвеният процент по основния договор възлизал на 40,80 % годишна лихва. Освен това, в чл. 10 от договора, сключен между ищцата и „Ипокредит“ ООД бил посочен ГПР, единствено само като абсолютна процентна стойност – 49,363 %. Липсвало посочване на всички негови компоненти, които го определяли в този размер, като това противоречало на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В договора липсвала конкретизация и относно начина, по който бил формиран този процент ГПР, което водело и до неяснота относно включените в него компоненти. Липсвала информация съгласно чл. 10, ал. 1, т. 12 от ЗПК относно правото на потребителя при погасяване на главницата да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки момент от изпълнение на договора, на извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. В договора за потребителски кредит не фигурирала клауза, регламентираща размера на възнаградителната лихва. Посочено било само, че лихвата е 3,40 %, но без посочване за периода, за който се изчислявала. Това означавало, че потребителят не бил наясно каква била тя.

2

Счита, че предвид нищожността на договора за потребителски кредит, съгласно чл. 23 от ЗПК, ищцата следвало да възстанови само и единствено чистата стойност на заема. На самостоятелно основание счита, че процесния договор, сключен между страните в настоящото производство бил нищожен.

Сумата, която се дължала по него, представлявала скрита лихва по основния договор за потребителски кредит, като и двата договора представлявали единно споразумение. Счита, че процесната сума била недължимо платена или платени без правно основание.

Било подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и образувано ч.гр. дело № 1536/2023 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица. Била издадена Заповед за изпълнение № 639/25.07.2023 г., с която било разпоредено на ответника да заплати на ищцата сумата от 186,79 лева, представляващи неоснователно заплатена сума по Договор за възлагане на поръчителство №

РССН3/01.09.2018 г., сключен във връзка с Договор за потребителски кредит № РССН3/01.09.2018 г.; 25,00 лева – заплатена държавна такса и 400,00 лева – адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, но ответника в срок е подал възражение.

Иска да бъде постановено съдебно решение, с което да бъде признато за установено, че ищцата не дължи на сумата от 186,79 лева, която представлява неоснователно заплатена сума по Договор за възлагане на поръчителство № РССН3/01.09.2018 г., сключен във връзка с Договор за потребителски кредит № РССН3/01.09.2018 г., сключен между ищцата и „Ипокредит" ООД.

В отговора на исковата молба ответникът „Олимпия – 2000“ ЕООД счита предявения иск за неоснователен. В съдебно заседание ответникът счита предявения иск за недопустим.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

С Договор за потребителски кредит № РССН3/01.09.2018 г., бил предоставен от „Ипокредит" ООД на ищеца кредит в размер на 400 лв.

Предоставеният кредит следвало да се изплати на 4 вноски, годишен процент на разходите бил 49,363 %. Страните са се споразумели, че ищцата ще върне заемната сума, ведно с договорна лихва, чийто размер не бил посочен в 3 индивидуалния договор, а в Погасителния план към него в размер на 3,40 %.

Не било посочено обаче договорната лихва от 3,40 % дали била дневна, месечна или годишна, като общата дължима сума по договора била 437,14 лв.

В този договор било посочено, че задълженията на потребителя по договора за кредит се обезпечавали от поръчитела Кредиторът вменил задължение на кредитополучателя, че следва да обезпечи вземането си с поръчител, а наред с това като допълнително обезпечение било предвидено, че потребителят следвало да издаде и запис на заповед в полза на Кредитора за сумата на здоговора. Ищцата сключила акцесорен договор към основния договор, а именно Договор за възлагане на поръчителство № РССН3/01.09.2018 г. с ответника„Олимпия – 2000“ ЕООД, което е свързано лице с кредитора „Ипокредит" ООД, има същото седалище и адрес на управление, както управител. Съгласно чл. 2 от договора за поръчителство, ищцата следвало да заплати на ответното дружество сума в размер на 186,79 лв.

Ответникът подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и било образувано ч.гр. дело № 1536/2023 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица. Била издадена Заповед за изпълнение № 639/25.07.2023 г., с която било разпоредено на ответника да заплати на ищцата сумата от 186,79 лева, представляващи неоснователно заплатена сума по Договор за възлагане на поръчителство № РССН3/01.09.2018 г., сключен във връзка с Договор за потребителски кредит № РССН3/01.09.2018 г.; 25,00 лева – заплатена държавна такса и 400,00 лева – адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, но ищцата в срок е подала възражение.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Изхождайки от предмета на Договор за потребителски кредит № РССН3/01.09.2018 г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на 4 договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е бил предоставен потребителски кредит.

Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./.

Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи 5 условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че договорът за кредит с Ипокредит ООД е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- ответника- кредитор клаузи на договора/.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.

В конкретния случай сключеният договор за паричен заем е недействителен, като неотговарящ на изискванията на ЗПК.