Решение № 6063 от 13.08.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№.................... град София, __.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д.№ 10432 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 411125 от 20.05.2018 г., постановено по гр. д. № 79764/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО), 127-ми състав, първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу С.К.К.,

ЕГН **********, положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът дължи на дружеството-ищец следните суми: 779,95 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2014 г. в имот с абонатен номер 117739, представляващ апартамент № 55, находящ се в град София, ж.к. „*******“, бл. *******, ведно със законната лихва върху главницата от 29.05.2015 г. до окончателното й изплащане; 162,53 лв. – сума представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 30.06.2012 г. – 20.04.2015 г.; 18,36 лв. – сума, представляваща цена на услугата „дялово разпределение" за периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2014 г. в имот с абонатен номер 117739, ведно със законната лихва върху главницата от 29.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата от 3,16 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху цената на услугата "дялово разпределение" за периода 30.06.2012 г. до 20.04.2014 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 09.06.2015 г. по ч.гр.д. № 30557/2015 г. по описа на СРС, 127 състав.

С посоченото съдебно решение първоинстанционният съдебен състав е осъдил „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на С.К.К. сума в размер на 409,98 лева – съдебни разноски в исковото производство.

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца – „Т.-Е.Н.И.“ ООД.

Срещу така постановеното решение в указания законоустановен срок чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се поддържа, че същото е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон. Излагат се подробни доводи, че неправилно СРС e приел, че не съществуват договорни правоотношения между страните, респeктивно че ответникът не е бил за процесния период потребител на топлинна енергия (ТЕ) по смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ, чл. 153 ЗЕ и § 1, т. 2а ДР ЗЕ. Сочи се, че за да отхвърли исковете, районният съд е приел, че ответникът е гол собственик, тъй като върху имота е запазено вещно право на ползване в полза на трето лице. В тази връзка се поддържа, че това обстоятелство е ирелевантно за основателността на предявените искове, тъй като по делото е безспорно установено, че ответникът е собственик на имота и независимо дали е ползвал лично същия, остава задължен за плащане на претендираните суми. Акцентира се, че законът не предпоставя необходимост от доказване на обстоятелството кое лице е държател на имота, респективно кое лице е потребило реално консумираната за исковия период топлинна енергия.

Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените от „Т.С.“ ЕАД искове да бъдат уважени. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал.

1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна С.К.К., в който се излагат доводи, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, а депозираната въззивна жалба – неоснователна. Моли се обжалваният съдебен акт да бъде потвърден. Претендират се разноски съобразно списък по чл. 80 ГПК.

В срока по чл. 263, ал.

1 ГПК третото лице помагач не е взело становище по депозираната въззивна жалба.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Първоинстанционното съдебно решение е обжалвано в цялост.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.,

ОСГТК на ВКС).

Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.

При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:

Софийски районен съд, Гражданско отделение, І Гражданско отделение (ГО), 127-ми състав, е бил сезиран с предявени от въззивника – „Т.С.“ ЕАД обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл.

79 ЗЗД вр. чл. чл. 149 ЗЕ и чл. 124, ал.

1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл.

422 ГПК, срещу С.К.К., в качеството клиент на топлинна енергия, доставена недвижим имот с абонатен № 117739 – апартамент № 55, находящ се в град София, ж.к.

„*******“, бл. *******, за процесния период.

За основателност на предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на валидно възникнало правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.

В исковата молба се твърди, че ответникът, като собственик на топлоснабдения имот е бил клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 2а ДР ЗЕ за процесния период.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил наличието на договорно правоотношение между страните, тъй като върху имота има запазено вещно право на ползване. Не е оспорен размера на начислената топлинна енергия за периода след отразяване на изравнителните сметки по периоди.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК първоинстанционният съдебен състав е обявил за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че за периода от м. 05.2012 г. до м. 04.2014 г. в процесния имот с абонатен номер 117739 ищецът е доставил топлинна енергия на стойност 779,95 лв., която стойност до момента на подаване на отговора на исковата молба не е заплатена от ответника, както и че последният е собственик на горния топлоснабден имот.

С оглед непреклудираните доводи, релевирани във въззивната жалба, спорен пред пред въззивната инстанция е въпросът дали ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия за процесния имот в посочения в исковата молба период за претендираните суми. Предвид оплакванията в жалбата, решението е правилно като съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в относимата му за спора редакция (изм. ДВ бр. 54/2012 г.), всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

Според общата легалната дефиниция на „битов клиент" в § 1, т. 2а ДР ЗЕ (обн. ДВ бр. 54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), такъв е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Съгласно чл. 150, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, които влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите/клиентите.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и "битовият клиент", който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр.

54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.

Съгласно цитираната нормативна уредба, законодателят е предвидил алтернативно, че клиент на топлинна енергия за битови нужди е или собственикът, или титулярът на ограничено вещно право на ползване. Нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да се тълкува във връзка с разпределението на задълженията между собственика и ползвателя, свързани с ползването на имота съгласно чл. 57 ЗС. Според чл. 57, ал. 1 ЗС, ползвателят на имота е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването му. Той дължи и заплащането на данъци и такси за имота, както и да застрахова имота за своя сметка в полза на собственика – ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е ясно, че законът предвижда ползвателят да понесе цялата тежест във връзка с ползването на имота, което е оправдано и от гледна точка на това, че само той извлича ползите от вещта, а собственикът не може да владее и ползва вещта си. Поради това поначало собственикът е клиент на топлинна енергия за имота си, но ако върху имота е учредено вещно право на ползване на друго лице, това лице (ползвателят) е клиент на топлинна енергия, а не собственикът.