Решение № 1943 от 24.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1943 гр. Пловдив, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330108680 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Н. П. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Х., ул. „И. В.“ № ** против „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, бул. „3-ти март“ № 83, с която е предявен иск за осъждане на последното да заплати на ищеца парична сумата от 233,60 лева или 119,43 евро платена при липса на основание по клаузата за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № **** от **** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда – 13.05.2025 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 588,44 лева или 300,86 евро платена при липса на основание по клаузата за неустойка по договор за потребителски кредит № ***** от **** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда – 13.05.2025 г. до окончателното й изплащане /съобразно допуснатото увеличение на иска в проведеното на 22.01.2026г. съдебно заседание.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Адессо Кредит България“ ЕООД бил сключен на **** г. договор за кредит № ****, по силата на който на ответника бил предоставен заем в размер на 1500 лева при фиксиран лихвен процент от 40% и ГПР 48,21%. Счита, че договорът е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. В нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК в договора не е посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. В договора била предвидена и неустойка, която представлява „скрито“ оскъпяване на кредита.

Ако същата беше добавена към общата сума за плащане по договора, ГПР щеше да надвиши 50%. С това е допуснато нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна. Оттук е нищожен и договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Неустойката предвидена в договора, е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Тя е недействителна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават 1 задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречи и на чл. 71 ЗЗД, както и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, поради което и е нищожна.

Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни.

Твърди, че в договора е посочен ГПР и общата дължима от потребителя сума, както и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на същия, като били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ако пък се приеме, че не са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да се има предвид, че посочените в нормата на чл. 11, ал. 1 ЗПК реквизити могат да се съдържат и в други съпътстващи сключването на потребителския договор документи, а именно Общите условия към договора. По твърдението, че ГПР не отговаря на действителната стойност, излага, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е относима само към изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит, но не и към верността на това съдържание. Неоснователни били оплакванията на ищеца в тази насока, като посочената законова разпоредба не била нарушена. Счита, че разходите за неустойка изрично се изключват от разходите, формиращи ГПР и не влияят върху неговия размер. В случая се касае именно за такъв разход, свързан с неизпълнение на задължението на заемателя по чл. 4, ал. 1 от договора за заем за предоставяне на допълнително обезпечение. В този смисъл, разходът за неустойка изрично се изключва от разходите, формиращи ГПР и не влияе върху неговия размер. Не било налице и нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК. Твърди, че не е нарушен и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора. Неустойката също не била нищожна, като не били нарушени и добрите нрави. Размерът на неустойката е функция преди всичко от забавата и неизпълнението от страна на длъжника. Страните се съгласили за начина на формиране на неустойката, поради което не била в противоречие с добрите нрави.

Освен това както поемането на акцесорното задължение, така и обезпечаващата изпълнението му неустойка не били наложени и поставени от заемодателя като условие за сключване на договора. Клаузата била индивидуално уговорена. Ищецът могъл в срок от 14 дни да се откаже от договора, което той не сторил. Клаузата за възнаградителна лихва не била нищожна и поради прекомерност. Неотносимо било оплакването за заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК.

Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Релевира възражение по отношение на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца.

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

Страните не спорят, а и от приетия по делото договор за потребителски кредит се установява, че на ищеца е предоставена в заем сумата от 1500 лева при фиксиран лихвен процент от 40% и ГПР 48,21%. Съгласно чл. 10 от договора, заемателят се задължил да предостави на кредитора обезпечение под формата на Запис на заповед, безусловна банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които следвало да отговарят на определени условия, а в случай на непредоставяне на обезпечение, съгласно ал. 2 се дължи неустойка в размер на 594,40 лева, платима разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, към която се прибавя сумата от 74,30 лева.

Макар ответника да изразява становище за неоснователност на предявените осъдителни искове поради липса на доказателства за заплащане на неустойка от страна на ищеца, то сам с приложената на л.30 от делото справка- рекапитулация по кредита признава, че ищецът е заплатил по договора сумата от общо 2322,04 лева, с която е погасена главница в размер на 1500 лева, възнаградителна лихва в размер на 233,60 лева и неустойка в размер 2 на 588,44 лева.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за паричен кредит, усвояването на сумата от 1500 лева от ищеца, както и че по договора същият е изплатил посочените от ответника суми, в това число възнаградителна лихва в размер на 233,60 лева и неустойка в размер на 588,44 лева извън получената в заем сума от 1500 лева.

С оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка и възнаградителна лихва, то съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на същите.

Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.

По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира, че то е основателно, още повече, че ответника не оспорва наличието на тази клауза. Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че с предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК.

Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК.

Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна.

При установена недействителност на договора за кредит, кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на получената в заем сума.

По категоричен начин се установи в хода на настоящото производство факта, че въз основа на нищожния договор ищецът недължимо е заплатил възнаградителна лихва в размер на 233,60 лева и неустойка в размер на 588,44 лева и тези суми подлежат на връщане от ответното дружество.

По отношение на разноските:

Предвид изхода на спора, а именно-уважаване на предявените искове, право на разноски има ищецът и същите се констатираха в размер на 51,33 евро или 100,40 лева.

Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да 3 бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Действително в случая са предявени два иска, но се касае за обусловени една от друга претенции за признаване на недействителеност на клауза от договор за заем и връщане на недължимо платена суми въз основа на същата клауза, поради и което съдът счита, че следва да се определи общо възнаграждение в размер на 204,52 евро или 400 лева, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2024г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед цената на исковете, конкретната фактическа и правна сложност на делото и осъществените процесуални действия.

В случая разпоредбата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ не намира приложение. Макар да не е предявен един иск, същата следва да бъде тълкувана корективно. Във всяко отделно производство следва да се вземат предвид - характерът на исковете - оценяеми/неоценяеми, обусловеността им, свързаността на фактическите състави за установяване на отделните вземания, характера на съединяването на исковете - субективно и обективно, поради което и разпоредбата на чл. 2, ал. 5 да се тълкува във връзка с чл. 7 от Наредбата. Горните изводи са съобразени и с практиката на СЕС.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, бул. „3-ти март“ № 83 да заплати на Н. П. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Х., ул. „И. В.“ № ** сумата от 233,60 лева или 119,43 евро /сто и деветнадесет евро и четиридесет и три евроцента/ платена при липса на основание по клаузата за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № **** от **** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда – 13.05.2025 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 588,44 лева или 300,86 евро /триста евро и осемдесет и шест евроцента/ платена при липса на основание по клаузата за неустойка по договор за потребителски кредит № **** от **** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда – 13.05.2025 г. до окончателното й изплащане.