Решение № 7536 от 04.07.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7536 гр. София, 04.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 69 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА при участието на секретаря СВЕТЛА Р. ЛАЗАРОВА като разгледа докладваното от ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА Гражданско дело № 20211110125680 по описа за 2021 година

Предявени са от "ФИРМА чрез ФИРМА клон България, срещу Д. Н. ДЖ. установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 вр. чл.

240, ал. 1, чл. 86 ЗЗД вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит за установяване на незаплатени задължения за главница в размер на 5696,88 лв., представляващи задължение по договор за потребителски кредит от 05.06.2015г., ведно със законната лихва от 05.01.2021г. до изплащане на вземането и мораторна лихва в размер на 1998,70 лв. за периода 20.05.2017г.-16.12.2020г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410,ГПК от 17.02.21г. по ч. гр. д. № 344/2021г. по описа на СРС, 69с-в.

В условията на евентуалност са предявени осъдителни искове за същите суми.

Ищецът твърди, че между му „ФИРМА“ ЕАД и ответника е налице облигационно отношение по договор за заем, по силата на който заемодателят е предоставил на ответника заем, а ответникът е поел задължение да връща заема на месечни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва. Поддържа, че ответникът е не е изпълнил в цялост задължението за връщане на заетата сума, като задължението е обявено за предсрочно изискуемо към 20.05.17г., поради което счита, че му се дължи и обезщетение за забава. В условията на евентуалност, при отхвърляне на главните установителни искове, предявява осъдителни искове за търсените суми .

Ответникът е подал отговор на исковата молба, с който исковете се оспорват като недопустими и неоснователни.Релевира възражения за недействителност на договора и за нищожност на отделни клаузи от него , поради нарушение на чл. 10 и чл.11 от ЗПК , както и по отношение клаузите, предвиждащи заплащане на лихви в търсените размери. Релевира 1 възражение за давност по отношение на установителните и на осъдителните претенции.

Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между „ФИРМА“ ЕАД и ответника е сключен действителен договор за заем /чрез предаване на заетата сума/, по силата на който за ответника е възникнало задължение да върне заетата сума заедно с възнаградителна лихва, че е настъпил падежът на задължението за връщане на сумата. В тежест на ищеца е да установи действителността на договора, от който черпи правата си и на отделните негови клаузи. По иска по чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава – настъпил падеж на задължението.

В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже положителния факт на погасяване на дълга на падежа, за което не сочи доказателства.

На първо място по допустимостта на иска. Според ответника производството е недопустимо, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено от "ФИРМА"С.А. клон България, като клонът няма правосубектност.

Видно от представеното извлечение от основно вписване в търговския и фирмен регистър към 13.03.2018 г., нотификация за презгранично сливане, както и удостоверение от Търговския съд в Париж, Отдел "Документация и проучвания" "ФИРМА " ЕАД се е вляво в " ФИРМА ", френско акционерно дружество, вписано в Търговския регистър. В конкретния случай, страна в правоотношението е чуждестранно търговско дружество "ФИРМА " С. А., Париж, Франция, което осъществява дейност в Република България, чрез вписан в Търговския регистър клон - "ФИРМА " С. А. – клон България. Именно от чуждестранното дружество чрез клона е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ. исковата молба. Предвид изложеното, възражението на ответника е неоснователно.

Установява се от приложения по делото Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-11305151/05.06.2015 г. и Общите условия към Договора за кредит /подписани от ответника/, че между ответника и "ФИРМА" ЕАД валидно е възникнало правоотношение по договор заем, по силата на който на 05.06.2015 г. последният е предоставил на ответника паричен потребителски заем в размер на сумата от 6200 лв., а ответникът се е задължил да върне на ищеца сумата на 72 месечни вноски, всяка от които в размер на 246,06 лв., дължими през периода 20.07.2015 г. – 20.06.2021 г. Уговорен е годишен процент на разходите от 46,61% и лихвен процент от 37,59%. Предвиден е разход за застрахователна премия от 1785,60 лв., както и такса ангажимент от 155. Общата стойност на плащанията възлиза на 17716,32 лв.

Между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, тъй като са изпълнени всички изисквания на чл. 430 ТЗ и чл. 9, ал. 1 ЗПК. Между страните е сключен писмен договор, въз основа на който кредиторът-ищец се е задължил да предостави на потребителя-ответник кредит под формата на парична сума за 2 определена цел, която длъжникът се е задължил да ползва съобразно уговореното и да върне в определения срок, като договорът съдържа всички необходими реквизити. Приложение в отношенията между страните следва да намерят нормите на ЗПК в действащата към момента на сключване на договора редакция, тъй като ответникът има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и няма данни при сключването на договора физическото лице да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност – чл. 9, ал. 3 ЗПК.

От страна на ответника са наведени възражения за допуснати нарушения на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.6, т.9а, т.11, т.23,24 от ЗПК. Навеждат се доводи и за превишен размер на лихвения процент.

В договора за потребителски кредит е посочен фиксиран размер на годишната договорна лихва – 37,59 %, годишен процент на разходите – 46,61 %. Посочен е общият размер на задължението, определен към крайния срок на издължаването – 17716,32 лв. Ето защо за ответника е била налице яснота относно финансовата тежест, която поема чрез сключването на оспорения договор за потребителски кредит, като е обезпечена възможността му да извърши обоснована преценка относно общ размер на задължението, което произтича от договора за потребителски кредит. Страните са постигнали съгласие за условията за издължаване на кредита, размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски, дължими ежемесечно – кредит в размер на 6 200 лв. главница, 72 погасителни вноски, при месечна погасителна вноска от 246,06 лв., застрахователна премия – 1785,60 лв., такса ангажимент – 155 лв. (решение № 114 от 07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК; решение та СЕС по дело № С453/2010 г). договорът е сключен в изискуемата писмена форма като не се установява нарушение на изискванията по чл. 10, ал.1 ЗПК, включително и по отношение на шрифта.

Не се констатира и нарушение на чл. 11, ал.1, т.6 ЗПК, доколкото неразделна част от договора е погасителният план, в който е видно кога се дължи последната вноска. Освен това, съгласно чл. 22 ЗПК посочването срока на договора не е изискване за неговата действителност.

Не е допуснато нарушение на чл. 11, ал.1, т.9а ЗПК, изискваща в договора за кредит да се посочи методиката за изчисляване на референтния лихвен процент. В процесния договор за кредит е определен фиксиран лихвен процент, от което следва, че разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.9а ЗПК в случая е неотносима, тъй като се отнася до променливи лихвени процентиарг. от §1, т.5а от ДР на ЗПК.

Не е налице и нарушение на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК. Както бе посочено, в договора са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, включително приложен е погасителен план, неразделна част от договора, приет по делото и неоспорен от страните, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. В случая лихвата е с фиксиран процент и не е било необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските за главница и лихва между различните неизплатени суми. Такова изискване по чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК е поставено само 3 при различни лихвени проценти за целите на погасяването, какъвто не е случаят.

Неоснователно е и възражението за нарушение на чл. 11, ал.1, т.20 ЗПК, доколкото в чл. 11 от договора е предвидено правото на отказ. А непосочването в договора на реда за прекратяването му и наличието на извънсъдебни способи за разрешаване на спорове и за обезщетяване на потребителите във връзка с предоставяне на потребителски кредит, както и условията за тяхното използване /чл. 11, ал. 1, т. 23 и 24 ЗПК/ не влече недействителност на договора за потребителски кредит.

Въпреки това, съдът дължи служебна проверка за валидността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави, тъй като се касае за императивни материалноправни норми.

Процесният договор не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит, според който следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В случая в договора за кредит ГПР е посочен във фиксиран размер – 46,61 %, но липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво е взето предвид при формирането му.

Според чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

На следващо място, съдът намира, че ГПР по процесния договор е формиран в противоречие с императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно тази разпоредба годишният процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, е в сила от 23.07.2014 г. и е приложима по отношение на процесния договор за потребителски кредит, който е сключен на 05.06.2015 г. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит размерът на законната лихва е 10 % при основен лихвен процент, определен от БНБ 0 %, плюс 10 пункта отгоре.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК "годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците при сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит". Съгласно легалното определение на "общ разход по кредита за потребителя", дадено в т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК, това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за 4 допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по – специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредит е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".

В случая, формално определения в договора размер на ГПР – 46,61 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва. Същевременно от посоченото в поле "Параметри и условия" на процесния договор е видно, че освен заплащането на 37,59 % възнаградителна лихва, е предвидено и заплащането на такса ангажимент – 155 лв., както и на застрахователна премия в размер на 1785,60 лв. Съгласно чл. 4 от ОУ за застраховка "Защита на плащанията" към Групов договор за застраховка, сключен между застрахователя и ответника, "кредитополучателите едновременно с попълването и подписването на договора за кредит изразяват своето изрично писмено съгласие да се застраховат и приемат настоящите ОУ. Декларацията за приемане на застраховането и ОУ е неразделна част от всеки договор за кредит". Тълкуването на посочената разпоредба от ОУ за застраховка "Защита на плащанията" към Групов договор за застраховка, сключен между застрахователя и ищеца, води до извода, че те са приложими за всички кредитополучатели, сключили договор за кредит с ищеца. Същевременно от формуляра на договора за кредит е видно, че заплащането на застрахователна премия е включено в предварително изготвения от кредитора формуляр. Съвкупната преценка на посочените обстоятелства води до извода, че сключването на договор за застраховка представлява задължително условие за получаването на кредита. Ето защо, заплащането на застрахователната премия е следвало да бъде включено в ГПР /арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, което не е сторено. В ГПР е следвало да бъде включена и таксата ангажимент, като разход, пряко свързан с договора за кредит, което също не е сторено.