Решение № 2711 от 31.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2711 гр. Пловдив, 31.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330113059 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявен установителен иск от Т. Д. Д.

ЕГН **********, против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***, като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит ***, по който на ищеца била предоставена сумата от 4550 лева, при фиксиран лихвен процент 23.33 % и ГПР в размер на 49.66 %. По силата на чл.

5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от „Фератум Банк“, в която връзка на гаранта се дължало възнаграждение от 1000 лева. В договора като абсолютни стойности се посочвали само ГЛП и ГПР, без методика за формиране на ГПР и без да е ясно кои компоненти са включени в него, което влизало в противоречие с нормата на чл. 19 от ЗПК и правело договора недействителен. Таксата за осигуряване на поръчител представлявала заблуждаваща търговска практика и трябвало да бъде включена в ГПР като общ разход по кредита. Така обаче размерът на ГПР щял да надхвърли пет пъти размера на законната лихва, поради което и клаузата се явявала 1 нищожна. В договора липсвала и информацията по чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК, което увреждало интересите на потребителя. Тъй като договорът за кредит бил недействителен, по него се дължала само главница, без да се дължи възнаграждение за поръчителството, а освен това по този договор за поръчителство длъжникът не получавал никаква престация, което нарушавало принципа на справедливостта. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника.

Предявява се иск за прогласяване на нищожността на договора. Претендират се и разноските в процеса.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Сочи се, че услугата за гаранта не била задължителна услуга, нито пък задължително условие за сключване на кредита. Ищецът разполагал с възможност за избор дали сам да посочи поръчител, или да избере предложения му такъв от „Фератум Банк“.

Потребителят сам бил направил избор при заявката си за кредит да ползва този гарант, поради което клаузата била индивидуално уговорена. Гарантът бил самостоятелно юридическо лице, като длъжникът сключил с него отделен договор, по който ответникът не бил страна. Нямало заблуждаваща търговска практика, защото ищецът бил информиран за последиците от избора си на гарант и сумите, които ще дължи на поръчителя. ГПР отговарял на формулата за изчисление по закона, като разходът за гарант не се включвал в ГПР, защото услугата „поръчителство“ не била със задължителен характер. Не било вярно и твърдението, че не била направена предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя. Същият бил предварително информиран за размера на разходите, като му бил изпратен СЕФ още при кандидатстване на отпускането на кредит. Негов избор било да сключи договора и да прецени какво обезпечение да предостави. Той имал и право да 2 се откаже от договора в 14- дневен срок, но не го упражнил. Договорът не бил нищожен и делото представлявало опит на ищеца да избегне изпълнение на задълженията си по кредита. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 1146 от 27.01.2025 год. /л.51-53/ съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** със заемна сума от 4550 лева, както и че в ГПР по договора не е включено възнаграждението за поръчител, дължимо от ищцата по договор за поръчителство, сключен между ищцата и Фератум банк, във връзка с процесния договор за кредит ***.

От приобщения по делото Договор за потребителски кредит № *** /л.

80-83/, се установява, че заемната сума от 4550 лева е следвало да се върне за срок от 18 месеца, при лихва в размер на 1592.50 лева, лихвен процент - 0 % и ГПР- 49,66 %. Съобразно чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на ответника. С одобряването от ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лице, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, не се спори между страните, че между Фератум Банк p.l.c. и ищецът бил сключен Договор за гаранция от *** /л.66-69/, като по силата на договора за гаранция, ищецът е следвало да заплати сумата в размер на 4504.50 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за 3 недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.66 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо 4 повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Не са необходими специални знания, предвид факта, че възнаграждението за поръчителя е дори над половината от заемната сума, че ГПР, изчислен с включено възнаграждение за поръчителство ще надхвърля допустимият процент ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***, сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

5

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

След като се уважи главния иск, то съдът не следва да се произнася по предявената в условията на евентуалност искова претенция.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищцата. Същата е освободена заплащането на такива.

Следва да бъде определено възнаграждение и за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на ЕАД Е. И.. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи съдът счита следното:

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.