Решение № 478 от 30.04.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 478 гр. П., 30.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ХIX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ангел Ташев при участието на секретаря Наталия Димитрова като разгледа докладваното от Ангел Ташев Гражданско дело №

20245220104947 по описа за 2024 година

Производството е образувано след като с Определение № 61/26.11.2024 г, на смесен петчленен състав на ВАС и ВКС, за компетентен съд е избран РС П..

Постъпила искова молба от А. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С. З.” № 21, с адрес за призоваване: гр. П., ул. „Х. О.” №2, ет.2, чрез адвокат С. Б. от АК П., против Регионална дирекция по горите гр. П. с адрес: гр. П., бул. „А. С.” № 50, представлявано от директора В. В., с която се иска от съда да постанови решение, с което да осъди ответника, да заплати на ищеца сумата в размер на 1306,36 лева, от които 1001,88 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 04.12.2017 г. до 11.07.2018 г., заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата и мораторна лихва в размер на 304,48 лева за периода от 28.03.2019 г. до 25.03.2022 г..

В исковата молба ищцата твърди, че била служител на Регионална дирекция по горите, въз основа на служебно правоотношение, което било прекратено със Заповед № ЧР29/04.12.2017 г. на директора на Регионална дирекция по горите. Длъжността която изпълнявала преди това била главен експерт „Стопанисване и защита на горските територии”, отдел „Експерти - горско стопанство”, дирекция „Горско стопанство” с ранг IV старши. Тази заповед била отменена като незаконосъобразна с Решение № 1061 от 27.02.2018 г. по адм.д. № 1021/2017 г. по описа на Административен съд - П., потвърдено с Решение № 3620 от 13.03.2019 г. по адм.д. № 4341/2018 г. на ВАС. Впоследствие служебното правоотношение на ищцата отново било прекратено със Заповед № ЧР-96/28.03.2019 г., която не била обжалвана и влязла в сила. От връчването на Заповед № ЧР-29/04.12.2017 г. на 1

04.12.2017 г. до 11.07.2017 г. ищцата била без работа. Счита, че за този период работодателят й дължи обезщетение по чл.61, ал.2 ЗДСл за неизползвания платен годишен отпуск, което той няколкократно отказал да й изплати, въпреки отправените покани.

Сочи, че след 28.03.2019 г. на три пъти поканила доброволно ответника да й заплати дължимото й се обезщетение за неползван платен годишен отпуск, но последният отказвал.

Твърди, че на основание чл.61, ал.1 ЗДСл се дължи компенсация на неизползвания платен годишен отпуск при прекратяване на служебното правоотношение. За периода 04.12.2017 г. - 11.07.2018 г. трудовият й стаж възлизал на 7 години 7 месеца и 11 дни.

Съгласно условията на служебното й правоотношение за този период имала платен годишен отпуск от 18 дни. Размерът на паричното обезщетение се определяло съобразно размера на основната заплата, определена на държавния служител към датата на прекратяването на правоотношението му - чл.61, ал.3 ЗДСл. За базово възнаграждение е взета сумата, въз основа на която са й заплатили средно месечното обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение или сумата от 1150 лева. Дневната й надница съобразно определената й основна заплата на дневна база е била в размер на 55,66 лева. Следователно за период от 18 дни, дължимото й се обезщетение за неплатен годишен отпуск следвало да е в размер на 1 001,88 лева.

Счита, че обезщетението било дължимо при прекратяване на правоотношението, след тази дата страната, която не е изпълнила задължението си в срок дължи мораторна лихва, за периода от 28.03.2019 г. (датата на заповедта за прекратяване на служебното ми правоотношение) до 25.03.2022 г. (датата на предявяване на исковата молба), което било в размер на 304,48 лева.

Претендира разноски.

В хода по същество ищцата се представлява от адвокат С. Б. от АК П., който моли съда да уважи исковата претенция в цялост, като основателна и доказана.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, в който оспорва предявената искова претенция. Счита, че исковата молба е нередовна.

Счита, че претенцията на ищцата е погасена по давност.

Оспорва твърдението в исковата молба, че Заповед № ЧР-29 от 04.12.2017 г. на директора на Регионална дирекция по горите - П. е връчена на К. на 04.12.2017 г.. Сочи, че заповедта е издадена на 04.12.20217 г., но е връчена на 05.12.2017 г., от която дата е прекратено и правоотношението.

Не оспорва, че заповедта е отменена с Решение № 106/27.02.2018 г., постановено по административно дело № 1021/2017 г. по описа на Административен съд - гр. П., потвърдено с Решение № 3620/13.03.2019 г., постановено по адм. дело № 4341/2018 г. по описа на Върховен административен съд на РБ.

Посочва, че във връзка с постъпило в РДГ - П. заявление с per. № РДГ092452/26.03.2019 г. от А. Д. К., с което същата заявява, че няма да се яви, за да заемете длъжността главен експерт „Стопанисване и защита на горските територии“ в срока по 2 чл.122, ал.1 ЗДСл, на 28.03.2019 г. е издадена Заповед № ЧР-96/28.03.2019 г. на директора на РДГ - П. за прекратяване на служебното й правоотношение на основание чл.103, ал.1, т.2, във връзка с чл.122, ал.1, чл.104, ал.1 и чл.108, ал.1 от ЗДСл, която заповед е получена от К. на 28.03.2019 г..

Сочи, че нормата на чл.125 ЗДСл определя времевите рамки, в които исковата претенция може да бъде предявена. Срокът за предявяване на този иск започва да тече от датата, на която съдебното решение (с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение) е влязло в сила. При изложените по-горе фактически обстоятелства, се установява, че Решение № 3620/13.03.2019 г., постановено по адм. дело №4341/2018 г. по описа на ВАС е окончателен съдебен акт, което не подлежи на обжалване и с който влиза в сила решението, с което е отменена заповедта на директора на Регионална дирекция по горите - П. за прекратяване на служебното правоотношение. Решението на ВАС е влязло в сила в деня на постановяването му - 13.03.2019 г.. Следователно, при съобразяване на чл.125 ЗДСл, крайната дата, на която ищцата можела да предяви иск по реда на чл.61, ал.2 от ЗДСл е 13.03.2022 г. В случая исковата молба е депозирана в съда на 25.03.2022 г., т.е. същата е просрочена, поради което искът следвало да се отхвърли изцяло като погасен по давност.

Посочва, че цитираното решение на СЕС в ИМ не било приложимо в случая, тъй като ищцата не се явила в срока по чл.122, ал.1 ЗДСл да заеме предишната си длъжност.

Счита, че на следващо място в случая неоснователно се претендирало присъждане на обезщетение за допълнителен платен годишен отпуск по чл.50, ал.2 ЗДСл. Посочва, че основният размер на платения годишен отпуск е определен нормативно в размер на 20 работни дни - чл.56, ал.1 ЗДСл, а предвиденият допълнителен размер до 12 работни дни по чл.50, ал.2 ЗДСл бил предвиден при реално упражнено изпълнение на задълженията от страна на държавния служител извън работно време по определен от органа по назначаването и конкретизиран размер на този отпуск. В случая ищцата претендира заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 04.12.2017 г. 11.07.2018 г., през който е останала без работа и определен общо в размер на 18 дни, част от който очевидно е извън предвидения по чл.56, ал.1 ЗДСл. Смята, че не са налице основанията на ищцата да и се полага допълнителен отпуск, тъй като през процесния период реално не е престирала труд.

Оспорва, че и се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 04.12.2017 г. до 11.07.2018 г. в размер на 1001,88 лева. Сочи, че основната заплата на ищцата към датата на прекратяване на служебното й правоотношение е 950 лева, а не 1150 лева, както посочва тя. Посочва, че ищцата е ползвала целия си отпуск за 2017 г. в размер на 32 дни. Т.е. към момента на прекратяване на служебното й правоотношение на 05.12.2017 г. ищцата е нямала право на платен годишен отпуск за 2017 г., поради което неоснователно претендирала да й бъде присъдено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за месец декември 2017 г..

Оспорва твърдението в исковата молба, че поради това, че обезщетението е дължимо при прекратяване на правоотношението, след тази дата страната, която не е изпълнила задължението си в срок дължи мораторна лихва. Не било вярно твърдението, че на ищцата й се дължи обезщетение за забава в размер на 304,48 лева за периода от 28.03.2019 г. до 3

25.03.2022 г.. Смята, че началният момент евентуално следва да бъде 05.08.2020 г., когато ищцата е изпратила заявление с peг. № РДГ09-5078/04.08.2020 г., депозирано в РДГ - П. на 04.08.2020 г., с което е поискала да й се изплати обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, което има характер на покана за плащане.

На следващо място счита, че поради неоснователността на главната претенция, неоснователна се явява и акцесорната претенция.

В проведеното съдебно заседание, процесуалният представител на ответника юрисконсулт Б. моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявената искова претенция в цялост, евентуално частично. Депозира писмена защита Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С доклада си по делото съдът е приел за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване, че ищцата е била служител на Регионална дирекция по горите, въз основа на служебно правоотношение, което било прекратено със Заповед № ЧР-29/04.12.2017 г. на директора на Регионална дирекция по горите. Длъжността която изпълнявала преди това била главен експерт „Стопанисване и защита на горските територии”, отдел „Експерти горско стопанство”, дирекция „Горско стопанство” с ранг IV старши. Тази заповед била отменена като незаконосъобразна с Решение № 1061 от 27.02.2018 г. по адм.д. № 1021/2017 г. по описа на Административен съд - П., потвърдено с Решение № 3620 от 13.03.2019 г. по адм.д. № 4341/2018 г. на ВАС. Горното се установява и от приложените по делото писмени доказателства.

От приложената по делото Заповед № ЧР – 96/28.03.2019 г. на Директора на Регионална дирекция по горите – П. се установява, че предвид постановените съдебни решения, служебното правоотношение на ищцата било отново прекратено, считано от 28.03.2019 г., на основание чл.103, ал.1, т.2 ЗДСл, тъй като служителят не се явил да заеме реално предишната си длъжност в 2-седмичен срок от влизане в сила на съдебното решение.

Тази заповед не е била оспорена и същата е влязла в законна сила.

По делото е приложено заявление на ищцата, адресирано до ответника с вх. № РДГ09-2452/26.03.2019 г., с което работодателят е уведомен от ищцата, че не желае да бъде възстановявана на заемната длъжност преди прекратяване на трудовото правоотношение, както и че желае да и бъде изплатено обезщетение за неползвания отпуск за 2018 г. и до м. март 2019 г.. Във връзка с това заявление е приложен отговор, в който работодателят заявява, че не и се дължи обезщетение по чл.61 ЗДСл, като излага подробни съображения.

От приложеното заявление изходящо от ищцата с вх. № РДГ09-5078/04.08.2020 г. се установява, че последната е поканила отново ответникът да й изплати полагащото й се обезщетение за неизползван годишен отпуск от датата на незаконното уволнение 04.12.2017 г. до дата 11.07.2018 г., като в него изрично е посочено, че е направила това и със заявление с вх. № РДГ09-2452/26.03.2019 г.. Сходни по съдържание са и заявления с вх. № РДГ094 8158/16.12.2020 г. и вх. № РДГ09-1010/09.12.2021 г., с които отново ищцата иска да й бъде изплатено дължимото й се обезщетение.

От приложените копия на трудовата книжка, както и от извършената служебна констатация се установява, че в процесния период няма отразяване на трудовото правоотношение между ищцата и друг работодател.

От заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ пред АС П. се установява, че платеният годишен отпуск, за една календарна година, който се полага на ищцата, е в размер на 20 работни дни и допълнителен годишен отпуск в размер на 12 работни дни или общо 32 работни дни. За периода 04.12.2017 г. до 11.07.2018 г. полагаемият годишен отпуск е в размер на 19 работни дни. Обезщетението за неизползван годишен отпуск следва да бъде в общ размер 19 работни дни или 1057,54 лева при база за изчисляване в размер на 55,66 лева на ден при основно възнаграждение в размер на 1155 лева.