Решение № 3113 от 10.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3113 гр. Пловдив, 10.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330101115 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Е. К. Ш. против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11, ал.1 от договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за кредит ***, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 700 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР 49,90 %. Била постигната договореност съобразно чл.5 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които следва да отговарят на многобройни, подробно описани в исковата молба, изисквания. В чл. 11, ал.1 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 281.65 лева на разсрочено плащане, заедно с погасителната вноска по договора. Посочената клауза, според ищеца, заобикаляла закона и накърнявала правота на другата страна по облигаторното задължение. Същата не била включена и в ГПР, по който начин се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД. Не се оспорва сключването между страните на договор за заем.

Твърди се, че с неустойката не се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

Същата не би могла да бъде включена в ГПР, тъй като същият се посочвал към момента на сключване на договора, а неустойката била проявление на свободата на договаряне на страните и се начислявала само в случай, че не се предостави обезпечение. Тя била уговорена във фиксиран размер, двете страни били напълно наясно с размера й. Тя била уговорена като санкция за неизпълнение в случай на неосигуряване на обезпечение. Предоставянето на обезпечение зависило изцяло от волята и поведението на длъжника. Не било налице противоречие с добрите нрави. По изложените съображения се иска от съда да отхвърли предявения иск като неоснователен.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Видно от събрания писмен доказателствен материал между ищцата и ответното дружество е сключен Договор за паричен заем № *** към искане № *** със заемна сума 700 лева, при ГЛП в размер на 40,05% и ГПР в размер на 49,90%. Крайната сума, която ищцата е следвало да върне е в размер на 755.35 лв. В договора /чл. 11, ал. 1 от същия/ е уговорена и клауза за неустойка в размер на 281.65 лв., дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За длъжника е предвидено задължение /чл. 5 от договора/ в тридневен срок от сключването на договора да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство, като поръчителите е следва до отговарят на конкретно посочени в договора условия – да имат осигурителен доход над 7 пъти минималната работна заплата при един поръчител или над 4 пъти – при двама за всеки поръчител, удостоверен със служебна бележка от работодател, да не са поръчители или кредитополучатели по други кредити, да имат нередовни плащания по кредити. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищците в тази насока.

Уговорената в чл. 11, ал. 1 от Договора за паричен заем неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три ден след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, респ. изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е.

2 явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора, когато длъжникът осигури поръчител, или при преценка за висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следва да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК.

Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. За последното съдът намира, че дори не са необходими специални познания, предвид размера на неустойката от 281.65 лв., което е малко под половината от заемната сума, и с оглед задължението за връщане на сумите по кредита на 17 седмични погасителни вноски, т.е. за период по кратък от година длъжникът е следвало да възстанови сума близо два пъти от полученото. По силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 11, ал. 1 от процесния договор за кредит, действително се намира да е нищожна.

С оглед на горното искът се намира за основателен и като такъв ще се уважи изцяло.

Относно разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. С. Н.. Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 50 лева, които също следва да й бъдат заплатени от ответника.

Относно възнаграждението за процесуалния представител адв. Н. съдът намира, че следва да уточни следното: По делото е представен Договор за правна помощ и съдействие /л. 11/, съгласно който на адв. С. Н. е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за защита на ищцата.

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че 3 наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следва да се отбележи още, че в случая отхвърлянето на исковете почива на общо основание – недействителността на договора за кредит, сключен между страните. В този смисъл, доколкото исковете почиват на едно правоотношение и на общо основание, то не следва да се присъжда възнаграждение за всеки иск.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид цената иска – 281.65 лева, фактическата и правна сложност на делото, обстоятелството, че делото е приключило в едно съдебно заседание, по което не са изслушвани свидетели или вещи лица, съдът счита, че на основание чл.

38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. С. Н. следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лева.

Относно направеното възражение за липсата на предпоставки за оказване на безплатна адвокатска помощ, поради материална затрудненост на ищеца, то както съдът е посочил в с.з. от 17.06.2024 год., наличието на основанието по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв не следва да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноските, в който смисъл е цитираното Определение от 04.10.2023 год. по т.дело 1624/2022 год. на ВКС, както и Определение 1723/26.06.2024 год. по в.гр.дело 1551/2024 год. по описа на ОС Пловдив и цитираните в него актове на Върховната касационна инстанция.

Така мотивиран, съдът,

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК нищожността на клаузата на чл. 11 от Договор за паричен заем № *** към искане № ***, сключен между Е. К. Ш. ЕГН ********** като заемател и „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869 като заемодател, предвиждаща заплащане на неустойка в размер от 281.65 лева при непредоставяне на обезпечение по договора от страна на заемателя, поради това че с включването на размера на неустойката в годишния процент на разходите по договора, същият надвишава 4 повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, да заплати, основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С. К. Н. от ПАК, с адрес на кантората ***, сумата от 300 лв., представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищцата Е. К. Ш. ЕГН ********** по настоящото дело.

ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, да заплати, на Е. К. Ш.

ЕГН ********** сумата от 50.00 лева, сторени разноски по настоящото дело.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5