Протокол № 1315 от 09.07.2025, Районен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 1315 гр. Пазарджик, 09.07.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ани Харизанова при участието на секретаря Наталия Димитрова

Сложи за разглеждане докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело № 20255220101237 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 12:00 часа се явиха:

Ищецът К. И. Т. - редовно призован чрез процесуалния си представител, не се явява и не изпраща процесуален представител.

Постъпила е молба с вх. № 19171/07.07.2025 г. от адв. Н. М., пълномощник на ищеца, с която не възразява да се даде ход на делото. Отказва се от направеното доказателствено искане за назначаване на ССчЕ по делото, тъй като ответното дружество признава, че неустойката не е добавена към ГПР. Изразява становище по същество. Прави възражение за прекомерност на юрисконсултското/адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Претендира разноски по предоставения с молбата Списък на разноските по чл.

80 от ГПК.

Ответникът „К.“ ЕООД - редовно призован чрез процесуалния си представител, не изпращат законов или процесуален представител.

Постъпила е молба с вх. № 18768/01.07.2025 г. от адв. Х. Г., пълномощник на ответника, с която моли да се даде ход на делото в тяхно отсъствие. Поддържа ОИМ и доказателствата предоставени с него. Прави искане за постановяване на неприсъствено решение. Моли да се заличи допуснатата ССчЕ, като излага подробни доводи. В тази връзка предоставя справки за начисленията и плащанията по процесния кредит. Изразява становище по съществото на спора. Претендира разноски и излага становище във връзка с разноските на насрещната страна.

1

СЪДЪТ счита, че не е налице процесуална пречка за даване ход на делото, поради което

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:

На основание чл. 143, ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване фактическата страна на спора.

СЪДЪТ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:

Подадена е искова молба, в която се твърди, че на 12.03.2024г. ищецът е сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 1034837, по силата на който е получил в собственост сумата от 1900.00 лв„ при фиксиран годишен лихвен процент от 50.00 % и ГПР в размер на 62.82%. В договора е уговорено, че заемателят ще погаси кредита на 18 месечни вноски е размер на погасителната вноска 4 х 79.17 лв. и 14 х 181.86 лв. с крайна падежна дата 12.09.2025г.

Съгласно чл. 6(1) от договора за кредит страните се споразумяват , че договорът трябва да бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: 1 Торъчителство на едно или две физически лица, които трябва да отговарят на определени изисквания или безусловна банкова гаранция. Съобразно чл.18.1 от процесния договор, при неизпълнение на изискването на чл. 6(1) от договора наемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 3646.22лв., която ще се плаша разсрочено като се кумулира към падежните вземания по погасителния план.

Твърди се, че ищецът не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка.

Процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11. ал. 1. т. 9 от ЗПК договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26. ал.1, предл. I от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на 2 собствена изгода на кредитора.

Кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11. ал. 1, т. 9 от 31IK да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва.

Договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. I, във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва, още повече, че разписаният в договора ГПР 62.82% излиза извън законоустановените рамки, съгласно чл.19.ал.4 от ЗПК.

Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР.

Твърди се, че на собствено основание е нищожна и неустосчната клауза, която предвижда силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението.

Това създава предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази неустойка изначално не притежава обезпечителна и обезщетителна функции и съставлява скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договорът за потребителски кредит води до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК. а именно потребителят дължи връщане само па чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла па чл. 21 31IK. Договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50.00 % се явява прекомерно висок, като договорката за лихва се явява нищожна поради прекомерност, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.

Твърди се, че максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 на ЗПК касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират 3 икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.

Прието е. че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва.

В случая договорената възнаградителна лихва е в годишен размер 50.00%. За сравнение, законната лихва по чл. 86 ЗЗД е 10% на година/месец март 2024 г. надбавката е била 3.80%/. Уговорената възнаградителна лихва в процесния договор надвишава над 3 пъти законната лихва. Уговарянето на такъв висок размер на възнаградителната лихва, надхвърлящ над три пъти законната лихва за забава, се явява противно на добрите нрави, тъй като се получава неравноправно третиране на кредитополучателя като икономически по-слаб участник в оборота. Следователно уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречи на справедливостта, че се явява нищожна. След като тази уговорка е нищожна, кредиторът не може да я ползва за правно основание да претендира заплащането на лихвата по съдебен ред.

Размерът на договорната лихва е подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явява скрита лихва. Вземането по чл. 18(1) от потребителския договор има характера па възнаградителна лихва. а не на неустойка, тъй като не притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции.

Кредиторът го е именувал „неустойка”, за да преодолее ограничението по чл.

19, ал. 4 ЗПК. тъй като съгласно чл. 19. ал. 3. т. 1 311К разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция. Вземането се явява допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца скрита под формата на неустойка лихва. Считам, че уговорената възнаградителна лихва е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на договора потребителят не може да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият е заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 50.00 %. В нарушение на чл. 147. ал. 1 ЗПК на заемателят не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и 4 разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по чл. чл. 18(1) от процесния договор. Според трайната съдебна практика на ВКС и СЕС, дадена клауза може да бъде определена като неравноправна, ако не е съставена па ясен и разбираем език. Не били изпълнени изискванията начл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Който регламентира, че кредиторът е следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста па правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.10 ал. I. чл. 11. ал. 1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9. се налага изводът, че под "условия за прилагане" се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок, или по някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските са анюитетни или са намаляващи. Приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 62.82 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и е заобиколил изискванията на чл. 11. ал. 1, т.П ЗПК.

Твърди се, че поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР е нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 223ПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. II, ал.1,т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19, ал. I ЗПК. Вземането по чл. 18.1 от процесния договор не съставлява неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, ал. 3. т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа е печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по креди та, съобразно повелителните изисквания на чл. 19, ал.1 ЗПК е следвало да бъде включена в размера на ГПР Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 50.00 %. без в него да е включена скритата 5 лихва по чл. 18. 1 от договора е имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 62.82 %. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. I ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, което от своя страна нарушава основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по кредита, е следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Непосочването на ГПР в договор за кредит би следвало да се приравни ситуация като тази, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от конто се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19. ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка е кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. I, т. 10 от ЗПК в договора е трябвало да се посочат не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да са посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание съгласно чл.11 от ЗПК е следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя. тъй като именно към този момент същия можел да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри.